Welcome

04.12.2020

Понякога живота изобщо не работи в наша полза, а понякога се случват неща, в които си бил сигурен, че един ден ще се случат, но никога не си предполагал, че ще е онова, което не си искал. Защото Калиопе, винаги бе знаела, че е родена с цел, че майка й ще я употреби за това, което вече е решено. Но никога не бе предполагала, че Кахал щеше да е избраника. И все пак дори и да бе недоволна, дори и да не го желаеше нямаше какво да стори. По принцип винаги имаше какво да стори, винаги можеше да се противопостави, но дори и да го стореше нямаше да постигне нищо. Нямаше да промени мнението на майка си. Нямаше да промени намеренията на Краля. А и след свършен факт какво можеше да направиш, освен да си създадеш неприятности. Но нека не се залъгваме, Калиопе вече не бе дете, за да се забърка в поредната неприятност, която щеше да й се размине или пък щеше да й бъде простена. Нищо не можеше да я оправдае. И всеки път, в който се сетеше за това си спомняше и онзи момент, в който Одеон й бе обещал, че ако един ден се стигнеше до това, той щеше да е този, за когото щяха да я венчаят. Уви, всичко до този момент показваше само и единствено, как това никога нямаше да се случи, а нейния годеник бе Кахал. Избор, който тя не бе направила, избор, който бе дело на родителите им, но не и техен. Дори не знаеше дали щеше да може някога да приеме това - този брак . Но както вече бе установено, тя избор нямаше - нито пък той. Минаваха дни, дни в които Калиопе избягваше по всякакъв начин Одеон, дори самата тя не знаеше защо го правеше. Може би защото не искаше да усети реакцията му, нито пък искаше да види онова, което изпитваше. Защото със сигурност той нямаше да се почувства добре от тази новина, а както всички знаехме новините никога не закъсняваха.
Но всичко това трябваше да се приеме, рано или късно и от двама им. Може би никога нямаше да го пожелае или пък никога не бе изпитвала онова чувство, което винаги си бе мислела, че един ден ще изпита, да се почувства свободна. Точно както се чувстваше когато бе с Одеон сред простолюдието, когато бе извън стените. А определено това, което имаше сега, което щеше да има, дори и без да го е желала някога нямаше да й даде тази свобода, тя никога нямаше да бъде свободна и винаги щеше да си остане марионетка за чуждите цели и желания, но не и за своите. А той – той бе нейната свобода, която едва ли някога щеше да има.
Слънцето отстъпваше пред спускането на мрака, а тя все още се чудеше как точно трябваше да поговори с него. Рано или късно щеше да се случи, рано или късно щяха да се срещнат очи в очи, а това което тя правеше определено нямаше да й помогне скоро. Криейки се и затваряйки се в себе си, избягвайки онова, което щеше да се случи определено не постигаше нищо по този начин, нито пък щеше да постигне. Само можеше да засили напрежението в себе си.
Преди да се усети краката й я бяха отвели извън покоите й, насочвайки я на някъде, не.. не бе на някъде, самата Калиопе започваше да осъзнава целта си. Както вече ни стана ясно избягването не бе нещо, което й бе присъщо, нито нещо, което й бе от полза, за това просто се насочи към покоите на Одеон с бавни и спокойни крачки, макар и да не бе особено спокойна. Не и когато познаваше нрава му, макар и с нея никога да не се бе проявявал, сега в действителност не знаеше какво и как можеше да бъде показано или изказано. Макар и бавни крачките й, краката й доста старателно я бяха завели до крайната цел. Дебелата и масивна врата на покоите му. Лека въздишка се откъсна от устните й, облизвайки ги бавно, преди нежната й длан да се свие в малко юмруче, а след това да почука на дървената повърхност. Изчаквайки няколко секунди преди да срещне кожата си със студения метал на дръжката. Натискайки я, надничайки вътре. – Не отговаряш. – започна, виждайки го. Но това не бе нещо ново или нещо, което не се бе случвало по принцип.
– Исках да поговорим. – подхвана като леко и старателно се шмугна в покоите на Одеон, затваряйки голямата дървена врата зад гърбът си.

03.12.2020

Притаи дъх, щом лекото почукване върху масивните врати прекъсна унеса му. Устните на Одеон обичайно бяха пресъхнали, отдавна забравили вкуса на водата, но опознали всички сортове плодово вино, познати по тези лазурни земи. Надигна се изпод тежките завивки, но остана приседнал и тих, твърдо решен да не посреща посетители. Високото огледало, затулено с алена одежда, разкриваше образа на твърде рошав и алинеиран мъж, изгубил свежестта на младежките си години по свое желание. Дрехите му, макар скъпи, бяха изпомачкани, а гледката единствено му напомни, защо се бе пробвал да прикрие огледалната повърхност. Искаше да забрави чертите си, името си, потеклото си. Нима вече бе от значение? Живееше като нехранимайко в този дворец, бавно превръщайки се в поредното украшение, при това със съмнителни естетически качества.
Отново се завърна към мисълта за водата, изпитвайки странен зов за помощ на тялото си, който бе забравил отдавна. Най-близкото решение се оказа чашата с вино, която сам бе забравил на нощното шкафче, но алената течност остави неприятно усещане върху небцето му. В този миг вратата се открехна и малко светлина нахлу в задимената и притъмнена спалня, превзета от аромата на ориенталски есенции и алкохол. Разпозна крехкия женски силует в полумрака, а привичният глас го накара да въздъхне тежко. Калиопе бе последният човек, който искаше да види точно в този момент, като изключим собственото му отражение. Е, изглежда в рамките на минути се бе натъкнал и на двете.

– Не отговаряш. - звънливото ѝ гласче се разнесе непривично нежно в това покварено място

Да, не отговаряше, тайно надявайки се, че посетителят просто щеше да се оттегли. Но ето, че Калиопе вече затваряше вратата на тъмните покои, измамена, че са съвсем сами от лепкавия мрак. Одеон грубо раздруса рамото на спящата непозната жена, а тя недоволно се надигна от топлите завивки, хвърляйки му бесен поглед, който можеше да се разчете дори без светлина. Зае се поспаливо надига и завързва роклята си, докато Одеон придърпваше тежките завеси, през които най-накрая се прокрадна лъч светлина, каращ го да притвори очи. Отново бе изгубил представа за времето, а простиращия се пред погледа му късен следобед създаваше онова неприятно усещане за надигаща се паника, неотлъчно до принца през последните няколко дни. Ситуацията не му се стори неловка, дори когато русата дама се прокрадна до орнаментирания дървен шкаф и прибра една златна монета между пристегнатите си гърди - Калиопе бе ставала свидетелка на далеч по-гротескни ситуации. Не се изненада, че непознатата така небрежно бе взела от парите му, дори да не бяха имали такава уговорка. Обикновените жени на Сиелия, простолюдието, което разцъфваше в таверните, мрачните улички и малките дворове, намираха титлите за повече от прекрасни. Искаха да се докоснат до лукса, щедростта, маниерите. Дори самото им стъпване в двореца караше бузите им да се зачервят, а корсетите да се пристегнат от самосебе си, молещи да бъдат развързани. Одеон намираше това за жалко, но пък нямаше нищо против. Придърпа въженцето в ъгъла на стаята, а медено звънче прозвуча някъде на долните етажи. Въздъхна тежко и се тросна на един от орнаментираните столове, наблюдавайки как русокосата дама напуска покоите му тромаво, оглеждайки жрицата от глава до пети, преди да се прокрадне покрай нея. Сега, когато светлината му помагаше, а алкохолът се изпаряваше от кръвта му, виждаше наистина неловкото в ситуацията - момичето приличаше обезкуражително много на Калиопе, но разюздена, евтина нейна версия, с привкус към имитативните бижута, които блещукаха по битпазарите.

- Да говорим? Да, би било добре. - отбеляза принца придърпвайки ризата си и заемайки се да завързва връзките по яката- ...защото съвсем скоро ще трябва да ти казвам "ваше величество" и да ти се кланям.

В спалнята се втурнаха две прислужници, за да сменят бързо чаршафите, със все толкова пищно декорирани такива, и да подредят бъркотията, която цареше. От малки Калиопе и Одеон знаеха, че разговорите трябваше да притихват щом прислугата се намесеше, тъй като в двореца студените каменни стени имаха уши. Принцът нервно наблюдаваше как къдрокосата прислужница подрежда скрина, избърсва лъскавата му повърхност, надига разлените чаши и втъква подаващите се от ъгъла на капака дрехи. Нещо в цялото това действие го подразни, а може би просто бе нервната му по рождение натура.

- По-бавно не може ли? - изсъска

Нисичката, пълна жена, която разпухряше алените възглавници видимо се притесни, а преработените ѝ, изгрубели от труд ръце потрепериха. Нервно издърпа завивките, но така и не успя да ги успореди, суетеейки се твърде дълго време около ъгъла на голямото легло. Кракът на Одеон изтактува нервно и неволно, сякаш отброявайки биговете преди бомбата да се задейства. Една от възглавниците се плъзна по скъпия, лъскав текстил, забавяйки още повече целия процес.

- Мамка му. Разкарайте се. - Одеон запрати чашата с вино към нисичката прислужница, пропускайки, така че алената течност да се разлее някъде под дървеното легло - И донесете вода.

Въздъхна тежко и потри клепачите си, след като вратата към спалнята бе затръшната и най-накрая бе сам с Калиопе. Не се бе събуждал по толкова ужасен начин от месеци. Извърна очи към жрицата с най-ироничната усмивка, на която бе способен.

- За какво има да говорим? - последното нещо, от което се нуждаеше бе съчувствието ѝ, но изглежда трябваше да го преживее

Така и не бе забелязал, че Калиопе го избягва, твърде зает да прави същото. Одеон бе сметнал, че късметът е на негова страна, успявайки ловко да се лиши от присъствието ѝ, но трябваше да се досети, че винаги е бил карък. Вкусът в устата му ставаше все по-горчив, превкусващ една окуражаваща реч, която не искаше да чуе. Веднъж вече трябваше да се изправи пред съчувствието в очите на брат си - крайно жалка ситуация, имайки предвид що за личност бе Кахал. Толкова очевиден ли бе проблемът, за който самият Одеон оставаше сляп? До преди няколко дена можеше да се закълне, че Калиопе не бе нищо повече и нищо по-малко от сестра, а сега всички го наблюдаваха с някаква необяснима болка.

- Освен, че с брат ми сте най-отвратителната двойка, която някога съм виждал. - този път се усмихна искрено, а тих смях се изплъзна през устните му - А знаеш, че втората ми братовчедка е женена за син на брат и сестра. Сещаш се, онзи с четирите пръста и острата брадичка.

