Опря ножа в шията му. Ръката й беше стабилна като от стомана, а погледът й вперен право в него.
За изненада на самата нея, дори не трепваше. Не премигна нито веднъж. Гледаше го право в очите, където можеше да прочете изненадата му, всичките му слабости, желанието да избяга възможно най-далеч от нея. Но най-вече страха. Неописуем страх, който до скоро изпълваше самата нея, но сега усещаше как именно той я храни със сила, за която не бе подозирала до момента. Която не смееше да използва, а и не знаеше как.
Но сега беше различно. Сега всичко беше различно, защото знаеше, че не е сама. Валъри беше с нея и й помагаше. Сега разбираше, че всеки един кошмар си заслужаваше, за да я подготви за този момент.
- И сега какво, Ерик? - изсъска думите през зъби. Не бързаше да го убие, щеше да е прекалено лесно. Искаше да го види безпомощен, свит в ъгъла, където тя бе прекарала последната година. Заради него.
- Моля те... - гласът му беше станал тънък, почти писклив - ... не можеш. Аз... аз те обичам.
- Обичаш? Не си способен. И двамата го знаем. - спомни си всички пъти, в които тежката му ръка се стоварваше върху крехкото й тяло, спомни си как проплакваше умолително "Спри.", преди да последва още един удар. Той не съжали крехкото момиче, което някога му даваше цялата си любов нито веднъж. - Не очакваше този момент да дойде, нали? Мислеше, че си недостижим, че нищо не може да те нарани. Къде ти е силата сега?
По врата му се стече кръв.
Спомените я бяха накарали да засили натиска си.
Не. Не още. Не заслужаваше толкова лесна смърт. Искаше да се наслади на момента възможно най-дълго. Забавляваше я да наблюдава паниката в очите му, безуспешните опити да намери изход.
Ерик не осъзнаваше, че малкото, уплашено момиче вече го нямаше. На мястото й стоеше уверена жена, която без капка колебание, щеше да забие острието в него всеки момент...