Не чувствам външната болка, защото тази отвътре ме е стиснала за гърлото и не пуска. Оставам неутрален към раните си, виждам разрезите, но не мога да реагирам адекватно. Като опиянен съм от цялата скръб, гняв и омраза, които вилнеят с пълна сила в сърцето ми и чупят всичко наред. Молитви, грехове, душата ми. В един от безбройните си опити да си поема въздух късам ризата си, попаднал в капана на шибаното отчаяние. Трябваше да послушам чичо си. Не бях готов да се върна тук. Не знам как да прегръщам духове. Ръцете ми са счупени. Не бях готов да се срещна и с теб, но бях нетърпелив. Това не казах на никого. Прецаках сам себе си. Шибаното ми желание да те видя още веднъж се оказа фаталната ми грешка. Винаги си успявала да съсипеш плановете ми. Да ме захвърлиш в съвсем различна посока. Да ме накараш да обичам това, което презирам.
Секундите се нижат една след друга, а тежките стрелки на стенния часовник отброяват кръговете на моя Ад. Не чувам кога нахълтваш обратно в стаята, нито гневните ти думи. Погледът ми е сведен в глупавия медальон докато не го подритваш в страни и това ме предизвиква да те погледна дълбоко в очите. Нямам сили да говоря. Защото единственото, което искам да те попитам ще изгуби смисъла си след по-малко от минута. Но до тогава имам още няколко секунди...
Да съм твой.
Да си моя.
Няколко мига да сме ние.
Отпускам се за кратко в малките ти, треперещи ръце. Позволявам ти да ме събереш, както толкова много пъти преди. Вдишвам аромата ти, мачкам косите ти между дългите си пръсти, ти си моята така необходима глътка въздух. Моята отрова и моя лек. Бялото на моето черно. Раят на моя безкраен Ад.
- Добре съм. - промърморвам дрезгаво, а ранените ми длани се спускат по копринената кожа на раменете ти, инстинктите ми сами ме водят към белезите ти, и препускат чак до лактите. - Добре съм. Мога и сам.
Вдишвам дълбоко и обвивам тънката ти талия с широките си ръце. Вдигам те докато аз самия се изправям на крака. Лека си като перце.
- Плачеш...
Казвам го сякаш е най-страшното нещо в света и започвам да бърша горещите ти сълзи с пръстите си. Не осъзнавам, че все още едната ми ръка те държи притисната в мен докато върховете на пръстите ти не се настаняват на оголените ми гърди.
- Всичко е наред. Просто си изпуснах нервите. Баща ми настоява да се върна на приема.
Натъртвам на "баща ми" и се отдръпвам от теб внезапно, без предупреждение. Лишавам те от себе си за пореден път, защото кълна се, че ако останем още миг така... нищо и никой няма да е в състояние да ме спре да покрия плътните ти устни със своите.
- А ти?Защо се върнах тук?
Втренчвам погледа си в твоя, но следа от синьото ми няма. Всичко е черно. Дрехите ми, очите ми, сърцето ми. Заобикалям малкото ти телце и стъпвам по начупените стъкла, които хрупат под нозете ми. Навеждам се и взимам верижката преди да си имала шанса да я огледаш по-добре и да я познаеш. Да познаеш мен.