"Stop being so weak. Grow up and get over it."

Elizabeth Rubis||26 y/o|| auror; ex-ravenclaw||fc: Summer Bishil

Отвори очи.
Не, не беше сън. Болката беше напълно реална. Изгаряща, ужасяваща. Погубваща.
Последните няколко минути Елизабет стискаше очи, повтаряйки си, че това е просто сън. Плод на въображението й , нищо повече. Просто съзнанието й си играеше с нея, отваряйки вратата за най-ужасяващите й страхове. Но с всяка отминала секунда болката ставаше по-силна и тя трябваше да посрещне действителността.
Когато беше още дете се беше научила да мисли за брака като за задължение. Като за нещо, което трябва да направи. Не смееше да мечтае за щастие и вечна любов, след като беше видяла много примери, че те са само мит. И въпреки всичко ги получи. Имаше възможността да избере сама съпруга си от много кандидати, а тя избра именно него. Беше решила да посвети живота си на него.
В началото й беше трудно да повярва, че всичко за тях се нарежда толкова добре. Още когато му каза „да” знаеше, че прави правилен избор, но не се беше надявала, че бъдещето им ще бъде толкова спокойно.
Но в онази нощ всичко се преобърна за броени секунди. Кошмарите заеха своето място в реалността и не обещаваха скоро да го напуснат. Ужасът от случващото се се разливаше по тялото на Елизабет заедно с болката. Но паниката я обзе, щом се огледа из стаята. Фактът, че Данис не беше до нея я накара да се вцепени за момент. Почувства се толкова сама, колкото не се беше чувствала никога през живота си, за пръв път истински усети липсата му до себе си.
Чу се да вика името му. Повтаряше го отново и отново. Не беше сигурна как бе намерила сили за това, но продължаваше. Трябваше да бъде силна, но имаше нужда от него, за да го постигне. Той беше единствения, който можеше да й помогне да премине през това. Единствения, който беше способен да я спаси от ужаса, който я бе обзел.
Чистачката дотича до нея паникьосана, но изведнъж изражението й стана дори по-ужасяващо.
Тогава Бет обърна глава и видя червеното петно, което беше попило в завивката. За момент забрави физическата болка. Забрави за всичко останало, виждаше само кръвта пред очите си. Мислеше само за това, което тя означаваше. Повече не можеше да отрича онова, което се случва.
Не, не, не.
Не можеше да го повярва.
Не искаше.
Усети как ставаше все по-трудно да остане в съзнание. Тялото й искаше да се предаде, отказваше да продължи да се бори срещу болката. Но Бет нямаше да заспи. Дишането й беше станало учестено, а погледът й беше замъглен. Знаеше, че скоро няма да има сили да продължи да се бори. Беше уморена от непрестанната болка, от паниката. От известно време стаята не спираше да се върти пред очите й. Беше наясно какво става, но как беше стигнала до тук? Нищо в този момент не беше както трябва.