04.12.2020

Калиопе не каза абсолютно нищо, просто наблюдаваше в пълната тъмнина, това което можеше да види след като очите й започваха да свикват с мъждивата светлина, осъзнавайки каква сценка се разиграваше пред очите й. Определено не бе очаквала това. В действителност определено точно от него можеше да очаква всичко онова, което се случваше в момента. Понякога наистина се чудеше какво се случваше с Одеон, макар че го познаваше по – добре от всеки друг, знаеше какво правеше, бе ставала свидетел на много повече – не би трябвало да се чуди и мае на случващото се пред очите й в този момент. За това и в един момент спря. Нямаше смисъл да го прави, при положение, че едва ли щеше да се промени нещо някога. Той бе такъв и такъв го приемаше, такъв го обичаше макар и сякаш това да си оставаше дълбоко в нея и да знаеше, че това нямаше силата да промени каквото и да е било. Толкова ясно виждаше нещата, че знаеше че промяна нямаше да има, колкото и да си мислеше, че нещо можеше да бъде променено по някакъв начин, знаеше, че нямаше да се случи. Погледа й се спусна от отварящия тежките завеси Одеон до русокосото момиче, следейки внимателно само с поглед всяко нейно действие. Обаче нищо от това не я учудваше – напротив и друг път подобна гледка се бе разиграла пред очите й. Леко тиха въздишка се откъсна от устните й, докато именно това просто момиче се прокрадваше покрай нея, а погледа й сякаш изгори кожата на Калиопе, какво толкова гледаше? Знаеше какво гледаше, намираше онези прилики, които не за първи път намираше в любовниците му, но винаги се правеше, че не е видяла абсолютно нищо. Правеше се, че не разбира това, а в действителност разбираше много повече. Разнеслия се писклив звук на звънчето сякаш прониза тишината, карайки младата жрица да върне погледа си върху него , а очите й да потърсят неговите точно преди до нежния й слух да достигнат някак острите му думи, които я принудиха да преглътне леко и невидимо тежко. Извъртвайки очите си. Опитвайки се да не обръща внимание на нападката му. В действителност не бяха говорили и нямаше как да разбере къде бе проблема в това, че Калиопе щеше да получи това, което никога не бе желала или в това, че Кахал получаваше това, което той искаше, но никога не бе имал смелостта да си вземе.
– Никога не съм го искала и ти по – добре от всеки друг знаеш това. Това ли е големия проблем или е нещо много повече? – извъртя очите си, а стиснатите й длани се отпуснаха до тялото й пристъпвайки няколко крачки напред стигайки единствено до огромната камина облягайки гърбът си на нея. Само, че разговорът им бе прекъснат от двете прислужници нахлули в покоите, което я принуди да приключи до тук, спускайки погледа си по тях, а на моменти връщайки го върху него, играейки напред – назад, забелязвайки изнервянето му, което нямаше да донесе до нищичко хубаво в този момент. Чувайки думите му, Калиопе знаеше, че още много малко търпение оставаше в него, което не предвещаваше нищичко добро. Уви последвалите действия на Одеон срещу дребната прислужница оправяща кревата му я накара да потрепне, виждайки хвърчащата чаша към нея, изнервяйки всичко още повече, дори и нея самата колкото и да можеше да гледа спокойно на всяка ситуация, сякаш всичко това изнервяше дори и Калиопе.

Леко потрепна когато гласът му се разнесе отново в голямото помещение, но достигналите думи до слуха й само можеха да й покажат, че се отнасяха до нея. Притвори за миг очи точно преди да обърне погледа си към него, оглеждайки изтормозеното му лице, прекалено много нервни черти се очертаваха по него, виждайки дори и малките гънки събрани между веждите му докато сякаш напрежението в него растеше. Дали някога се бяха чувствали толкова някак некомфортно в компанията на другия ? Едва ли.
– Нима няма за какво да говорим? Ще престанеш ли да се преструваш, че всичко е наред. – имаше за какво да говорят и двамата бяха на ясно, нямаше да се прави, че го съжаляваше или да жали чувствата му, защото знаеше, че тях ги имаше дълбоко в него съществуваха, както и в нея самата ала сякаш бяха заровени толкова дълбоко, че никой не искаше да ги пусне да съществуват – или по – скоро не смееше.
- Двойка, която не е заедно по собствено желание, двойка която ако можеше да избира нямаше да е това нейния избор. Но ти си толкова вглъбен в себе си, че дори и не можеш да го видиш. Защото за пореден път само и единствено ти си важен за себе си – никой друг. Не виждайки цялостната картина – отново. – макар и напрегнат гласът и звучеше все така пискливо и жизнерадостно както винаги. Дори и в този момент Калиопе не губеше онова, което бе. – Е тук не става въпрос за братовчедка ти, нали? Тук става въпрос за мен.

03.12.2020

Одеон за пръв и единствен път се почувства изключително некомфортно в компанията на Калиопе. Усещането бе непознато, конфузно, оставящ го объркан. Опитваше се да запази самообладание и, най-вече, наглата усмивка, в която устните му бяха застинали. Мисълта, че някой виждаше, че с него нещо не бе наред, като изключим дежурното гадене и главоболие, го правеше изключително раздразнителен. Одеон се надяваше да изглежда безчувствен, какъвто бе в очите на поданиците си, но все някой го разконспирираше, било то най-добрата му приятелка или собственият му брат. Емоциите бяха признак на слабост, или поне така го учеше преподавателят му по фехтовка, без да се поколебае да го ръчне право в ребрата с дървен меч. Не обичаше да го съжаляват, но виждаше точно това в бистрите очи на Калиопе, като изключим моментната неприязън, навярно породена от арогантното му поведение, за пръв път отправено в нейна посока. Принцът наистина не искаше да бъде жертвата в тази или която и да е било друга ситуация. Състраданието в чуждите погледи го убиваше повече от мъката, която не смееше да нарече любовна. Почувства се като хлапак, съвсем малко момченце, изправено пред укорителния поглед на Калиопе.

- Е, щом ще ставаш аристократка, бъдеща кралица, май е време да научиш първия си урок. - изправи се от креслото, оказвайки се твърде близо до момичето - На никой не му пука какво искаш. На никой не му пука дали двойката има желание или не. Какво има да виждам? Картинката ми е повече от ясна.

Препратката за това, че никой не се интересува от желанията ти, по-скоро се отнасяше за собствения му живот, но бе истина - бъдещата кралица трябваше да свиква, а бракът ѝ бе поредното доказателство за липсата на свободна воля. Нямаше спомен да са си говорили по този начин до преди това, а думите на Калиопе, макар напълно верни, бяха новост. Все пак, никой не иска да чува, че е егоист, който се интересува единствено от себе си, дори и това да бе абсолютен и неопровержим факт. Бе си въобразявал, че най-добрата му приятелка не споделя чуждото мнение, но реалността го достигаше твърде бързо в последните дни. Можеше да вдиша парфюмът ѝ, примесен с характерния за жриците аромат на пресни и опушени билки, толкова по-различен от онзи на непознатата, напуснала спалнята толкова неловко. Вратата се разтвори и една от прислужниците влезе бързо, носейки водата, за която бе помолил принцът по-рано. Одеон се отдръпна с бърза крачка назад от Калиопе - не бе прилично да е в подобна близост с бъдещата кралица.
Този път прислужницата се оттегли изключително бързо, след като постави сребърната кана върху скрина. Принцът се възползва от възможността да се отдалечи и възвърне балансите си, за да напълни чашата си. Странно, но бе забравил вкуса на водата, за сметка на всеки вид алкохол в кралството. Хареса му. Пресуши бокала за секунди и си напълни втори, преди да опре гръб на дървения скрин и да върне погледа си към Калиопе. Искаше му се да е трезвен в този миг, заглушавайки жуженето в ушите си.

- Звучиш сякаш си ми ядосана, а аз не знам защо. - този път отпи само веднъж, наслаждавайки се на студената глътка вода - Ето тук грешиш. Не става дума само за теб, а и за брат ми. Повярвай ми, той не изгаря да се ожени за теб или която и да е.

Веждите на Калиопе се стрелнаха нагоре, а това със сигурност не бе добър знак. Но наистина, Одеон не знаеше какво очакваше тя от него, тъй като той самият бе крайно объркан. Луташе се от мисъл в мисъл, коя от коя по-порочна и грозна. Короната, Кахал, Калиопе. Всичко го объркваше. Тя винаги му бе като сестра, а сегашните му мисли му се струваха греховни, макар да не бяха наистина такива. Може би ако не бе принуден да види фината ѝ ръка в тази на брат си, никога нямаше да се почувства по този начин. Да, навярно Калиопе вечно щеше да си остане асексуално, безполово същество, каквито бяха всички сестри, а той щеше да е доволен пияница, забил нос в нечия гръд.

- Добре, виждам го. И какво мога да направя по въпроса? Какво може да се направи изобщо, Калиопе? Кажи ми. - постави чашата обратно на подноса и кръстоса ръце пред гърдите си, преди гласът му да се превърне в просто шепот - Защото бих го направил.

