Ушите й чуват това което другите не могат да чуят, очите й виждаха, това което другите не могат да видят. Малки далечни неща, жадувани спомени обикновено невидими за хората, но видими за нея. Тези сетива са плод на един вечен копнеж, копнеж да бъде спасена, да бъде завършена и цяла .Точно както на птицата й е нужен вятър, за да се остави на бриза и да отпусне крилата си, през тези три години тя не беше оформена от неща, който са лично нейни, нямаше такива. Спомените дори й бяха чужди, бе залъгвана толкова дълго време, за неща, който съзнанието й изпиваше и копнееше за тях. Това беше тя- Лусинда, която три години, не знаеше точно коя е и къде принадлежеше. Точно като цветето, което не избираше цветовете си, тя не бе отговорна, за това което се бе случило или за това, което се случваше в живота й. И ето, че дойде момента, в който всички спомени сякаш се изясниха пред съзнанието й, разкриха се за невидимите й очи, а тя сякаш бе свободна. Чувства ли ли сте се някога сякаш всеки момент можете да полетите, да ви пораснат ангелски криле и да идете в Рая, там където всичко е спокойно и необяснимо. В такава безтегловност, че си мислите, че можете да издържите на всичко, което ще Ви се изпречи на пътя. Само и само, за да спасите щастието си. Да спасите любовта, която изпитвате към някого? Така сякаш нищо нямаше значение, сякаш нямаше никой на този свят и сте само вие и любимия Ви. Така както само един поглед е способен да ви доведе до лудост, до онова чувство, че не можете да дишате, и да си поемете глътка въздух без да знаете, че той е добре. Бихте ли пуснали това чувство да си отиде от вас? Някой да ви го открадне, да точно това се бе случило и Мира го усещаше, усещаше го с всяко край че на тялото си, и знаеше, че няма да позволи на никой да й отнеме това чувство отново, каквото й да й костваше това. Бе готова на всичко само, за да запази това, което веднъж вече бе губила. И знаеше, че и Алекс нямаше да я предаде, знаеше че няма да предаде нито нея, нито любовта им. Тялото й се поклащаше съвсем лекичко и ефирно, така както искаше неговото, наслаждавайки се на всеки момент, да сега ще си кажете това е толкова лигаво, този мъж ли е? Да, но Луси не го намираше за лигаво, Луси го намираше за най – прекрасния мъж, попаднала в най – прекрасния момент.Красиво, ето така намираше всичко, което се случваше. Чуваше сърцето му така сякаш за миг се бе изолирала от всичко останало, и в главата й се открояваше единствено и само звука на сърцето му премесен с отзвука на нейното и тихия му хипнотичен глас, който сякаш я опияняваше в момента, караше я да се разтопява, да усеща тялото си като желе в ръцете му и да не иска да я пуска, защото само това можеше да я нарани, да я пусне да си отде, или той да изчезне така както чезнеше в сънищата й, но този път знаеше, че той нямаше да изчезне, нямаше да се събуди след прекрасния сън и него да го няма. Той щеше да е там за нея, винаги когато тя имаше нужда, както тя за него когато той се нуждаеше отчаяно от нея. Ето това бе красиво. Не можеше да намери красотата в нищо друго, не можеше да сравни любовта с нищо освен с това в момента, защото тя не знаеше какво друго може да е тя. Имаше нужда от него така както имаше нужда от това да пие вода, за да не се изсуши от вътре. Тялото й сякаш прилепваше идеално до неговото, а извивките им сякаш се напасваха една с друга, сякаш бяха две парчета на пъзел, който имаха нужда да бъдат съединени и да не ги разделя повече нищо и никой.
Не искаше да отваря очите си, не искаше да развали цялата магия на това, което чувстваше докато се бе оставила единствено на звуците от сърцето му, което тупкаше така сякаш пееше най – радостната си песен, сякаш бе готово да изхвръкне така както не бе хвърчало никога, ето това бе най – голямото желание в нея. Да не се откъсне от него дори за миг, миг който можеше да съсипе цялата красота на това прекрасно съприкосновение. Сякаш се свързваха един с друг, намираха себе си в другия. Чуваше дишането му и равномерното местене на гърдите му, сякаш я понасяха в един нереален свят.
Отдръпна се от него и отвори очите си вглеждайки се в него повдигайки леко главата си, и все още усещаше онова спокойствие, което бе получила благодарение на сърцето му..
-Най – красивата мелодия, която някога съм чувала. – прошепна му тя, сякаш някой можеше да ги чуе, сякаш някой можеше да влезне и да развали всичко, което се бе случило, но не го правеше заради това, просто бе толкова омаяна от всичко, че не искаше да повишава и грам тоналността на гласа си, за да развали каквото й да е било между тях в момента.
