Татяна Артемиева беше родена в Москва. Имаше всичко - отдаден баща и повече от достатъчно възможности. Анатоли Артемиев беше уважаван политик макар и с тъмно минало и противоречив страничен бизнес, свързващ се с фамилия Шапиро, но никой не смееше да повдигне въпроса за съмнителната дейност и връзката на респектиращия руснак с подземния свят. Истината беше точно тази, която всеки предполагаше, но не можеже да разкрие. Мъглата около Анатоли Артемиев пазеше тайната му, далеч по-опасна от нещата, които се предаваха от уста на уста. Имаше повече власт отколкото всеки предполагаше, а Татяна израстна с ясната представа колко могъщ беше и колко могъща можеше да бъде тя. Като единствено дете беше добре запозната с мръсните сделки, които баща й въртеше, с наркотиците, с отвличанията, с оръжията. Това беше единственият начин да предпази дъщеря си, да я накара да е внимателна във всяка една нейна стъпка, да бъде преценяваща и находчива. Макар и момиче, за нея беше безкрайно интересно изучавнето на оръжията, които се помещаваха в оръжейната на имението им извън града. Обичаше да прекарва времето си там, да стреля и да язди. Това бяха двете неща, в които намираше едно неописуемо спокойствие, доставяха й удоволствието, което нищо друго не можеше и докато навърши шестнадесет, вече беше запозната добре с огнесрелните оръжия. Тогава живтът й се обърна. Още помнеше нощта, в която баща й се прибра, оставяйки кървава диря след себе си. Обзет от единственото чувство да защити дъщеря си, разри истина, много по-страшна за нея, от тази за престъпната му дейност. Татяна Артемиева не беше единствената му дъщеря. Нито майка й беше починала при раждането. Алексия Артемиева, понастоящем Съливан, бе жената, дарила я с живот, а Валерия Съливан бе нейно копие - сестра близначка, за която не знаеше. Това за нея бяха само имена. Същата нощ баща й почина от кръвозагуба, а Татяна знаеше, че вече не беше в безопасност в Русия. Нещата бяха станали върде опасни за нея и щеше да изпълни последната заръка на баща си - да замине в Ню Йорк, за да окрие семейството си.

Не изпълни последното желание на баща си, не можеше да търси две жени, които не искаха да бъдат в живота на семейството си. Майка й беше избягала от баща й, отвличайки сестра й, разделяйки близначките завинаги. За Татяна те двете щяха да останат непознати, едната от които носеше същото лице като нейното. Вместо да намери безопасност, рускинята се зае с това, което умееше - мръсния бизнес. Идваше отдалеч, никой не я познаваше, включително и полицията, беше чудесният избор за този вид работа. С годините се беше доказала, беше умела в действията си, работеше чисто и не оставяше следи, а връзката на баща й с Шапиро автоматично й бе осигурила сигурност. Приемаше поръчките си сериозно и изпипваше всеки детайл. Беше находчива и с остър ум, не предприемаше зле обмислени ходове, винаги действаше по предначертан до последния детайл план. Знаеше предварително дали трябваше да изглежда като инцидент, или убийството да носи ясно послание, но не и доказателства. Извън работата си, беше самовлюбено, отчасти дължейки се на качествата, които знаеше, че притежава. Макар и престъпник, всичко за Татяна изглеждаше наред, намираше спокойствие в дейността си, докато не получи поредната мишена - руснак, един от заподозрените за убийството на баща й. Именно това я накара да бъде намарлива. Трябваше всичко да е бързо, точно, но Татяна бе обзета от чувството за мъст, желанието да получи възмездие. Срещна го очи в очи, а водена от омразата, това бе фаталната й грешка и тази нейна грешка започна да я преследва, заплашвайки живота й.
Татяна знаеше, че трябва да оцелее, баща й не беше умрял, за да го последва, поседната му воля беше тя да започне спокоен живот. Ако беше жив щеше да я намрази, но нямаше друг избор...

"Минаваше два след полунощ. Погледът на Татяна потъваше в мрака и наблюдаваше единствената все още работеща, но мъждукаща лампа от осветлението на тъмната уличка. Знаеше колко трябва да изчака. Оставаха около три минути и половина преди Валерия да излезе от задния вход на казиното на втория си баща, което сега притежаваше. Винаги излизаше в 2:10 и минута по-късно влизаше в бялото Бентли, паркирано в задънения край на улицата, която беше сякаш забравена, дори от наркомените и дилърите, макар и на метри от оживен булевард, пълен със заведения, казина и нощни клубове. Вратата се открехна и Татяна съзря фигурата на сестра си. Походката й бе грациозна, осанката излъчваше самоувствие, подхождащо на една дама, каквато външността й крещеше, че е. Множество пъти я бе виждала, нощ след нощ, но нищо в нея не трепваше, виждаше само една непозната с нейните черти. С нейната черна коса, макар и хваната в стилна прическа; с нейното тяло, макар и по-женствени жестове. Нямаше да съжалява, правеше го, за да се спаси, правеше го заради баща си. Повтаряше си всичко това, докато пристъпваше тихо зад гърба на сестра си. Усетила стъпките, Валерия се обърна, мигом изражението й се промени. Изненада, недоумение. Тези настроения преминаха през лицето й само за миг, преди пръстите на Татяна да стиснат нежната й шия. Смъртта беше ужасен начин да разбереш, че имаш сестра, още повече ако тя беше убиецът ти. Тялото на Валерия лежеше безжизнено в багажника, а Татяна бе облечена в стилните дрехи на близначката си. Колата тихо спря в една също толкова тъмна уличка, недалеч от дома на Татяна. Брюнетката свали гривната си и я постави на ръката на Ирина, раздърпа дрехите й, разроши косата. След половин час трупът лежеше недалеч от апартамента й, облечена в нейните дрехи, носеща нейната гривна, с изпразнена във вените спринцовка, която лежеше в отпуснатата й длан.
Колата се движеше по улиците с бясна скорост, сетне достигна до Горен Манхатън и намали, наближавайки адреса. За последно се поглена в огледалото, пооправяйки косата си. Токовете й скоро тракаха по коридора на сградата, след няколко етажа плъзна ключа и с глух звук го завъртя и влезе в стилно обзаведения мезонет.
- Валерия, ти ли си? – чу се гласът на жената, дала й живот преди двадесет и пет години.
- Да, мамо.
Татяна Артемиева беше мъртва.