Серафина приглади краищата на полата си, спускащи се точно върху колената ѝ. Сивото, скромно костюмче подчертаваше същността на момичето, неловко изправящо гръб под напрежението да не изглежда твърде сгърбена. Същевременно, върху грубата материя косата ѝ изпъкваше още повече - златна и вълниста, перфектно пригладена за първия учебен ден. Преди няколко години бе стъпила за пръв път в академията за пътешественици във времето, а ето, че днес, в необичайно слъчнчевия септемврийски ден, бе застанала в страни на малкия подиум, от който директорката приветстваше първокурсниците, готова да бъде представена като новия асистент-преподавател. Това бе традиция и привилегия, полагаща се единствено на двамата най-добри завършили през изминалата година ученици, получаващи възможността да придобият три години практика като преподаватели. Естествено, че се вълнуваше, а потрепването на ръцете и краката ѝ бе свидетелство за неприкритото напрежение.
- ... госпожица Сара Флетчър и госпожица Серафина Голдуинг ще бъдат част от... 
Блондинката долови само част от думите на директорката и се сепна неочаквано, сякаш някой от зяпналите я ученици бе успял да я замери с нещо тежко. Усмивката ѝ стана още по-широка и неловка. Побърза да последва примера на Сара, помахвайки едвам на умиращата от скука и непривична жега публика. Момичето до нея бе високо и смугло, с гигантски къдрав облак за коса, която променяше тъмния си цвят с ефирно златист под гальовното слънце. Флетчър бе от онези перфектни във всяко отношение хора, които знаеха точно какво правеха и искаха. Дните ѝ навярно бяха изпълнени с класове по йога, смутита, домашно приготвени гурме ястия, философски книги, доброволство и бурни вечери, които съвсем не ѝ личаха на сутринта. Сара успяваше да съчетае вълнуващия социален живот на популярното момиче с блестящите знания на зубрач. Серафина клонеше към втората спомената група, макар да имаше своята "съпорт" групичка от верни приятели. 
- Не се притеснявай. - подшушна ѝ Сара и блондинката можеше да се закълне, че меденият ѝ глас прозвуча като на по-голяма и мъдра сестра, макар момичето със шоколадова кожа да бе няколко месеца по-малко от нея самата
Издиша глъдка въздух, която дори не бе забелязала, че задържа. Да, всичко бе наред. Нямаше за какво да се притеснява. От другата страна на подиума бяха наредени учителите, чакащи със също толкова досада речта на директорката да приключи. В тълпата забеляза огромната усмивка на любимата си преподавателка, Пени Шулц, която улови търсещия ѝ поглед. Дребничката и пълничка жена, която с времето съвсем бе заприличала на топче от позитивна енергия и дантели, надигна пухкавите си палци, за да окуражи Серафина.
- Ама че работа... - подшушна Сара, точно когато всички най-накрая заръкопляскаха, разрешавайки на момичето да надигне глас под прикритето на ехото на стотици ръце - Хила Мидсъмър... - поясни
Очите на Серафина се плъзнаха точно до Шулц, където стоеше съсухрена висока жена, с бурна черна коса вързана на опашка, в опит да бъде приведена в по-прилежен вид, и също токлкова тъмен костюм. Изглеждаше още по-изморена и отслабнала, в сравнение с последната им среща. Мидсъмър със сигурност не бе от обичаните преподаватели, твърде рязка и студена, приемаща учителската професия като просто работа, за разлика от Серафина, която винаги си бе мечтала именно за този момент. Да, разбираше от материята си, бе един от най-добрите професионалисти сред редиците на академията, но не изпитваше любов към учениците. Веднъж самата Сара бе споделила, че според нея това е ненужен фактор, твърде изтъркан и част от някой лигав филм за учител, който променя живота на група ученици. Тичат през полета, качват се по чиновете и се опълчват на системата - такива неща. Тя не държеше учителите да я обичат (и тук изписа кавички с пръстите си), защото ѝ се струваше крайно невъзможно и престорено. Може би бе права, но Серафина се надяваше да изпита нещо към учениците си, навярно онова потрепване, когато за пръв път бе стъпила в академията.
- Нали разбра? - подхвърли Сара, докато публиката вече се разпръсваше 
- Естествено.
- Знаех си, че не му е читава работата. - кликна с език и двете бавно започнаха да се отправят към групата преподаватели, които вече бяха започнали да споделят как е изминала твърде кратката им ваканция - Спомняш ли си...?
Серафина се изкикоти и другото момиче я последва. Естествено, че си спомняше. Преди няколко години Уил Мидсъмър, синът на Хила, бе на тяхното място и с това започна период на хаос и разруха за академията, който много се харесваше на учениците. Спомняше си всичко, толкова ясно. Уил бе коренната ѝ противоположност - толкова фриволен, хаотичен и несериозен. Наблюдаваше го с живо любопитство докато връхлиташе в учебната стая, захвърляше книгите върху бюрото, въху което след миг покачваше дългите си крака, веждите му се скълмваха и дяволития мисловен процес се изписваше толкова ясно върху острите му черти. Бе като отворена книга..., която всеки момент можеше да избухне.