-Мислиш ли, че ще успеем .. ще успеем да преодолеем всичко, Алекс? -попита го момичето вглеждайки се в очите му, и сякаш нямаше нужда от думите му, за да намери отговора, който искаше дори в тях, погледа му бе достатъчен, че ясно да й даде да разбере, че той нямаше да позволи да бъдат разделени отново или пък, че няма да се справят с нещата, който щяха да съпътстват живота им. Но те щяха да се справят с всичко и тя знаеше защо, защото щяха да са заедно. Докосна леко лицето му, като отстъпи от босите му крака и се оказа отново още по – нисичка от него. Но някак си това й се струваше наистина сладко. Прехапа леко долната си устна като повдигна едната си вежда. Хвана края на роклята си като агонизиращо бавно я повдигна нагоре по бедрото си, стъпила на пръстчетата на крачето й, Докато не му се усмихна дяволито и не прехапа устната си отново.. Пускайки роклята си обратно и отстъпвайки крачка на зад. Видя отново онова дяволско желание, онази нужда в очите ми, и това накара лицето й сякаш да загрее. Вгледа се в него, като отстъпи крачка на зад, докато гърба й не се опря в стената..Притваряйки очите си, а тогава се случи нещо, което не можеше да не иска да види;
Спомен;
Виждаше със затворените си очи, току що изгряващото слънце, което можеше да усети леко парещо върху бледата й гола кожа, завита единствено и само с тънкия чаршаф. Отвори очите си и пое глътка въздух, усети аромата на морето, чу вълните и това накара съненото й лице да се усмихне на утрото. И тогава чу дишането до себе си, леко се размърда обръщайки се по гръб и поглеждайки лицето обърнало се към нея. И го видя там толкова прекрасен, толкова изкушаващ и толкова сладко спящ, сякаш бе ангел, паднал от небето само, за да направи утрото й още по – красиво. Преглътна леко, докато се вглеждаше в лицето му, докато той не се размърда и тогава чу гласа му преди да види отворените му очи;
-Не мислиш ли,че е малко неудобно да ме зяпаш така – попита я той тихо, а тя прехапа устната си;
-Не те зяпам – чу собствения си глас, леко тих дрезгав, засрамена от това, че я бе хванал да го гледа, докато спи.
-Напротив зяпаш ме. – настоя той, а очите му рязко се отвориха, и изведнъж преди Луси да усети той вече лежеше върху й, докосвайки изкушаващите си устни до плътта й, карайки я да изгаря отново под допира им.
-Хайде красавице искам да ти покажа нещо - прошепна той в ухото й, засмуквайки меката му част, а Мира просто се сгърчи от тръпките побили тялото й под него, а тогава изведнъж усети липсата му. Гледайки как обличаше късите си панталони, а тя все още не искаше да напусне леглото. Но и това не й разреши хвана ръцете й издърпвайки я от топлото легло и голото й тяло се докосна до грубия плат на панталоните му, Лусинда се нацупи леко, бе не търпелива, а той я караше да се ядосва когато не й казваше нещо. Нацупи устните си, а той се засмя като докосна нежно устните си до нейните нацупени и я притисна към себе си. Луси облече бялата рокля, която седеше на един от столовете, като скръсти ръцете си пред гърдите си.
-Е къде ще ме водиш? – попита го тя гледайки го с онова любопитно погледче, а той поклати глава, и в очите му ясно можеше да прочете, че нямаше да изкопчи нищо от него и всичко щеше да остане тайна, докато не й го покажеше. Видя, че ръката му държеше черна панделка, и той се усмихна дяволито, като бързо се озова зад нея.
-За по сигурно красавице. – и изведнъж усети копринената лента да минава през очите й,а вътрешно на Лус й се искаше да го убие. Усети как дългите му пръсти се вплитат в нейните и той я поведе навън. Лус му имаше пълно доверие и се остави изцяло в негови ръце. Вървейки изведнъж усети топлия пясък под босите си крачета, и чу океана още по – близо до тях. Усмихна се леко, на бриза, който чувстваше. А той я водеше още по натам, докато изведнъж не спря, Луси усещаше усмивката му, дори без да я вижда, а това караше нея самата да се усмихва представяйки си онези трапчинки, който толкова много обичаше.Усети тялото му прилепнало отново до нейното и пръстите му, който отместваха косите й на страни, устните му докосващи шията й. Усети как бавно свали презрамките на широката рокля, която сама плъзна по тялото й, а след това усети как я побутва с тялото си, усети как започват да влизат във водата. И тогава лентата падна и тя видя прекрасната гледка срещу себе си, бе я завел на онзи риф, който винаги бе искала да идат, сами, толкова закътано, че дори птичка не прелиташе, че да ги обезпокой.