04.12.2020

Мразеше тази усмивка, която слагаше на лицето си като маска, която смяташе, че никога не прозираше. Ала ужасно много грешеше, за негово съжаление прекалено добре го познаваше, за да може да скрие всичко онова, което се случваше в него в този момент. Искаше да е безчувствен, но пред нея видно не можеше да бъде и тя и той знаеха това. Колкото и неприятно явно да му бе в този момент, че всичко това се случваше. А може би му бе? Не, със сигурност нито за нея бе, нито за него. Личеше си, че имаше едно неприятно чувство, което сякаш се бе настанило по между им и определено това не беше момента, в който те някога бяха попадали. Дали след всичко случило се, нещата се подреждаха по този начин, а може би и всичко което я очакваше, всичко онова, което не искаше да бъде, осъзнавайки какво щеше да изгуби.. събуждаше нещо в нея, което просто я караше да се чувства леко некомфортно спрямо него, спрямо компанията му. Нещо, което бе сякаш напълно непознато. Уви младата жрица много добре разбираше какво си мислеше в момента, Калиопе не целеше да го съжалява.. а да поговори с него, макар че .. имаше съжаление и в нея, но дали бе за него или съжаляваше нея самата и тя не можеше да определи точно в този момент.
– Урок, който едва ли някой иска да знае. – подаде веднага след него, ала след секунди се почувства някак объркано от прекалената му близост. Самата Калиопе в този момент бе ужасно объркана от всичко онова, което той предизвикваше в нея. – Нима на никой не му пука?! Мислех си, че на теб ти пука, какво искам аз.. явно съм грешала. И каква е картинката в твоята глава, Одеон? – близостта му някак започваше да я притеснява, можеше да усети дъха му, разнесъл се по кожата й, усещайки аромата на алкохол в него, ако дори и се замислеше в този момент, можеше дори и да отгатне какво бе консумирал нощес. Макар, че видимо алкохола все още не бе напуснал кръвта му. Дори можеше да се закълне, че в един момент сякаш дъхът й бе секнал, карайки леки тръпчинки да се разнесат по кожата й. Карайки я да преглътне тежко, а в мига, в който една от прислужниците се върна със заръката на принца, Калиопе най – накрая сякаш можеше да си поеме спокойно дъх. Отдръпнал се от нея, сякаш вече дишаше спокойно, нямаше го онова непознато напрежение, което бе събудил в тялото й. Наблюдаваше внимателно действията му, онова което правеше и начина, по който дори сипваше водата си, сякаш скоро нямаше отново да може да остане толкова близко до него. Всичко това, цялата тази сцена бе изключително непозната за Калиопе, това което се случваше, начина по който разговаряха.. онова, което самата тя му бе казала, никога не смятайки че можеше и за секунда да помисли над егоизма му. Беше изключително объркана, това което се искаше от нея, отношенията й с Одеон, онова непознато чувство, което изпитваше спрямо него в момента. Всичко това бе способно да размъти главата й, да я остави без да мисли и да не знае как да постъпи. Нито какво да каже, просто бе объркана и едва ли скоро цялата картина щеше да се разясни пред нея, какво оставаше самия той да бе наясно със себе си. Защото виждаше объркването не само в себе си, ала и в него.
– Не съм ти ядосана – объркана съм. Защото не знам какво се случва дори в моята глава. Не знам как точно да говоря с теб, защото не само главата ми, а и чувствата ми са объркани.. – нямаше си ни най – малка представа защо му го казваше, това нямаше да промени нищо, още по – малко щеше да помогне по някакъв начин, по – скоро щеше да ги обърка още повече, най – добрия й приятел, нали той бе това? Да, по принцип – да, а защо сега след годежа й, се чувстваше сякаш бе загубила правото на нещо много повече? – Това също го знам, само че както самия ти каза, нямаме право на избор, нали? – защо изобщо го питаше, като и двамата бяха наясно с това. Просто бе объркана, това бе всичко. Знаеше го, цял живот знаеше, че това щеше да се случи.. но все си мислеше, че щеше да е [j]той[/i] може би и това бе причината да е толкова объркана. Пое си дълбоко въздух, като просто леко се отблъсна от камината, приближавайки се към него. Клатейки леко глава. Той й задаваше въпроси, на които обаче тя отговор нямаше, а можеше ли да има? При положение, че както установихме, тя самата бе не по – малко объркана от него.
– Знаеш, че не мога да те излъжа.. Не знам какво може да се направи, не знам дали изобщо е възможно, дали някога ще бъде. Ако знаех, щях да ти кажа, щях именно защото знам, че щеше да го направиш.. – каза му, намирайки погледа му, имаше ли смисъл да се лъжат и да му каже, че имаше какво да направи, че можеше да се случи нещо, а може би можеше, ала те в този момент не виждаха изхода от всичко това. – Знам само, че не искам това… – започна, като искаше да продължи, а можеше ли? - .. както знам, че все си мислех, че ще си ти. – сякаш в този момент дори и нейния глас се бе снишил, че дори и сама сякаш не можеше да се осъзнае, че му бе казала именно това.

03.12.2020

Когато Одеон бе на десет, момчешките пакости започнаха да извират със все по-необяснима и неопитомима сила. Чувстваше всякакви бликащи емоции, често подтикващи го към ситуации, приключващи със счупен крак или разбита устна. Все още не знаеше как да контролира вътрешния си свят, въпреки че до ден днешен не бе съвсем наясно с тази материя. Кръвта му кипеше, а малките му ръце се свиваха в яростни юмруци, неспособни да понесат силните ярост, щастие или тъга. Не знаеше и как да се пребори с любовта си към Калиопе, нито пък разбираше обясненията, че тя не му е сестра. Одеон просто не си обясняваше как това бе възможно. Така един ден бе разрязал дланта си и бе долепил кървящата рана до тази върху ръката на момичето. Искаше да докаже на баща си, че те наистина са брат и сестра. В крайна сметка Одеон прекара няколко дълги дни болен на легло, тъй като двете деца нямаше от къде да знаят, че кръвта на жретците не трябва да се смесва с такава на обикновени хора, била тя аристократична. Почти като в привидение причинено от високата температура, си спомняше как Зайра отпрати жриците, които се грижеха за него, и се зае да превръзва раната и попива потта му. Едва десет годишен, принцът не можа да си обясни защо майката на Калиопе го гледа по този начин, нито пък защо дърпаше бинта толкова грубо. Не пророни и дума, а единствено го наблюдаваше изпод вежди докато не се оправи. Одеон се почувства виновен, без дори да разбира какво е направил. В крайна сметка, дори и днес, не виждаше причината за неприязънта на Зайра, предизвикана от детинска глупост.
Думите на Калиопе му дадоха да разбере, че не бе съвсем сам в обърканите си мисли. Не подозираше, че тя си спомня за детското обещание, което самият принц бе забравил до преди няколко дена. Въздухът заседна в гърлото на Одеон, чувстващ онзи прилив на емоции, който го завладяваше в детството. Улови ръката на Калиопе в своята и усети грубия белег, от открадната кама, да се допира в собствения му такъв. Когато бе боледувал, малкият принц често се усмихваше на себе си, мислейки си, че дори да го излекуват, кръвта на най-добрата му приятелка продължава да тече във вените му. И в момента тази мисъл му допадаше - идеята, че в себе си винаги има частица от дъщерята на висшата жрица.
- Ще го направиш ли? - попита подобно на объркано дете, вярващо че в живота все пак има нещо хубаво - Би ли се омъжила за мен?
Бе повече от нелепо - начинът по който я попита, с очи пълни с нетипична за Одеон невинност или фактът, че за пръв път задаваше този въпрос на жена, която дори не бе целувал. Можеше да се досети за милиард причини, по които тя да не го прави. Та той бе пияница, лентяй, женкар, при това не от красивите Донжуани, а от онези, които бърборят, докато дамите най-накрая не се предадат. Баща му дори бе пробвал да го сгоди веднъж, за доста заможна баронеса, но сделката се разпадна много преди Одеон дори да научи за нея. Е, как можеше да знае, че гостенките са дошли, за да го преценят? Може би, ако беше осведомен предварително, нямаше да притисне червенокосата дойка, с фигура на пясъчен часовник, в такава близост до спалнята на бозавата, едва четиринадесет годишна баронеса. Гостите си тръгнаха твърде бързо, но за сметка на това Калиопе и Одеон дълго време се смяха на случката. Е, днес не му се струваше толкова забавна, а даваше перфектна идея за това що за жених би бил. Но въпреки всичко, нещо дълбоко в принца го караше поне да опита.
- Ще говоря с майка ти и баща ми. - обеща припряно - Ще намерим жена на Кахал.
Отново се чувстваше като дете, подобно на онзи ден, в който си бяха обещали, че ще се оженят един за друг. Не се познаваше такъв или поне не си се спомняше. Идваше му да вземе от онези отвари за пречистване на духа, които те караха да крещиш от болка, а сърцето ти да се превива. Да, имаше нужда и от баня, за да измие срама, както и от нови дрехи, неносени до сега, за да не е пиянствал облечен в тях. Молеше се да забрави вкуса на алкохола, макар да знаеше, че това бе твърде невъзможно. Със същата невинност искаше нещо недопустимо.

(c) DΛNDELION

04.12.2020

Детството е нещо, което Калиопе никога нямаше да може да забрави, нещо което искаше да помни винаги, защото тогава в онези моменти, в който Одеон я бе забърквал в поредната пакост, точно в тях Калиопе се чувстваше свободна и жива. Никога не бе искала да е просто предмет в ръцете на майка си, инструмент, с който тя да постигне нещо, но беше точно това и всичко това точно в последните дни излизаше наяве. Какво по – хубаво от това, да се роди дете с аристократична кръв и магия във вените си? Нямаше, ала имаше нещо, което явно нито майка й, нито Краля виждаха, нито за Кахал, нито за нея това бе нещо, което те искаха. Нима поне веднъж нямаше значение, онова което тя искаше? Дори и да го кажеше на майка си тя никога нямаше да я разбере, в този момент сякаш само и единствено Одеон го правеше, осъзнавайки как самия той, имаше в себе си онова, объркване което и тя. Знаеше, че имаше нещо много повече и онова с което явно и очевидно и двамата се бореха рано или късно щеше да ги обърква ужасно много . А в последните дни точно това се случваше, Калиопе бе объркана, знаеше че той е най – добрия й приятел, знаеше че винаги й бе бил като брат, но в същото време знаеше и че е много повече, не искайки и не можейки да се справи с тези чувства. Чувства, който дори и в този момент, усещаше в себе си. Доволна може би от това, че се бяха появили дали днес или утре, рано или късно щяха да излезнат наяве. Нямаше как да са скрити, нямаше как да ги зарови в себе си, а може би и не искаше да го прави. Защото знаеше, че те бяха там и каквото и да стореше те нямаше да изчезнат нито с времето, нито нещо можеше да ги замени. А седейки близко до него само това й се доказваше сякаш сама на себе си, доказваше в този момент, че всичко което усещаше бе истинско. Макар и той да не бе един от най – добрите хора. Ако имаше някой, който го познаваше достатъчно добре с всичките кусури и недостатъци това бе тя. И едва ли щеше да се промени някога. Познаваше го и все пак изпитваше онази любов, към него която я бъркаше с нещо коренно различно. Осъзнавайки едва сега какво наистина значеше тази любов. Усети ръката му по своята и колко идеално и перфектно си пасваха двата белега, оставени в детството, осъзнавайки колко идеално сякаш бяха поставени там.

– Нали това бе обещанието. – отвърна му съвсем сериозно, усещайки една нотка новост в него, виждайки като че ли в този момент един лъч светлина в очите на този мъж, защото той не бе вече онова дете, което някога й бе обещал точно това. – Да, бих. Не ми ли вярваш, че някога бих го сторила, иска ми се да можех да го сторя. - бе съвсем сериозна в думите си, не би ги и върнала назад, сигурно стояща за всяка една от тях. Зад всичко онова, което му бе казала. Но не вярваше това някога да бъде възможно, не смяташе, че някой би им го позволил. Все пак съдбата й вече бе предопределена, нали? Какво можеше да промени един изпълнен с искреност разговор. А така й се искаше всичко това да промени нещата. Да промени онази съдба, която бяха предопределили за нея. Поне веднъж в живота си да имаше това, което тя искаше, да се изпълни нейното желание, а не това което някой друг искаше за нея. Някой, който очевидно я притежаваше. Макар и тя да не искаше да е така. – Нима мислиш наистина, че това би променило решението им? – а така силно в този момент, й се прииска това обещание, което усещаше в гласът му да бъде решението на всичко това, решението на брака й, който не искаше да се състои. Усещаше една надежда в себе си, която не бе изпитвала толкова дълго, а така й се искаше да я усещаше по – често. А може би точно това бе лъча светлина, от който имаше нужда и който се появяваше точно както спасителния пояс се явяваше за удавника, хващайки се за него като за сламка, от която лесно можеше да се изниже. Леко стискайки ръката му, сякаш за да се убеди, че наистина усещаше перфектните белези, който си пасваха толкова идеално. – Нима може да намериш такава жена?! Жена, която да може да замени мен и желанието им, да съм аз? – ужасно много искаше това. Искаше друга да е избраницата за него, а тя.. тя да получи веднъж онова, което тя искаше, а не което някой друг желаеше за нея. Искаше сама да изкове съдбата си, а не някой друг да го правеше вместо нея.

