- Майната ти, Натаниел!
Докато влагах всичките си усилия в опит да избегна летящия към главата ми часовник, съзнанието ми ме върна към началото, което доведе до злощастното положение, в което се намирах в момента.
Спомените постепенно се възвръщаха. Мъгляви и богато пропити с алкохол, но знаех едно – срещнахме се в бара. Или непосредствено извън бара. Бар, който отвориха едва месец  по-рано на две пресечки от дома ми. Бар, който привличаше с красивите си танцьорки, евтиното уиски и липсата на каквито и да било задръжки. Бар, който приятелите ми твърде упорито се опитваха да ме накарат да посетя, докато накрая не решиха да организират ергенското парти на Дейвид именно тук. Дейвид, горкият глупец, беше един от най-добрите ми приятели. Няма да лъжа, приех новината за годежа с нужната доза скептицизъм и недоволство. За мен това беше краят на една ера, на едно дълго и изпълнено с подвизи приятелство. И го съжалявах, макар да не се осмелявах да го каже на глас. Не се радвах за бъдещите младоженци, което може би ме правеше ужасен приятел. Но как мога да се радвам? Джесика не беше за него. Всички го знаеха. Всички го виждаха. А глупакът беше толкова влюбен, че дори не забелязваше погледите, които си разменяше с всички останали.
Или може би това е удобен начин да оправдая действията си. Но така и не споделих притесненията си. Не трябваше да се бъркам.
И тъкмо, защото не трябваше да се бъркам, се озовах в ситуация, която беше дефиницията на ужасен приятел и ужасна постъпка.
Но тепърва ми предстоеше да се сблъскам с реалността. Мъглявото ми съзнание все още не ми позволяваше да разбера какво се случва.
Изведнъж непознатото момиче промени стратегията си и вместо да запраща тежки и твърди предмети срещу мен, се втурна с всички сили насреща ми. Обезумялото й изражение подсказваше за желанието да ми причини невъобразима болка. Започна дълга и безсмислена игра на котка и мишка – аз се качих върху леглото, а тя се опита да ме достигне. Преместихме се в кухнята, където дебненето продължи около масата,  съпроводено с ругатни и няколко опита да запрати нов предмет по главата ми.
Когато сутринта отворих очи, не предполагах, че денят ми ще започне с истерични викове. Разбира се, тези първи няколко минути, изпълнени с блажено неведение, по нищо не подсказваха бедствието, което предстоеше.
До себе си видях момиче – тъмнокосо и полуголо. Кафеникавите къдрици бяха необуздано разпилени върху възглавницата, а лицето й се криеше някъде под тях. Не си спомнях коя е. Нито как се е озовала в леглото ми, но простата логика подсказваше, че вечерта ми е свършила повече от добре. Внимателно се измъкнах от леглото, за да не я събудя и с широка усмивка се насочих към кухнята. Но замръзнах на прага, когато от леглото чух ужасно познат глас, който дрезгаво произнесе името на най-добрия ми приятел. Усетих студените капки пот, които почти моментално се появиха по врата ми.
- Д-Джесика?
Момичето моментално скочи на крака. Вече виждах лицето й. А паниката накара тялото ми да се вцепени.
***
Натаниел Кан се роди преди не повече от двадесет и четири години в малка болница, славеща се с всеотдайния си персонал. Беше тиха и спокойна нощ. Прекалено тиха. Но твърде неспокойна, когато родилното остана притихнало след като докторите извадиха полуживото бебе от издъхващата майка. Изплашени сестри се втурнаха да оказват първа помощ на новороденото. Битката им продължи няколко минути, докато пискливия му глас най-после не прокуди злокобната тишина.
Детството му премина в чести смени на домове, което неминуемо доведе до липса на приятели. Така и не успя да се почувства у дома си, където и да отидеше. Но буйният му нрав винаги се забелязваше и често му носеше проблеми. Години по-късно, след множество опити да открие каквато и да е информация за покойната си майка, се запозна с нейна приятелка. От нея разбра, че още от зачеването си е бил нежелан.  Дори в този най-важен първи момент от съществуването му, жената, която го дарила с живот, била под въздействието на обилно количество алкохол и бог знае какви други субстанции, затова и информацията за онази нощ беше твърде оскъдна. Разказа му за непознат мъж, с когото видяла майка му да напуска нощното заведение. Висок и красив. Спомняше си дълбоките тъмни очи. Очи, които Натаниел несъмнено беше наследил.
***
- Погледни го от добрата страна. По-добре, че бях аз. - не така започваш извинение, глупак такъв. Това гласче можеше да се включи по-рано преди да изстрелям всички глупости. Но знам, че бях прав. И че беше въпрос на време да е някой друг. И все пак... - Съжалявам, Дейв. Не знам как се озовах с нея.
- Не знаеш? - изглеждаше ядосан. Признавам. На негово място и аз щях да съм ядосан. Или пък нямаше. Кога ли съм бил на негово място, че да знам? Единственото, което успях да направя преди да получа юмрук в лицето, е да присвия очи. Сякаш това щеше да помогне или да намали болката при удара. - Мъртъв си за мен!

И след като отново останах без приятели, най-логичното нещо, което можех да направя, бе да изчезна от света, който познавах до момента и който не ми даде абсолютно нищо. Може би сме квит. И аз не бях особено полезен.
Но поне получих втори шанс в редиците на Кахал, Оуен и Рори.

* Ликът е запазен за мен.