Един ден, по време на лов, хубавецът Нарцис спрял да почине близо до едно езеро и да пие вода. Кристалните води обаче го привлекли и той започнал с интерес да оглежда лика си в тяхната повърхност. Младежът се влюбил истински в отражението, което съзрял във водата. Ден и нощ не се отделял от езерото и молел за ласка собствения си лик. На финала, нещастен, пожелал смъртта.  

- Митът за Нарцис

*
Какво е съвършенство?
Според Анджелик Арно, съвършенството е не това, да правиш невероятни неща, а да ги вършиш невероятно добре.
Не, Силван, според теб, какво е съвършенство.
Празнота, предполагам. Нали се сещате, когато създадете от нищото сапунен мехур. Той е лъскав, сферичен, цветен – най-красивото нещо в онзи миг. Но в следващия разбирате, че той е напълно кух. Обвивката е идеална сама по себе си, но в нея няма съдържание.
А какво съдържание трябва да има, според теб?
Нека го обясня така. Никой от нас не е съвършен и точно това ни прави хора. Всеки от нас има бразди, които се старае да запълни: малки петънца, които маркират изминалото време, показвайки ни, че е било доста, фини, а и дебели бръчки, които да затвърдят позицията на петната, белег от онзи път, когато беше на пет и падна с колелото в канавката. Имаме и нишани, които не са от физическо естество: онова чувство на тежест в гърдите, когато някой те погледне със съжаление, сухотата, в устата, когато трябва да изречеш първото „Обичам те.“. Всички те свидетелстват за нашия характер. Ако ги няма, значи и нас ни няма. Ние сме просто хралупа от месо.
Доста цветущо обяснение.
Цензурата над мръсните думи, над някои дела.. Безсмислена е.
Защо смяташ така?
Знам ли, ако поривът в тебе те кара да облечеш мръсотията в думи, да обичаш онзи, когото не бива, да строшиш стена, която те спира, значи има защо. Не вярвам в тези приказки за Светата Троица, но онази сила, която ни е създала, е имала план, а щом импулсите са били част от него, едва ли са напразни.
Някои хора имат порив да убиват.
Вижте, няма да защитавам убийците, но има философска гледна точка и за това. Защо ни е позволено да даваме живот без да се счита за неморално, но обратното е заклеймявано. Нали идеята на Вселената е свещения й баланс. Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие  бе установил Нютон.

*

Силван така и не бе успял да разбере дали е действието или противодействието в своето уравнение, но динамиката на живота му беше меко казано спъната. Вселената всячески му показваше, че той е някаква нейна грешка, която се бе пръкнала измежду нечии крака преди двадесет и две години.
Имаше се за затворник в това тяло: грамадно, кокалесто и непривично за рода им. Баща му, без да влиза в инцестни мисли, беше красив мъж, майка му – изискана дама с високи скули. А той – хм, уродливо подобие на двамата, събрало най-лошия генетичен материал от двете фамилии, що се отнасяше до външния вид. Поне беше грабнал утешителната награда, в лицето на интелекта им. Беше решил, че да остави баща си да се справя с бизнеса сам, щеше да е предателство, затова се бе записал да учи генетика, и по дяволите, тя му се отдаваше. Но така бе разгадал и цялата липса на симетрия в кода на своята ДНК. Затова бе решил да я поправи.
Когато Силвиън 2.0, както безлично нарече копието си, бе създаден, той се вгледа в него. Във всяка пъпчица, пора, къдраво снопче коса и осъзна, че бе перфектен.

Силвиън все пак се бе смилил над клетото си копие. Не стига, че носеше неговото лице, ами да понася и ексцентричността на името му. Не, не ставаше. Реши да му даде някакво знаково име, такова със значение и история, затова го нарече Jonquille*, или просто Джон.
✦ Джон притежаваше спомените на Силвиън, или поне хубавите такива. Беше ги подбирал внимателно и с нежността на майка.
✦ Според историята, която беше създал, двамата бяха близнаци. Джон беше претърпял автомобилна катастрофа, която бе виновна за загубата на част на спомените му.

*от фр. ез. - нарцис