– Аз искам това да си ти, а не той. Искам веднъж да имам, онова което аз искам, а не което се иска за мен. – сподели мислите си с него, а очите й бяха намерили неговите. Бе свикнала до толкова с този му вид, че просто дори в този момент не й правеше впечатление, дали все още бе пиян, дали вонеше на алкохол или пък бе прекарал нощта с поредното евтино копие на нея самата. Защото, ако той не го виждаше, на нея често й се бе случвало да види именно това.

[/b][/b][/i][/i]

03.12.2020

Внезапно Одеон се отдръпна и взе да тършува настървено из шкафовете. Не можеше да се появи пред Зайра в този си вид. Най-накрая успя да намери бяла риза, макар и леко поизмачкана. Този цвят уж олицетворяваше невинността, която той отдавна бе загубил, но все пак смяташе да изимитира. Преоблече се бързо, без да се срамува от Калиопе, която навярно щеше да постави златна монета върху нещо, което до сега не бе имала нещастието да види. Искаше му се да има време за баня, но разговорът със Зайра не можеше да чака нито минута повече. Нямаше намерение да се бави, макар да оставаха месеци до сватбата.
Грабна ръката на Калиопе и я задърпа надолу по каменните коридори и през обширния двор, вече потъващ в прохладната тъмнина на ранната нощ. Естествено, че се притесняваше докато изкачваше увивните стълби нагоре към кулата на висшата жрица. Усещането бе подобно на онова, което изпитваше, когато бе малък и възпитателите го изпитваха по история на Сиелия. Подозираше, че не се е подготвил и за този изпит, но все пак трябваше да направи всичко по силите си.
Ароматът на догарящи билки ставаше все по-силен, а мракът непрогледен, разцепван единствено от няколко огромни свещи, навярно използвани за ритуали. Сърцето на Одеон се сви щом строгият поглед на Зайра се надигна от пергаментите върху масата ѝ и се спусна към преплетените им пръсти с неописуемо отвращение.
- От това се опасявах. - въздъхна жрицата почти отегчено, а Одеон разтвори устни, само за да бъде прекъснат още преди да заговори - Запази си думите. Не, в никакъв случай. Калиопе не е просто жрица, а бъдещата висша жрица. Никое от обучаващите се момичета не може да я замени. Това е съдбата ѝ. Обучавана е редом до вас, за да бъде добра владетелка и вярвам, че всички тук знаем, че тя ще бъде такава. Нацията зависи от това, Одеон. Знам, че не би го разбрал, но е важно.
Гласът ѝ, който по презумция бе строг и суров, бе изпълнен с ирония, отправена право към принца. Погледът на жрицата бе изтъкан от превъзходство. Почувства се дребен, нищожен, жалък, за това, че изобщо бе дръзнал да дойде в кулата ѝ. Мъжът не усещаше колко силно стискаше ръката на Калиопе, сякаш страхувайки се, че ако я изпусне може би ще изчезне завинаги.
- Какъв е проблема? Омъжи се за Кахал и ако искаш не излизай от покоите на... този. Бъдете любовници, хвани всичките му срамни болести, не ме интересува. - думите на Зайра бяха повече от вулгарни, още повече по адрес на собствената ѝ дъщеря - И без това Кахал надали ще успее да създаде свой потомък, така че това е някакъв вид бонус, Одеон. Даже наследникът на короната ще е твой. Имаме ли сделка?
Принцът остана безмълвен, очаквайки по-скоро едно простичко "не", от колкото безсрамни планове за бъдещето му. Зайра изглежда го надценяваше, вярвайки че отдавна си бе станал интимен с Калиопе, съдейки по отвратителната му слава. Същевременно, той дори не я бе целувал, а всички предложения на майка ѝ го накараха да се почувства някак омърсен. Първичните му инстинкти не се засилваха в присъствието на Калиопе, а напротив, ставаха много по-благородни и човешки.
- Чуваш ли се?
- А ти виждаш ли се, принце?- смехът на Зайра се разнесе из мрачното помещение и тя бавно се изправи, пристъпвайки към Калиопе, за да поеме лицето ѝ между фините си ръце и да ѝ заговори сякаш Одеон изобщо не бе там - Мама знае най-добре. Ще му омръзнеш толкова бързо, като всички останали. Видя как приключи годежът му преди дори да е започнал. Не вярвай на моментните му прищевки. Ще продължи да пие, ще ти изневерява, а накрая ще те изхвърли. А може да си кралица, миличка.
Одеон искаше да отговори по някакъв начин, да каже каквото и да е било, но знаеше, че щеше да е просто обещание - думи хвърлени на вятъра. Обичаше Калиопе и знаеше, че тя може да запълни всяка празнина...но можеше ли да вярва на себе си, че няма да се превърне в онзи, който Зайра описваше?

(c) DΛNDELION

04.12.2020

Калиопе наблюдаваше ентусиазма на Одеон, наблюдаваше всяко негово действие толкова внимателно, че не бе предполагала, че можеше изобщо да следи нещо, с толкова много успех колкото всичко случващо се в този момент. Но погледа й не можеше да не се спусне по разкрилата се гола плът пред погледа й, забелязвайки изпитата фигура пред себе си. Но и забелязвайки нещо, което никога до този момент не бе виждала, а още повече, че усети леката руменина, която се покачи на бузите й. Не можеше да го игнорира, не можеше и да спре порива появил се в собственото й тяло. А мислите й бяха прекъснати от рязкото подръпване, което бе дошло от негова страна. Толкова бе припрян в този момент, но не можеше и да не обърне внимание на желанието, което сякаш се бе появило в Одеон. Но стигайки в крайна сметка до кулата, едно натрапчиво чувство се настани в нея, сякаш нещо просто й подсказваше, че нищо от това, което бе на път да се случи нямаше никога да свърши добре. Никога нямаше да се случи онова, което така силно искаха да се стане. Познаваше прекалено добре майка си, за да знаеше какво щеше да е мнението й.. Мнение, което се надяваше поне веднъж да не е това, което спохождаше мислите й. Искайки й се просто да приеме нейното мнение, да приеме онова, което Калиопе искаше, но Зайре бе именно онази която бе планувала сякаш целия й живот. И не само целия й живот, ами и всичко останало. Просто обаче, в този момент си представяше, като че ли нещо което винаги сигурно щеше да си остане само в съзнанието й. Представяше си как за първи път, майка й щеше да се съгласи с онова, което тя искаше, щеше да се съгласи с нейния избор. Само, ако знаеше в този момент колко жестоко се лъжеше и как това никога нямаше да се случи.
Усети укорителния поглед на майка си, още в мига, в който ги усети в леко хладното помещение. Усети и ненавистта в погледа й, а онова неприятно чувство, което изпитваше в този момент се засилваше все повече и повече. Дори и не даде право на Одеон да се изкажеше, да каже каквото и да е било. Подхващайки ги още в мига, в който бяха стъпили вътре в помещението . – Това е съдбата ми?! Или това са твоите планове, майко? – притвори за миг очите си, като просто не искаше да повярва, че можеше да е толкова жестока, макар и да знаеше, че бе именно такава и никога нямаше да се промени. Карайки сърцето й в този момент да забие яростно между гърдите й, усещайки как сякаш можеше да се задуши в този момент. Усещайки прътите си прекалено силно притиснати в тези на Одеон, но не искаше да се откъсне от него, сякаш можеше да й даде някаква сила да премине през този момент, на жлъч, който щеше да се избълва от пухкавите устни на майка й само след секунди. – Ти си полудяла, какви ги говориш? Да не смяташ, че той някога ме е омърсил? Слушайки мнението и славата, която явно го предхожда.. Не те ли е наистина срам да предлагаш подобни сделки? – почувства се ужасно неприятно от думите на майка си, сякаш наистина бе просто вещ, сякаш наистина бе просто предмет за целите, които тя бе набелязала. Нима можеше да остане онова покорно кученце, което майка й искаше? Не можеше и тя го знаеше прекарсно, толкова дълго бе искала да успее най – накрая да каже „не“ на майка си, да й покаже, че и тя самата имаше мнение и право на такова, не искаше да е жрица, не искаше да е кралица, не искаше нищо от това, предпочиташе един обикновен живот. – Това ли съм? Бонус? Предмет? Просто вещ? – усещаше една ярост спрямо майка си, която до този момент не бе изпитвала или бе, но винаги я криеше дълбоко в себе си. Последвалите думи на Зайра я накараха да изпита отново отвращение от всичко онова, което словата й показваха. – Не! Не искам това! И въпреки очакванията аз вярвам в Одеон, знам как приключи годежа му, знам какво е правил по – добре от всеки друг, но той не е само това, което всеки вижда. Не искам да съм висша жрица, още по – малко кралица -Ти искаш това. Но няма да стане, не и този път. – имаше чувството, че очите на майка й щяха да изхвръкнат от ярост в този момент, усещаше как я пронизваха. А Калиопе за първи път, се противопоставяше на майка си, усещайки парещия шамар, който бе получила след всичко онова, което й бе казала.
– Ти си полудяла. И ще правиш онова, за което си създадена.