-Удивително е – прошепна Лусинда, сякаш я бе страх да не развали мига, усети пръстите му разхождащи се по тялото й, а тя се обърна към него усещайки колко лека се чувстваше във водата и уви ръцете си около вратът му впивайки жадно устните си в неговите. Усети как водата се разбиваше в телата им докато Алекс я бе понесал навътре докато тялото й не усети гърба си да се опре в скалите. И тогава изживя най – красивите мигове, който можеше да има. Но докато се радваха така целенасочено един на друг, усети болка близо до слабините си, и когато погледа се оказа порязана дълбоко от една скала. Видя паниката в лицето на Алекс, а тя просто не успя да се сдържи и просто започна да се смее. Докато не видя страха от лицето на Алекс да изчезва. И тогава му се отдаде напълно..”
- Лус , Лус – чу гласът му да я вика, сякаш бе изпаднала в някакъв сън, от който не искаше да се събуди.Изведнъж Мира отвори рязко очите си, а Алекс я гледаше с подобно на онова изражение стреснат, изплашен. А тя просто му се усмихна нежно, сякаш му каза, че нищо лошо не се бе случило. И се приближи до него. Осъзнала наистина какво същност изпитваше, осъзнала какво имаше отново до себе си. Погледна го в очите намирайки точно онова, което търсеше.
-Обичам те. – прошепна тя надигнала главата си изпивайки всяка реакция, която се бе появила на лицето му. И тя не го казваше, просто ей така. Казваше го защото действително го бе осъзнала, бе осъзнала какво имаше и какво е била загубила. Бе осъзнала, че това е мъжа, който никога нямаше да я остави да си отиде лесно, нямаше да я остави в най – трудния момент. И щеше да е винаги там за нея, за да я подкрепи, когато никой друг нямаше да го направи. Разбра, че тя винаги щеше да има наистина всичко от него и не бе способна да замени това за нищо друго, освен да му отговори с абсолютно същото. Знаеше, че малко по – малко все повече спомени щяха да изплуват от съзнанието й, но това не й пречеше. Щеше да е толкова негова, колкото той беше нейн. Докосна леко устните си до неговите и се усмихна, а лицето й грееше от щастието, което изпитваше в момента.
-Кажи ми .. къде си ме водил, че съм получила този белег? – попита го тя показвайки му леко с пръстчето си мястото, знаеше че дори и да не го показваше на гледно той знаеше, за какво му говореше. Подсмихна се лекичко, не способна да сдържи емоция от това, че си бе спомнила какво са били изживели тогава. Защото всичко това бе по – красиво от колкото можеше да си го представи някой. Отдръпна се от него, като тръгна бавно към вратата, а след това леко се подсмихваше като излезна от къщата срещайки лицата, който я бяха изгледали леко странно, може би прозрели какво бе правила вътре. Но не й пукаше дали знаят или не. Знаеше, че Алекс щеше да я последва, знаеше че нямаше да й позволи да се отдалечи много от него. И стигна до мястото където бе искала да иде именно с него от както го бе видяла в къщата.
Загледа се в гледката и в голямото легло пред себе си, като леко облиза устните си усещайки го зад тялото си.
-Красиво е нали?Ще останеш ли с мен тук? На това местенце? Само аз и ти далеч от хората вътре? – попита го тя, като се обърна надигайки главата си към неговото лице впивайки сините си ириси в неговите, изпитвайки точно това, което тялото й очакваше,желанието да бъде близо до него, сякаш се засилваше с всеки изминал момент, с всеки миг, в който нямаше нищо по – чисто и истинско от чувствата, който изпитваше тя към него. Виждате ли всеки един от нас, можеше да види онази чистота и нежност в лицето й, сякаш ти вдъхваше доверие, сякаш ти показваше, че можеш винаги да й се довериш и няма да бъдеш предаден, заради някоя твоя грешка, да всичко това ти показваше, че истина се криеше във всяко кътче от нея. Лус, бе честна с него, искрена такава каквато бе с всички около себе си, дори и с тези, който не заслужават това. Мислеше си, че всички са толкова честни колкото е тя самата спрямо тях, но мъжа седящ пред нея й доказваше именно обратното, хората бяха изковани от лъжи, дори най – близките й, но тя знаеше, че може да се довери на него, може да бъде напълно и само негова и да му вярва безрезервно знаейки, че той нямаше да я излъже и щеше да бъде честен спрямо нея, както тя бе спрямо него.