Стела Атреидис, 22.11.2020

" На колко години момиченцата спират да вярват в приказките? Аз бях закърмена с поредици от гръцки митове в дебели томове от жълта хартия и букви, толкова неравно напечатани, че приличаха на беззъби усмивки на стари хора. Приказките, които майка ми ми разказваха нямаха за протагонист принцеса в беда, а за богини, които не прекланяха глави пред свирепи мъже и превръщаха изнасилвачите си в стадо прасета. Такива истории оставят у малките жени идеята, че да се изправиш срещу насилника си е лесно, което, ако говорим честно е много по-лош урок, от това, че някой мил, внимателен, добре облечен и добре възпитан ще дойде на бяло возило с една или няколко стотин  конски сили и ще те понесе към залеза. По-голям проблем е дори, когато двете фантазийни визии се смесят: красивият непознат от добро семейство, който всъщност се оказва антагонистът на твоята история. Така се случи при мен и като момиче, запознато с приказките, трябваше да зная какво да очаквам и как да се боря, но уви. Животът от мастило и животът от плът и кръв са напълно различни. Първият наранява душата ти с думи, вторият удря силно и оставя синини, а после ти казва, че те обича.

Break down, now weep, build up, breakfast now.

Срещнах Сандор Атреидис на деня за ориентиране в Колумбийския университет и веднага го нарекох Патрокъл. Последва логичният въпрос: защо не Ахил. „Ахил е егоистичен и самолюбив, напълно незаслужил славата си.“- рекох му, без да подозирам, че тези качества го описваха идеално тъмните му страни.
Оженихме се на остров Крит в годината на завършването ни от университета – от там бе започнало пътуването ми и според Сандор беше добра идея да направим пълен кръг. Сандор обичаше нещата да стават по неговия начин.  Считаше, че е човек с идеална перспектива, на която благодари на речта си за встъпване в дължност. Не бях наранена, че бе избрал нея пред мен, но все пак очаквах да ме вмъкне някъде между думите като „неговата съпруга“, „опората му“, ала никъде в словотo му ме нямаше.

She bruises, coughs ,she splutters, pistol shots but hold her down with soggy clothes and breezeblocks

Удари ме за пръв път малко след като беше започнал мандата си, след като бе прекалил с уискито на благотворителен търг. Беше просто шамар, умаловаших го аз и години наред редях мъниста от оправдания в броеницата. Не се страхувах от него, но бях като хипнотизирана, сякаш исках да се боря, но нито волята, нито тялото ми можеха да излязат от изкуствена упойка и да му нанесат удар. Затова, когато си получих краката обратно, избягах. "

Muscle to muscle and toe to toe, the fear has gripped me but here I go