03.12.2020

Одеон никога не бе виждал Калиопе такава, което още повече засилваше усещането за сюрреалистичен сън, който бе плод на фантазията му. Като дете тя бе русокосото ангелче, което винаги даваха за пример за подражание. "Защо не си като нея?". Бе странно колко време прекарваха заедно, а си оставаха все такива каквито бяха - тя покорна, а той хулиган. Някой би предположил, че принцът ще ѝ се отрази зле или пък жрицата ще му повлия положително. Това така и не се случи, но ето, че за пръв път намираха обща територия.
Старият Одеон щеше да каже нещо грубо и не на място, навярно по адрес на бабата на Калиопе, която никога не бе познавал. Сега замълча и напълно не в кожата си сниши очи.
- Права си, Зайра. - призна тихичко, а пламенният поглед на Калиопе разочаровано се устреми към него - В същност искам просто да се позабавлявам и на брат ми да му е гадно. Сега ако ни извиниш... отиваме да правим потомци на Кахал.
Все още не бе отделил пръстите си от тези на момичето, дърпайки я възможно най-бързо надолу по увивните каменни стълби. Чуваше хилядите ѝ протести след себе си, но просто ги игнорира докато най-накрая не се оказаха отново навън, насред прохладната пролетна вечер. Калиопе продължаваше да дърдори, а принцът все така мълчеше, странно замислен. Изглежда си бяха разменили ролите напълно в този странен ден. Въздъхна тежко, абсолютно горд от факта, че за пръв път в живота си бе запазил самообладание. Одеон никога не бе бил тактик, за разлика от останалата част на семейството си, но тази вечер бе за похвала.
- Млъкни за малко. - хвана мъничкото порцеланово лице на Калиопе между ръцете си, а тя продължи да се взира в него със все толкова ярост- Никой няма да ни послуша.
Сърцето му препускаше, а думите не достигаха. Знаеше, че в двореца нямаше друг освен нея. Вече не можеше да се върне към предишния начин на живот, нито пък да се задоволи с предложението на Зайра. Тук бе съвсем сам и го бе разбрал много отдавна, може би дори в първия път, в който двамата избягаха от замъка. Запознаха се с много деца, които не се мразеха, превзети от емоции и мисли недостъпни дори за възрастните. Одеон за пръв път разбра какво е да си заобиколен от истински същества водени от емоции, а не криворазбрано достойнство. Пристрасти се към хората на Сиелия, онези обикновените, които едва събираха монети за насъщния, но пък бяха щастливи. Кахал и Леда бяха твърде изтънчени, твърде зрели за възрастта си. Изгуби пътя си, в нуждата да бъде като обикновените хора. Единствено Калиопе го разбираше и се доближаваше до онова, което търсеше. Одеон просто не можеше да избере брат си или сестра си пред нея, дори и да го искаше. Все пак, Калиопе винаги е била всичко.
- Нека избягаме. - ръцете му отново грабнаха нейните, а погледът му се стрелна нагоре към кулата само за секунда, сякаш да се увери, че Зайра няма да го чуе - Нямаме друг избор. Ще се качим на първия акостирал кораб.
Задъхваше се, разбирайки пределно ясно, че това бе най-неразумното нещо, което бе правил в живота си, а това значеше доста. Щеше да ядоса цялото кралство, но то никога не бе имало значение. Одеон не си представяше как всичко може да се върне по старому след тази вечер. Бе ли възможно да застане до брат си на сватбата и да се радва за младата двойка? Думите на Зайра, за наследникът който така или иначе щях да бъде негов, звучаха твърде премислени, сякаш част от плана дори и без тазвечерния обрат. Кахал нямаше да легне с Калиопе, но и не възнамеряваше да се противи, наясно, че влеченията му така или иначе се смятат за неморални и трябва да останат в тайна. Кахал - нима той не бе проблемът? Да, бе логично. Ако брат му го нямаше, то Зайра щеше да принуди Одеон да се омъжи за дъщеря ѝ. Възможно бе и да не избяга, стига да имаше силите да опре камата в гърлото на първородния син. Но Одеон бе твърде слаб и страхлив, лишен от всякакви сили що се отнася до разрушение, като изключим собственото му такова. Винаги бе слаб боец, подобно на Кахал. Разликата бе в това, че брат му бе болнав и физически неспособен, а той просто не можеше да надигне острието с треперещи пръсти. Винаги поглеждаше настрани по време на екзекуции, притваряше очи и затаяваше дъх, молейки се всичко да приключи по-бързо. Бе странно, че именно Одеон притежаваше човечността на майка си, при това проявена по толкова слабохарактерен начин. Не, не можеше да убие брат си или когото и да е било, за това единствената му опция бе да бяга.

(c) DΛNDELION

04.12.2020

Честно казано думите на Одеон я оставиха зяпнала. Начина, по който бе склонил глава пред майка й, начина по който се бе съгласил с нея, без да отстоява мнението си? Нима всичко днес бе с главата на горе и нещата, които той бе се превръщаха в нея? Нещо бе наистина объркано, но не можеше да не обърне внимание на всичко онова, което бе казал, което намекна на майка й, да работили над наследниците на Кахал ли? Направо не можеше да повярва, на всичко което бе сторил в този момент. Осъзнавайки прекалено късно шокирана все още от стореното от него, че той в действителност я бе извлекал обратно надолу по стълбите, по който преди малко бяха дошли.
– Какво правиш? Нима толкова лесно се отказваш? Какво ти става, Одеон? – протестираше зад него, ала сякаш той не й обръщаше кой знае какво внимание, не можеше да повярва все още на очите и на ушите си. Какво наистина се случваше в този момент. Нима наистина бе толкова просто, дали наистина не значеше именно толкова за него, а не повече от това, което й бе казал искаше й се да не е истина. Но в този момент като че ли я бе из дразнил с държанието си и за това и през цялото време му се дърпаше, опитвайки се а разбере какво наистина се случваше. А може би нямаше? Дали наистина не се бе отказал от това, което си бяха говорили преди малко, нима толкова лесно щеше да се откаже от онова, което искаха, защото Калиопе знаеше, че и той го искаше, искаше го също като нея, но дали все още бе така или след всичко онова, което майка й бе му казала, което им бе наговорила, просто не се бе отказал от тях? Щеше ли наистина да има тях или просто преди малко бяха завладяни от повече емоции и нещата бяха някакво моментно състояние, към което едва ли щяха да се върнат след всичко случило се преди малко?
Не беше сигурна вече, опитваше се да го спре, да измъкне ръката си от неговата, толкова много въпроси имаше в главата й, които имаха нужда от отговор, ала сякаш нищо не се получаваше, нормално бе по – силен физически от нея, а сигурно и за да не я освободи след толкова дърпане от нейна страна може би имаше някаква причина, ала в този момент, Калиопе просто не го виждаше. А в следващия просто неочаквано спря, на средата на поляната в хладната вече вечер, чу думите му и присви очи, чудейки се наистина какво се случваше. – Нима има защо да мълча?- подхвана отново, но след секунди усети топлината на дланите му по лицето си.. притваряйки за миг очи, осъзнавайки колко правилни бяха думите му. – Може би, а може би баща ти ще ни разбере, не знам, вече. Всичко онова, което наговори майка ми бе ужасно. Грозно… – това си бе чистата истина не знаеше какво щяха да сторят, но осъзнаваше, че той бе прав. В мига, в който той й действаше по този успокоителен начин не очаквайки, опитвайки се да се успокои и да си поеме въздух след всичко случило се до момента. За момент замълча, премисляйки всичко казано от майка й, нейните собствени думи и всичко онова, което той бе сторил. Дори и не осъзнаваше как можеше да е толкова спокоен в този момент. От къде намираше това спокойствие.
– Да избягаме? Сигурен ли си? – думите му предизвикаха спомени в нея, спомени от моментите, които бяха бягали, моменти в които се сливаха с простолюдието, карайки ги да се чувстват по – живи от каквото и да е било или където и да е било. Сякаш единствено и само те двамата виждаха по – голямата картина, разбираха какво е да искаш да си обикновен, как живееха те и как живееха хората. Начина, по който ги караше да се чувстват, показвайки им един нов живот и едно ново начало, което можеха да имат. – Добре, нека го направим – започна отново, вече помислила над всичко това. Радвайки се, че може би имаха някакъв шанс, една надежда се зараждаше в нея, че може би най – накрая щяха да имат един по – нормален живот. Радвайки се на онова, което искаха. – Кога? – надяваше се да го сторят наистина, но нима имаха някакъв избор. Искаха да са заедно, но не можеха.. а онова гнусно предложение на майка й, изобщо не искаше и да се замисля над него.

03.12.2020

- Сега... - отговорът му се стори повече от очевиден, докато пристискаше малката ѝ ръка към гърдите си
"Или никога", допълни наум, напълно наясно със всичко, на което бяха способни хората в двореца. Всичко бе просто една огромна игра на шах, в който Одеон дори не бе важна фигура. Ако изчакат дори и няколко часа, докато слънцето мързеливо се прокрадне на хоризонта, нищо няма да е същото. Зайра имаше твърде много влияние и фриволията на по-малкия принц нямаше да останат незабелязани от краля, още преди богатата му закуска да бъде сервирана в слънчевата гостна. Щяха да измислят нещо, за да отпратят за дълго и на далеч преди сватбата, така че да не съсипе пиршеството и малката сделка. Не можеше да чака, а и не можеше да се примири с последствията.
Ръцете на Одеон потрепваха докато нервно придърпваше качулката на мантията си над тъмните къдрици. Не искаше да бъде разпознат, което бе крайно трудна задача в малката Сиелия. Бе сигурен, че надали Кахал страдаше от същия проблем, прекарвайки твърде много затворен в потайните си подземия, наслаждавайки се на собствената си предостатъчна компания. Огледа спалнята си за последно, сякаш пробвайки се да запечата образа на лукса, който непременно щеше да му липсва. След дълги спорове принцът бе успял да накара Калиопе да накара да прибере торбичката със злато в корсета си, както правеха фриволните, градски момичета. Нямаха време за тежки багажи, а все пак трябваше да подсигурят възможно най-дългото и далечно пътуване, което да изтрие имената им от лицето на света. Слава богу, кралят даваше много пари на Одеон, за сметка на Кахал, който не харчеше нищо, колкото да не се пречка твърде много из аристокрацията в замъка. Разходите не бяха проблем за по-малкия син, но се радваше, че понякога месечните дарения бяха непосилни за изпиване.
Мракът бе станал още по-гъст и непрогледен щом двамата отново напуснаха двореца, запътили се към пристанището с твърде бързи крачки. Одеон усещаше, че за задушава, навярно от мислите, които се бунтуваха в главата му. Осъзнаваше, че бе правел изключително много глупави неща в живота си, но за пръв път нямаше да са изцяло за негова сметка. Страхуваше се, че въпреки силните си чувства, може би Зайра бе права - ако му доскучаеше с Калиопе, а си пе позволил да си изиграе шега със съдбата ѝ на кралица на Сиелия? Въображаема ръка пристягаше гърлото му със всяка крачка в тъмнината, докато замъкът ставаше все по-мъниичък зад гърбовете им. Луд ли бе? Та дори не я бе целувал, а в рамките на тридесет минути реши, че ще се жени? Не се познаваше такъв, но бе факт, че искаше да бъде именно такъв. Чувството бе странно, непонятно - сякаш наблюдаваше тялото си, навярно обсебено от ~~демон~~ ангел, и не можеше да възпре поривите му. Това, което се случваше му харесваше, но същевременно подозираше, че това не бе истинския Одеон... или пък никога не го бе познал, а това бе същността му.
Ароматът на море бе силен и вдъхващ енергия, както винаги, константна величина. В далечината голям кораб се клатушкаше върху спокойните индигови вълни, товарен, докато леки пръски дъжд се посипваха върху палубата му. Одеон не си бе позволил и дума по време на целия бърз преход до пристанището, твърде затворен в собствените си мисли. Давеше се, все още далеч от вълните. По вените му се прокрадваше непознат, разумен страх.
- Сигурна ли си? - спря се, най-накрая изправяйки се лице в лице с Калиопе - Няма връщане назад. Не искам да съсипя живота ти.
Улови ръката ѝ в своята отново, даваща му най-истинското усещане за дом, което някога бе имал, след загубата на майка си. Малък и нежен годежен пръстен просветна в тъмнината, а пръстите на Одеон се плъзнаха по гравираното с фини цветя сребро. Кахал бе принуден да го даде на Калиопе пред голяма, ентусиазирана тълпа от гости със синя кръв. За миг принцът понечи да свали украшението, но го позна - пръстенът на майка им, който кралят бе запазил за синовете си. Винаги си бе мислил, че някой ден ще предложи с него на своята избраница, тъй като по-големият брат никога не бе имал подобни романтични пориви към нежния пол. Усмихна се, почти незабелязано, замисляйки се, че не би искал да го види върху ничия друга ръка. За миг се разсея и страхът му от необятното бе заменен със страха, че може би Калиопе би поискала да се върне в замъка, за да изпълни дълга си.

