Притаи дъх, щом лекото почукване върху масивните врати прекъсна унеса му. Устните на Одеон обичайно бяха пресъхнали, отдавна забравили вкуса на водата, но опознали всички сортове плодово вино, познати по тези лазурни земи. Надигна се изпод тежките завивки, но остана приседнал и тих, твърдо решен да не посреща посетители. Високото огледало, затулено с алена одежда, разкриваше образа на твърде рошав и алинеиран мъж, изгубил свежестта на младежките си години по свое желание. Дрехите му, макар скъпи, бяха изпомачкани, а гледката единствено му напомни, защо се бе пробвал да прикрие огледалната повърхност. Искаше да забрави чертите си, името си, потеклото си. Нима вече бе от значение? Живееше като нехранимайко в този дворец, бавно превръщайки се в поредното украшение, при това със съмнителни естетически качества.
Отново се завърна към мисълта за водата, изпитвайки странен зов за помощ на тялото си, който бе забравил отдавна. Най-близкото решение се оказа чашата с вино, която сам бе забравил на нощното шкафче, но алената течност остави неприятно усещане върху небцето му. В този миг вратата се открехна и малко светлина нахлу в задимената и притъмнена спалня, превзета от аромата на ориенталски есенции и алкохол. Разпозна крехкия женски силует в полумрака, а привичният глас го накара да въздъхне тежко. Калиопе бе последният човек, който искаше да види точно в този момент, като изключим собственото му отражение. Е, изглежда в рамките на минути се бе натъкнал и на двете.

– Не отговаряш. - звънливото ѝ гласче се разнесе непривично нежно в това покварено място

Да, не отговаряше, тайно надявайки се, че посетителят просто щеше да се оттегли. Но ето, че Калиопе вече затваряше вратата на тъмните покои, измамена, че са съвсем сами от лепкавия мрак. Одеон грубо раздруса рамото на спящата непозната жена, а тя недоволно се надигна от топлите завивки, хвърляйки му бесен поглед, който можеше да се разчете дори без светлина. Зае се поспаливо надига и завързва роклята си, докато Одеон придърпваше тежките завеси, през които най-накрая се прокрадна лъч светлина, каращ го да притвори очи. Отново бе изгубил представа за времето, а простиращия се пред погледа му късен следобед създаваше онова неприятно усещане за надигаща се паника, неотлъчно до принца през последните няколко дни. Ситуацията не му се стори неловка, дори когато русата дама се прокрадна до  орнаментирания дървен шкаф и прибра една златна монета между пристегнатите си гърди - Калиопе бе ставала свидетелка на далеч по-гротескни ситуации. Не се изненада, че непознатата така небрежно бе взела от парите му, дори да не бяха имали такава уговорка. Обикновените жени на Сиелия, простолюдието, което разцъфваше в таверните, мрачните улички и малките дворове, намираха титлите за повече от прекрасни. Искаха да се докоснат до лукса, щедростта, маниерите. Дори самото им стъпване в двореца караше бузите им да се зачервят, а корсетите да се пристегнат от самосебе си, молещи да бъдат развързани. Одеон намираше това за жалко, но пък нямаше нищо против. Придърпа въженцето в ъгъла на стаята, а медено звънче прозвуча някъде на долните етажи. Въздъхна тежко и се тросна на един от орнаментираните столове, наблюдавайки как русокосата дама напуска покоите му тромаво, оглеждайки жрицата от глава до пети, преди да се прокрадне покрай нея. Сега, когато светлината му помагаше, а алкохолът се изпаряваше от кръвта му, виждаше наистина неловкото в ситуацията - момичето приличаше обезкуражително много на Калиопе, но разюздена, евтина нейна версия, с привкус към имитативните бижута, които блещукаха по битпазарите.

- Да говорим? Да, би било добре. - отбеляза принца придърпвайки ризата си и заемайки се да завързва връзките по яката- ...защото съвсем скоро ще трябва да ти казвам "ваше величество" и да ти се кланям.


В спалнята се втурнаха две прислужници, за да сменят бързо чаршафите, със все толкова пищно декорирани такива, и да подредят бъркотията, която цареше. От малки Калиопе и Одеон знаеха, че разговорите трябваше да притихват щом прислугата се намесеше, тъй като в двореца студените каменни стени имаха уши. Принцът нервно наблюдаваше как къдрокосата прислужница подрежда скрина, избърсва лъскавата му повърхност, надига разлените чаши и втъква подаващите се от ъгъла на капака дрехи. Нещо в цялото това действие го подразни, а може би просто бе нервната му по рождение натура.

- По-бавно не може ли? - изсъска
 
Нисичката, пълна жена, която разпухряше алените възглавници видимо се притесни, а преработените ѝ, изгрубели от труд ръце потрепериха. Нервно издърпа завивките, но така и не успя да ги успореди, суетеейки се твърде дълго време около ъгъла на голямото легло. Кракът на Одеон изтактува нервно и неволно, сякаш отброявайки биговете преди бомбата да се задейства. Една от възглавниците се плъзна по скъпия, лъскав текстил, забавяйки още повече целия процес. 

- Мамка му. Разкарайте се. - Одеон запрати чашата с вино към нисичката прислужница, пропускайки, така че алената течност да се разлее някъде под дървеното легло - И донесете вода.


Въздъхна тежко и потри клепачите си, след като вратата към спалнята бе затръшната и най-накрая бе сам с Калиопе. Не се бе събуждал по толкова ужасен начин от месеци. Извърна очи към жрицата с най-ироничната усмивка, на която бе способен.