(c) DΛNDELION

04.12.2020

Бе правила какво ли не с Одеон, от малки пакости, до напускане на пределите на двореца, но чак толкова фрапиращи самата нея неща не бе сторила никога в живота си. Може би точно това трябваше да стори в този момент, да бъде с него, да бъдат заедно и да получи един – едничък път в живота си онова, което искаше, онова което тя желаеше и което искаше да стори. А не това, което й се казваше, това което бе заставяна, макар и неправилно може би, в очите на всички останали, за Калиопе бе най – правилното решение, което някога бе взимала, което някога бе решавала да стори. И го правеше, не можеше да не го направи – не и когато от това зависеше живота й. Знаеше в какво се впускаше, знаеше какво щеше да замени, но нима искаше всичко това да продължава? Нима искаше всичко това да е нейния живот – контрол? Не, не искаше това искаше да е свободна и да взима сама решенията за себе си, да е свободна и да бъде с него. Давайки си за първи път в живота си реалната равносметка, че май точно това бе искала винаги – Одеон. И онова, което й даваше, онова чувство, което само и единствено той предизвикваше в тялото й. В този момент не й пукаше, че винаги просто се бяха държали за ръце, не й пукаше че имаше дълг, който трябваше да изпълни. Не. Нищо от това нямаше значение, всичко друго, но не и това. В този момент единствения важен бе той и дали самия той желаеше това. Дали можеше да е това за нея от което тя винаги бе имала нужда, но както вече бе казала, тя вярваше в Одеон, вярваше в това, че той не бе само онова същество, което менкаше жените си като носни кърпички и се наливаше от сутрин и вечер. Знаеше, че дълбоко в него той бе един много по – различен човек, явно непознат и за двама им, явно показал глава в този ден. Защото реално погледнато, Калиопе никога не бе виждала Одеон да си премълчава, никога не го бе виждала да се съгласява или да не оспорва. А днес бе видяла точно това, когато тя самата искаше да спори с майка си, той я бе възпрял, запазил такова самообладание, каквото тя никога не го бе виждала да спазва. Може би наистина имаше нещо което тепърва и двамата щяха да опознават в него и нещата щяха да са новост и за двама им. Макар, че може би онзи момент, в който я бе накарал да пъхне кесията с жълтици в пазвата си, направо я бе отвратил, нямаше да го стори, но той бе прекалено настоятелен – а както винаги тя не можеше да му откаже.
Студения бриз се носеше покрай тях докато с доста бързи крачки приближаваха пристанището, всички тези мисли минаваха през русата й главица. Всичко това, до мига, в който думите му не я разконцентрираха от тях и не я върнаха на земята в реалното време, в което се намираха в този момент. Сините й ириси се впиха в неговите, осъзнавайки какво я питаше. Да бе сигурна, да искаше това, искаше свобода и да бъде с когото тя пожелаеше, а не с когото й налагаха. Защото тя не искаше Кахал, още в деня, в който майка й й бе съобщила, Калиопе бе решила да се измъкне от двореца и да се опита да забрави, очите й в онзи ден постоянно се пълнеха със сълзи, спомняше си го сякаш бе вчера, а така не го желаеше, но ето сега имаше възможност, знаеше го. Сякаш бе минало прекалено много време. Сякаш бяха минали часове докато самата тя отново разсъждаваше. – Сигурна съм, Одеон, стига самия ти да си сигурен, че искаш това. – самата тя не бе сигурна, дали той нямаше точно в този момент да се обърне и да каже, че не можеше да захвърли досегашния си живот, защото тя бе готова да го стори, да се хвърли с главата напред в непознатото, защото определено всичко това щеше да е ново и непознато за нея, а тя искаше да го опознае с него. – Знам, че няма. Но не искам този живот, искам да съм свободна и да съм с теб.. а не с когото те пожелаят.. – отвърна отново на думите му, но не отклоняваше погледа си от неговия. Искаше да знае, че бе сигурна в това, което искаше, което се случваше и което щеше да се случи.

03.12.2020

- Усещаше паника, непозната до сега, да се прокрадва в най-тъмните кътчета на съзнанието му. Отнемаше дъха му, караше го да мисли за вечността, съдбата и кармата – все неща, в които никога не бе вярвал. Страхуваше се, че прави нещо повече от нередно, но не спрямо себе си.
- Вдигаме котва.
Непознат вик достигна до тях, принадлежащ на млад моряк, надвесил се над пагубата, забелязал двамата скитници забулени в мрака, преди те да видят него. Странните мисли изчезнаха от съзнанието на Одеон, принуден да се затича към кораба, носещ се над бурните вълни. Задъхани, най-накрая се озоваха сред екипажа и останалите пътници, оживено подготвящи се за предстоящото пътуване, макар принцът и жрицата да не знаеха на къде бе отправено то. Дребничък и набит мъж се заклатушка към Калиопе и Одеон, изисквайки няколко златни жълтици за услугата. Естествено, тук последва изключително неловка ситуация, в която на дамата ѝ се наложи да измъкне прословутата торбичка с пари, колкото да оправи вечерта на всички моряци. Одеон използва минутката прехвърляне на монети, случващо се от крехките пръсти на Калиопе към тежките, отрудени длани на непознатия, за да огледа кораба. Познаваше тези места твърде добре – мириса на море, сгушените каюти, топлите утрини и хладните вечери, всички придружени с нежен бриз. Обожаваше да пътува, но до сега Калиопе никога не бе посмявала да дойде с него, примесвайки се с простолюдието.
Очите му попаднаха върху достолепна дама, заобиколена от три твърде млади прислужнички, почти деца, осъзнал, че някой го наблюдава. Бе над четирдесет години, макар кожата ѝ съвсем да не бе състарена, а все така порцеланова, недокосната от времето. Единственото, което издаваше възрастта ѝ бяха сребърните букли, изящно спускащи се върху раменете ѝ. Устните на дамата бяха ярко алени, макар тънки, извити в познайническа усмивка. Одеон бързо осъзна, че не той бе пробудил интереса на жената, а сиво-сините ѝ очи, скрили в себе си цялата зима, се бяха втренчили в Калиопе. Тъмната качулка се бе изплъзнала от тила ѝ заради морския бриз, разкривайки златни кичури, фини черти и твърде скъпи бижута. Дамата бе познала дъщерята на Зайра, а съдейки по елегантното ѝ облекло и прислужниците, можеше да заключи, че тя самата бе жрица. Нима пътуването бе приключило много по-бързо от колкото очакваха?
Все пак магьосницата не предприемаше нищо, а просто се усмихваше, наблюдавайки Калиопе с изключителен интерес. В това време тя самата бе приключила сметките с моряка и се зае да дърпа Одеон надолу по тесните стълби, навярно търсеща няколко мига спокойствие, точно като самия него.
Каютата бе малка, но абсолютно приемлива, напоена с изключително сладък и непознат аромат. Не приличаше на аристократичните покои с високите им гардероби, писалища, маси и поръчкови картини, които, според Одеон, бяха напълно ненужни по време на едно пътуване. Седна на леглото, притаил дъх, и се вгледа в треперещите си пръсти. Е, това бе. Бе прецакал цялото кралство, което в момента, през кръглото прозорче, приличаше на малка, загасваща звезда. Май това наричаха „Остатъка на живота ти“ и бе изключително плашеща концепция. Само след няколко часа мракът щеше да стане по-тъмен, а след него бавно да се надигне слънцето. Тогава всички щяха да забележат, че годеницата на Кахал е изчезнала и щяха да започнат издирването ѝ. Нямаше представа какво щеше да направи онази жрица горе, но само при мисълта, за усмивката ѝ губеше почва под краката си – бе ясно, че е разпознала Калиопе.
Не бе чул кога момичето се настанява до него, но механически хвана ръката ѝ в своята. Бе хладна от нощния вятър, точно като неговата, но съвсем скоро се стоплиха някак съвсем успокоително. Обожаваше способността на Калиопе да преценява кога тишината бе много по-утешителна. Одеон стисна леко пръстите ѝ, осъзнавайки, че навярно тя бе много по-изплашена. Не трябваше тя да му е опора, а обратното. Не бе осъзнал, че е задържал дъха си. Чувствайки как ръката ѝ се стопля в неговата, разбра, че си струва и страхът, не можеше да се сравни със всичко, което имаше в този миг. Пръстите на Одеон се изплъзнаха от тези на Калиопе, само за да се спуснат внимателно върху скулата ѝ. Струваше му се, че я вижда за пръв път, сияйна и нежна, но същевременно и толкова силна. Внимателно притисна устни към нейните, сякаш давайки официално начало на нещо съвсем ново. Най-накрая всичко придоби смисъл само с едно нейно дихание. Не можеше да повярва, че Калиопе винаги е била толкова близо, но и толкова далеч. В този момент му се струваше истинско кощунство, че не бе вкусил устните ѝ години по-рано.

(c) DΛNDELION

04.12.2020

Можеше ли да разбере какво точно се случваше в момента в главата му? Как като той дори и думичка не обелваше? Дали в този момент, самия той не искаше да се откаже? Дане би да искаше да се върнат обратно? Всички тези въпроси сякаш я заглождиха намирайки в тъмнината очите му и сякаш в тях намирайки нещо, което до този момент никога не бе виждала точно в неговите очи. Всичко бе толкова по- различно, знаейки какво правеха и какво щеше да се случи след това. Това бе много по – различно от колкото всичко останало, което бяха правили до този момент, определено нямаше нищо общо и Калиопе бе напълно наясно с това. Не бе като детските им измъквания, защото тогава се разминаваха само и единствено с мъмрене и някое и друго наказание. Сега бе различно, дори и не искаше да си помисля, в този момент, какво можеше да се случи, ако всичко това приключеше и просто ги върнеха обратно. Не искаше да се случва така. Но след секунда в размисли, тя също дочу, вика от палубата, а преди да е казала каквото и да е било бе повлечена от Одеон, към кораба. Дали страха не бе обзел и него? Предполагаше, знаеше че и той самия никога не бе постъпвал така. Всичко което виждаше в него в този момент, бе много по- различно от онова, което познаваше. Задъхана припкаше след него, не бе свикнала с подобни неща или просто бе забравила как се правеше, толкова отдавна сякаш не се бе измъквала от замъка, но този път знаеше едно – нямаше да се върне. Нямаше да го стори, не искаше и той да го желае. След минутка се намираха на палубата, там където до преди секунда чуваха повика на моряка, за да бъдат подсетени, сякаш че сега бе момента или никога. Докато оглеждаше всичко наоколо с непознат интерес, дочу нечий глас привлякла вниманието й, осъзнала какво в действителност очакваше мъжът. Калиопе се изчерви дори и тъмнината, съжалявайки в този момент, че се бе съгласила да прибере тази кесия именно там. Присвивайки леко очи, поглеждайки към Одеон леко се смръщи, сякаш му казваше, че това нямаше да му се размине. А след това с поглед забит в земята, изпълнен със срам, просто пресегна ръката си и извади кесията с жълтици от пазвата си, поемайки си глътка въздух, въздъхвайки извади бавно и внимателно няколко жълтици от нея и ги постави в грубите ръце, на мъжа срещу нея. Имаше чувството, в този момент, че бе изминала цяла вечност, ала някак си знаеше, че не бе така. Дори и не бе усетила когато качулката се бе смъкнала от главицата й. Но имаше едно странно усещане. Нали знаете, когато сте наблюдавани, сякаш нещо изгаряше тила й, ала в този миг Калиопе не смееше да извърне погледа си, за да намери източника на това неприятно чувство. Просто бавно намести отново качулката на главата си, скривайки русите си къдрици под нея. Както и всичко останало, което май бе по – добре да го нямаше. Всички тези накити и бижута, трябваше да ги свали, ала не бе, нямаше как и да го стори след свършен факт. Опитвайки се да намери ръката му, като го задърпа надолу по тесните стълби, само за да намери усамотението си. Да си поемеше дъх и да забрави, за онова неприятно чувство, което бе изпитала преди секунди. Озовавайки се в малка каюта, която бе някак тясна, но някак си достатъчно уютна. За първи път се чувстваше по този начин, замисляйки се колко пъти до този момент, Одеон я бе карал да присъства на подобно място с него, а тя все не смееше да го стори. Но сега.. сега сякаш дори и този вид, дори и с липсата на всички онези удобства, които имаха в двореца.. това място бе приятно, топло и сякаш по – уютно от колкото онези големи и масивни стаи, които притежаваха до днес.. Но нищо от това сякаш в миг нямаше значение виждайки го. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере кога точно имаше нужда от момент, от тишина и от спокойствие. Познаваше го прекалено добре, за да го разбира и без да й кажеше каквото и да е било. Просто сякаш бе достатъчно да му хвърли един – единствен поглед, за да разбере желанията му. Махна наметалото от тялото си, закачайки го на малката закачалка, намираща се на вратата. Поглеждайки отново към него за миг, просто с бавна крачка намери мястото си до него. Не искайки да мисли повече за двореца и за онова, което щеше да се случи с изгрева. Не я интересуваше, щом бе тук с него някак си най – накрая осъзнавайки, че само това имаше значение. Леко облиза устните си, осъзнавайки че бяха изпръхнали от морския бриз. А след секунди преплете пръстите си с неговите, в мига в който той пое дланта й в своята. Осъзнавайки как лека топлина премина през нея, карайки я да се почувства по – добре. Осъзнавайки, че наистина нищо друго нямаше значение, само те и никога не бе имало, само че може би до днес нито той, нито тя осъзнаваха това. И все пак не смееше да каже нищо. Защото знаеше, че сякаш в този миг нямаше нужда от думи. Загледа се за миг, в малкото прозорче и през него, виждайки как сякаш с всяка секунда светлинките ставаха все по – мънички и незначителни – незначителни точно колкото всичко останало, което те двамата бяха оставили зад себе си днес. Надявайки се наистина да го бяха оставили зад себе си. Макар и Калиопе да не бе сигурна, колко точно майка й щеше да остави нещата така. Усещайки липсата на дланите му и ефирното докосване на пръстите му по бузата й, я накара да извърне погледа си и да срещне неговия. А в миг, сякаш една нежна усмивка се появи на лицето й, не очаквайки последвалите действия, които само я накараха да се почувства може би дори по – добре. Едно напълно непознато чувство се зароди в нея, в мига, в който устните му докоснаха толкова нежно и леко нейните. Карайки сякаш въздуха й в този миг да секне. Осъзнавайки, че тя действителност никога не бе целувала друг, а точно в този момент, устните й се докосваха нежно с тези на човека, с когото винаги бе искала да го стори. Бе по - сладко от всичко, което си бе представяла някога.

03.12.2020

- Одеон взе лицето ѝ между дланите си, неспособен да се отдели от устни, засищащи нужда, която никога не е подозирал, че съществува. Всичко придобиваше толкова много смисъл, а пъзела се нареждаше. Вече виждаше какво му бе липсвало през изминалите години. Дъхът на Калиопе бе сладък, носещ в себе си непозната невинност. Караше го да я придърпа по-близо, да вдиша по-дълбоко и да издиша по-тежко. Топлината от ръката ѝ в неговата бавно се разнасяше по цялото му тяло, твърде позната, но и много различна. Никога дори и не си бе фантазирал за подобен развой, макар тези порочни мисли да бяха типично в негов стил. Пръстите на Одеон се плъзнаха надолу по изящната извивка на корсета, обвил тялото, което внимателно бе притиснал към тъмните, карминени завивки. Търсещи устни обхождаха млечната кожа, нежна като сняг и също толкова непорочна. Вдиша дълбоко сладкия аромат, чист и невинен, толкова нетипичен за жена открила себе си под тялото на принца. Калиопе бе изящна не само на допир, подобно на порцеланова играчка, която не трябваше да бъде докосвана непремислено.
Одеон разтвори очи и се изтърколи по гръб до жрицата, въздишайки тежко. Не, това бе твърде много в стила на старото му аз. Трябваше да се научи да се справя с плътските желания по морален начин, особено когато ставаше дума за нея. Калиопе не бе като останалите жени, които откриваше в таверните през безсънните нощи с вкус на ябълков ейл. Все още носеше белезите от стария си живот, виждаше ръцете си черни и мръсни в трезвото си създание, недостойни да се докоснат до подобна нежност. Въпреки това си позволи да прокара пръсти по алените бузи на Калиопе, усмихвайки се сякаш на себе си преди да прошепне едно простичко „Прекрасна си“.
Истината бе, че до някъде се притесняваше за жрицата на палубата. Ако си позволеше да се наслади на стенанията на Калиопе щеше да я опетни, а шансът да бъдат върнати в двореца съвсем скоро бе достатъчно голям. Не искаше да ѝ отнема опцията наистина да стане кралица на Сиелия, макар малко технически подробности надали биха разубедили Зайра и баща му щом са си наумили нещо. Ако онази непозната наистина изпратеше писмо до двореца с малкото приключение бе свършено при първото акостиране на кораба.
- Горе имаше една жена… - започна, но разтърси глава – Не, не, не съм се заглеждал. Тя… тя беше жрица. Гледаше те през цялото време. Сигурен съм, че те позна.
Обви пръсти около тези на момичето и ги стисна съвсем лекичко. Тук, в малката каюта полюшвана от вълните, се чувстваше на сигурно място. По принцип Одеон не бе гласът на здравия разум, но знаеше, че някой ден щеше да му се наложи да пристъпи извън тези покои и да се сблъска със суровата действителност.
- Ще направя всичко за теб.- внимателно притисна устни към челото ѝ, както често правеше- Винаги е било така и винаги ще бъде. Обещавам ти.
Одеон беше сигурен в едно - от малък бе верен на Калиопе, много по-сляпо, от колкото двама брат и сестра биха си се доверили. В началото смяташе, че може би неговото семейство бе по различно, но с годините осъзна колко силна бе връзката им. Вярваше ѝ със всяка една клетка на тялото си, повече, от колкото на самия себе си.

(c) DΛNDELION

04.12.2020

Бе ужасно приятно, всяко леко и нежно докосване на устните му, нещо което никога не й се бе случвало, но това в този момент, бе повече от онова, което някога си бе представяла, че можеше да й се случи, много повече от това, което бе предполагала, че можеше да усети при една малка и нежна целувка. Целувка, която в този момент сякаш бе целия й свят и той се събираше в нея. От години рядко бе виждала Одеон трезвен, но сега бе именно такъв. Нещо, което можеше само да я накара да се почувства добре. Знаеше, че той никога не би се възползвал от нея, независимо какво ще се случи с тях, с това което правеха, дали щяха да ги върнат или не, тя знаеше едно принца, който в този момент я докосваше, я караше да се чувства прекрасно. Колко малко му трябваше на човек, за да се почувства добре, за да забрави онова, което се бе случило днес и да се почувства спокойна и точно това чувстваше в момента. Усещайки страната топлина по тялото си, карайки я да й се харесва все повече. Радвайки се, че бе взела това решение, радвайки се че бе признала пред себе си и всичко онова, че.. че просто приятелството им, винаги е било повече от просто приятелство. А това.. това я накара да се чувства свободна. Свободна и себе си, макар че с него винаги се чувстваше такава. Отделяйки устните си от нея, тя просто въздъхна, сякаш до този момент задържаше дъха си и не бе дишала. От всяко непознато и ново чувство, което се бе породило в нея. Нещо прекрасно и приятно. Карайки я да прехапе устните си с думите си, пораждайки една усмивка в нея. Осъзнавайки, че дори и тук на това малко местенце тя можеше да се чувства щастлива, щастлива с него. Притваряйки за миг очи, опитвайки се да успокои всяка нова емоция в себе си. Усещайки мириса на морския бриз да се носи около тях, бе приятно и дори повече от това. Опитвайки се да освободи съзнанието си напълно от притеснението за онова, което можеше да стане, да освободи мислите за майка си и да ги прогони от себе си. А след това.. секунди бяха нужни, за да я върнат обратно в реалността и да й покажат, че нещата.. нещата седяха по коренно различен начин и явно нямаше да мине толкова лесно, а всичко щеше да си остане сложно. Дори и в момент като този, който й се искаше в този момент просто да бе продължило спокойствието й повече, само че то свърши. Заменяйки новите и приятни чувства у нея, с нещо различно и съвсем познато, страх, страх който бе изпитала не преди много часове. – Жена?! – попита, но обяснението му за миг, предизвикаха една лека усмивка, сякаш искаше точно това да й обясни и да не я кара да си мисли глупости или да ревнува в този момент.. не знаеше защо се обясняваше точно. Но беше толкова наивно в момента. – Toва е сладко, имам предвид момента, в който не искаш да си мисля, че си я оглеждал. – но нима онази жена не оглеждаше нея? Явно да, а още по – ясно й стана, когато й обясни, че е жрица и най – вероятно бе разпознала нея. Карайки нещо просто да стисне сякаш гърлото й. – Трябваше да държа качулката… колко наивно от моя страна, сега ще проваля всичко, напълно ли че наистина ме е познала? – отвърна му, задавайки притеснено въпроса си, чудейки се дали пък наистина това не бе края? Дали онази жрица, нямаше да я предаде на Зейра и .. и със сигурност, ако го стореше при първото акустиране на кораба, Одеон и Калиопе щяха да бъдат върнати там от където бяха избягали, защото искаха да са заедно, радвайки се на секунда на щастието, което сякаш бе помрачено за няколко секунди. Думите му успяваха да предизвикат усмивка на лицето й макар и малка. – Знам, знаеш че аз самата бих сторила всичко за теб.. винаги. – сякаш това си бе безмълвно обещание между двама им, вярвайки си безрезервно един на друг, повече от колкото на всеки друг на този свят, радвайки се, че можеше да има това. Притвори очи, когато усети устните му на челото си, а след това се опита да намери очите му. – Вярвам ти, Одеон, вярвам ти повече от всеки на този свят. Няма друг, на когото да съм вярвала по този начин в живота си. – заяви му, като една лекинка усмивчица се появи на лицето му, не можеше да не изгрее на лицето й, не и когато сякаш намираше всичко онова, което искаше в очите му.