- За какво има да говорим? - последното нещо, от което се нуждаеше бе съчувствието ѝ, но изглежда трябваше да го преживее


Така и не бе забелязал, че Калиопе го избягва, твърде зает да прави същото. Одеон бе сметнал, че късметът е на негова страна, успявайки ловко да се лиши от присъствието ѝ, но трябваше да се досети, че винаги е бил карък. Вкусът в устата му ставаше все по-горчив, превкусващ една окуражаваща реч, която не искаше да чуе. Веднъж вече трябваше да се изправи пред съчувствието в очите на брат си - крайно жалка ситуация, имайки предвид що за личност бе Кахал. Толкова очевиден ли бе проблемът, за който самият Одеон оставаше сляп? До преди няколко дена можеше да се закълне, че Калиопе не бе нищо повече и нищо по-малко от сестра, а сега всички го наблюдаваха с някаква необяснима болка.

- Освен, че с брат ми сте най-отвратителната двойка, която някога съм виждал. - този път се усмихна искрено, а тих смях се изплъзна през устните му - А знаеш, че втората ми братовчедка е женена за син на брат и сестра. Сещаш се, онзи с четирите пръста и острата брадичка.

Одеон за пръв и единствен път се почувства изключително некомфортно в компанията на Калиопе. Усещането бе непознато, конфузно, оставящ го объркан. Опитваше се да запази самообладание и, най-вече, наглата усмивка, в която устните му бяха застинали. Мисълта, че някой виждаше, че с него нещо не бе наред, като изключим дежурното гадене и главоболие, го правеше изключително раздразнителен. Одеон се надяваше да изглежда безчувствен, какъвто бе в очите на поданиците си, но все някой го разконспирираше, било то най-добрата му приятелка или собственият му брат. Емоциите бяха признак на слабост, или поне така го учеше преподавателят му по фехтовка, без да се поколебае да го ръчне право в ребрата с дървен меч. Не обичаше да го съжаляват, но виждаше точно това в бистрите очи на Калиопе, като изключим моментната неприязън, навярно породена от арогантното му поведение, за пръв път отправено в нейна посока. Принцът наистина не искаше да бъде жертвата в тази или която и да е било друга ситуация. Състраданието в чуждите погледи го убиваше повече от мъката, която не смееше да нарече любовна. Почувства се като хлапак, съвсем малко момченце, изправено пред укорителния поглед на Калиопе.

- Е, щом ще ставаш аристократка, бъдеща кралица, май е време да научиш първия си урок. - изправи се от креслото, оказвайки се твърде близо до момичето - На никой не му пука какво искаш. На никой не му пука дали двойката има желание или не. Какво има да виждам? Картинката ми е повече от ясна.

Препратката за това, че никой не се интересува от желанията ти, по-скоро се отнасяше за собствения му живот, но бе истина - бъдещата кралица трябваше да свиква, а бракът ѝ бе поредното доказателство за липсата на свободна воля. Нямаше спомен да са си говорили по този начин до преди това, а думите на Калиопе, макар напълно верни, бяха новост. Все пак, никой не иска да чува, че е егоист, който се интересува единствено от себе си, дори и това да бе абсолютен и неопровержим факт. Бе си въобразявал, че най-добрата му приятелка не споделя чуждото мнение, но реалността го достигаше твърде бързо в последните дни. Можеше да вдиша парфюмът ѝ, примесен с характерния за жриците аромат на пресни и опушени билки, толкова по-различен от онзи на непознатата, напуснала спалнята толкова неловко. Вратата се разтвори и една от прислужниците влезе бързо, носейки водата, за която бе помолил принцът по-рано. Одеон се отдръпна с бърза крачка назад от Калиопе - не бе прилично да е в подобна близост с бъдещата кралица.
Този път прислужницата се оттегли изключително бързо, след като постави сребърната кана върху скрина. Принцът се възползва от възможността да се отдалечи и възвърне балансите си, за да напълни чашата си. Странно, но бе забравил вкуса на водата, за сметка на всеки вид алкохол в кралството. Хареса му. Пресуши бокала за секунди и си напълни втори, преди да опре гръб на дървения скрин и да върне погледа си към Калиопе. Искаше му се да е трезвен в този миг, заглушавайки жуженето в ушите си.

- Звучиш сякаш си ми ядосана, а аз не знам защо. - този път отпи само веднъж, наслаждавайки се на студената глътка вода - Ето тук грешиш. Не става дума само за теб, а и за брат ми. Повярвай ми, той не изгаря да се ожени за теб или която и да е.

Веждите на Калиопе се стрелнаха нагоре, а това със сигурност не бе добър знак. Но наистина, Одеон не знаеше какво очакваше тя от него, тъй като той самият бе крайно объркан. Луташе се от мисъл в мисъл, коя от коя по-порочна и грозна. Короната, Кахал, Калиопе. Всичко го объркваше. Тя винаги му бе като сестра, а сегашните му мисли му се струваха греховни, макар да не бяха наистина такива. Може би ако не бе принуден да види фината ѝ ръка в тази на брат си, никога нямаше да се почувства по този начин. Да, навярно Калиопе вечно щеше да си остане асексуално, безполово същество, каквито бяха всички сестри, а той щеше да е доволен пияница, забил нос в нечия гръд.

- Добре, виждам го. И какво мога да направя по въпроса? Какво може да се направи изобщо, Калиопе? Кажи ми. - постави чашата обратно на подноса и кръстоса ръце пред гърдите си, преди гласът му да се превърне в просто шепот - Защото бих го направил.