03.12.2020

Одеон нервно потърка длани една в друга. Сториха му се груби и твърде сухи, навярно от суровия бриз. Въздъхна тежко, опитвайки да се справи със странното чувство, притискащо шията му. Дори на пръв поглед, изобщо не бе в свои води. Не бе свикнал да мисли рационално, да разсъждава, да взима решения. Целият съзнателен живот на Одеон бе диктуван от вечно пиянство. Трезвените избори не бяха в кръвта му. Сега, очевидно, му се налагаше да предприеме нещо, каквото и да е било. Мисълта, че вече е дошло време да поеме отговорност го плашеше. Още по-зле, знаеше, че трябва да се грижи за Калиопе. Всичко се случваше толкова бързо, че губеше почва под краката си. Целият свят се бе преобърнал само за няколко минути, но най-страшното бе, че не знаеше как да се справи.
Придърпа Калиопе в обятията си и я задържа за известно време, опитвайки се да се концентрира върху това, колко крехка бе тя в прегръдките му, а не надвисналата опасност. Успокояваше по-скоро себе си от колкото нея. Винаги Калиопе е била разумната от двама им. Одеон не бе сигурен дали изобщо бе правилно да повдига темата за пренаписания им, трагичен финал. Може би така бе по-добре – трябваше да я остави да се наслади на краткото пътуване, преди да бъде завлечена обратно в двореца. Въпреки всичко принцът се задушаваше от безпокойство, решен, че не може всичко да приключи по този начин. Думите на Калиопе го успокоиха, но и загнездиха още объркани мисли в главата му. Знаеше, че трябва да я предпази на всяка цена, това бе ясно. Единственият проблем бе, че не бе сигурен как.
- Какво можем да направим? – въздъхна, вдишвайки дълбоко аромата на соленото море
Нямаше какво толкова да предприемат, освен да се насладят на останалите няколко дни. Одеон се чувстваше повече от нищожен в този момент, докато невинния поглед на Калиопе се спускаше върху него. Може би един смел, решителен мъж щеше просто да убие жрицата, но той бе неспособен на това.
Прокара пръсти по бузата ѝ и се усмихна леко, почти забравяйки за проблемите си при допира с копринената кожа. Може би в някой друг живот ще са съвсем нормални хора, от онези, които нямат нито магическа, нито синя кръв. И тогава сигурно щяха да са щастливи, а не изплашени, забулени с прикритието на мрака и бурните морски вълни.
- Всичко ще се нареди, обещавам. – заяви, но не си повярва напълно - Нека се разходим по палубата.
Биваше го в твърде малко неща. Половината бяха хазартни, другата твърде непочтени. Одеон обичаше да си мисли, че може би му се отдаваше и дипломацията, в която бе обучаван от много малък. Надяваше се да срещнат жрицата, тъй като имаше повече доверие на думите от колкото силите си. Навярно имаше шанс да я накара да размисли...

(c) DΛNDELION

04.12.2020

Наистина не бе сигурна как точно в края щяха да се развият нещата, а можеше ли да бъде сигурна в каквото и да е било? Искаше й се ужасно много да е поне в думите му.. Ала някак си горчивия привкус на истината се опитваше да избие на повърхността, да й напомни, че нямаше да се измъкне така лесно от лапите на майка си, нямаше да се измъкне от брака с брат му.. Сякаш никога нямаше да бъде свободна, а тя само и единствено това искаше. Не искаше онзи живот, за които от дете бе обучавана, предпочиташе това тук, с него. Одеон винаги бе бил нейната глътка свеж въздух, винаги бе бил онова прозорче към свободата, през което Калиопе надничаше винаги когато имаше възможност да го стори.
А сега.. сега бе всичко онова, което искаше да има, но не знаеше дали в крайна сметка щеше да получи. Всичко се случваше прекалено бързо, прекалено необмислено и не доизпипано, не бе сякаш да имаха план, защото такъв нямаха, просто действаха така както го чувстваха в онзи момент и се надяваше, че нищо от стореното нямаше да е напразно.
В този миг сякаш само и единствено надеждата и топлината му й бяха останали. Беше като нейната лична спасителна лодка, която щеше да я избави от нежеланата съдба, ала колкото и хубаво да бе в този момент, дали наистина това щеше да се случи? Дали наистина имаше избавление за тях или това щеше да е поредното приключение, за което накрая той щеше да плати вината, макар и двамата да бяха виновни.
Преглътна някак бавно, а устите й бяха пресъхнали от сякаш мрачните мисли, които се опитваха да надничат в нея, но тя не искаше да им се остави. Искаше да успеят, да се измъкнат и да не се върнат там никога повече, но дали щяха да успеят това бе една съвсем различна тема, която никой от нас все още не знаеше. Имаше силата да вижда откъси от бъдещето, но своето никога – каква ирония само. Ако можеше да го стори, всичко останало щеше да е толкова по – лесно и просто. Но не… съдбата не искаше да й е лесно и не й го позволяваше.
Думите на Одеон, сякаш я измъкнаха от мислите й, карайки я да преглътне и без това изсъхналата й уста..
– Не знам, нещо… каквото и да е .. – думите й прозвучаха някак объркано на фона на всичко това. Но действителност Калиопе не знаеше какво можеха да сторят. Наблюдаваше го, но сякаш и той самия нямаше отговор. Бе прекалено очевидно, че двамата просто щяха да се оставят на течението и каквото ще да се случи. Само, че тя не искаше да е каквото и да е, искаше да е онова, което те искаха.
– Надявам се да си прав. – обещание след обещание, само че самия той не звучеше достатъчно сигурен и както вече споменахме освен да се надява друго не й оставаше. Усмихна се леко при предложението му, но някак си притеснено, ами ако срещнеха онази жрица? Тогава какво?!
– Звучи добре, явно е че и двамата имаме нужда от свеж въздух. – а тя по – скоро имаше нужда да намери онази жрица и да се убеди сякаш сама, че нямаше да стигне нищо от това до майка й… вече предполагаше, че всички и всичко знаеше, че бяха избягали… Надигна се от малкото легълце като се опита да намери с какво да се загърне, със сигурност нощния морски бриз не бе познат за нежната й кожа, макар че бе прекалено приятен за обонянието й. – Е, идваш ли? – попита го някак закачливо опитвайки се да омаловажи всичките им проблеми, сякаш нямаше нищо, което да ги притесни.. но това не бе така.

03.12.2020

Одеон се насили да извие устни в топла усмивка. Всичко се променяше много бързо. Кой би си помислил, че вечно ухиления до нахалство принц щеше да се затрудни именно с тази задача. Някога пиянския му смях, смесица между крясък и грозно грачене, се носеше из коридорите на замъка, а сега бе застинал в гърдите му. Бе някъде там и го гъделичкаше неприятно, почти подсказвайки са онова нещо, което му липсваше, но простосмъртните наричаха "притеснение". Пробва да го преглътне, но чувството бе все там. Устните му внимателно докоснаха фините кокълчета на ръката на Калиопе, преди да се остави да бъде придърпан нагоре по дървените стълби.
На палубата, все така хладна и разтваряща гледка към безкрайната морска шир, не се почувства по-добре. Навсякъде очите му съзерцаваха само синьо - светло, тъмно, индиго, турско синьо. Небето и морето се сливаха в безкрайна мъглявина, която напомни на Одеон колко далеч бе от дома. Вече светлините на Сиелия бяха изчезнали от хоризонта, погълнати от светлината на търсената свобода. Всичко това хубаво ли бе? Трябваше ли да се радват, че са избягали или бе дошло времето да осъзнаят колко безсилни са аристократичните им особи в истинския свят.
Пръстите му се обвиха около тези на Калиопе. Бе странно усещане. Ново, но същевременно естествено, сякаш винаги е трябвало да бъде така. Бе подобно на липсващо парче пъзел, което най-накрая бе попаднало на мястото си. И това усещане караше Одеон да се притеснява. Може би бе преживял твърде много за една вечер, а дори сега, опитвайки се да върне лентата назад само с няколко часа, образите зад клепачите му се забързваха и забавяха, образувайки безсмислени откъслечни спомени. Въртележката, на която принцът се бе оказал, не спираше да се върти, при това твърде бързо.
- Ваше височество.
Обърна се инстинктивно. Често го наричаха така, но в очите на хората Одеон виждаше горчива ирония и истината, че в него няма нито една капчица "височайше". Полагаше му се по ранг, проклето наследство, а не по заслуги. За щастие, това никога не го бе трогвало. Но този път обращението не бе отправено към него. Жрицата и двете ѝ прислужници гледаха право към Калиопе, сякаш Одеон не съществуваше. Сред тяхното общество Зайра имаше ранга на самия крал, така че това не го изненадваше. И трите се поклониха бързо и почти незабележимо, сякаш подозираха, че никой не трябваше да разбира за присъствието на момичето на кораба. Сега от близо можеше да види острите черти на непознатата, следите на годините по бледата ѝ кожа и ефирния сребрист цвят на клепачите. В аурата ѝ се криеше нещо мистично, колкото и тежките бижута, които висяха на врата ѝ, любопитни амулети, непознати като значение за Одеон.
- Нима сте тук без главната жрица? Колко жалко. - дамата разкри ред ослепително бели зъби, но усмивката ѝ не говореше нито за ирония, нито за добронамереност
Одеон стисна ръката на Калиопе малко по-силно, сякаш това можеше да му помогне. Не знаеше дали могат да се доверят на тези жени, но се надяваше Калиопе да бе прихванала достатъчно от таланта на Зайра, за да успее да се справи с тях при нужда. Магьосниците бяха голяма хапка и за най-опитния боец, какъвто принцът не бе.

(c) DΛNDELION

Welcome

the usual suspects aka the staff

I feel free only with you