Някак, по закона на Мърфи, изгубила се в тълпата преподаватели, обсъждащи минали и бъдещи планове, Серафина се озова точно но Хила. Стори ѝ се, че хладният поглед на дамата се е вкопчил съдещо в нея, макар това да бе въобразена нервност, типична за тези събития. Можеше да се закълне, че между точно тях двете се стелеше неприятна тишина, продължаваща с минути, макар да бяха изминали само секунди, от когато блондинката се бе озовала до преподавателката.

- Аз... съжалявам за сина Ви. - прочисти гърло Серафина

Слонът стаята бе разкрит. Хила бе прекарала откриването на учебната година по-мълчалива от обикновенното, имайки предвид, че никога не бе била в много добри отношения с колегите си, поради хапливия си характер. Погледите им го крещяха, макар устните да не го изговаряха - Къде е синът ти, Хила? Тънките ѝ устни се свиха в линия, а очите ѝ се присвиха сурово, карайки Серафина да съжали още повече, че изобщо я бе заговорила.

- Синът ми не е умрял. - Хила вирна брадичка, опитвайки се да си придаде фалшиво достойнство, макар нейното отдавна да бе погубено - Просто е издирван престъпник. Нищо ново.

Русокосото момиче пред нея изглеждаше толкова невинно, нежно, изпълнено с изкряща надежда. Иронично, напомни ѝ за собственият ѝ син, който бе на нейното място преди няколко години. Уил бе закъснял за откриването, дрехите му бяха измачкани, а липсата на сън бе изписана на измореното му лице. Бе лишен от емоции, изтискан от последната капка желание за живот, камо ли работа. Понякога на Хила ѝ се искаше да знае какво е да имаш дете като Серафина, изпълнено с мечти и желания, вместо жлъч, или по-зле, апатия, към всичко заобикалящо го.

- О, да. Разбира се.

Думите на Серафина, изречени почти шепнешком и с непоправима деликатност, я нараниха по неочакван начин. Прозвучаха сякаш успокоява пациент, който твърди, че не е луд и гласовете в главата му са съвсем реални хора. Никой не вярваше, че Уил е жив, а тези които все пак го правеха, знаеха, че ситуацията бе до толкова загрубяла, че семейството му спокойно можеше да го отпише. Мисълта, че никога отново няма да има сина си, отново се загнезди в главата ѝ. Вбесяваше я и за сетен път побърза фанатично да я отпрати, преди да се задуши в нея. Не бе имала сина си истински от години, но вече бе успяла да го загуби окончателно. Мъртъв или в затвора - Уил бе успял да прекрачи всяка съществуваща граница, а тя може би не бе направила всичко възможно, за да го спре, повлияна от същата онази апатия, която съсипа живота му.

Понякога вселената бе благодушна, колкото да ѝ повярваш и да ти забие нож в гърба, точно когато за секунда си изпуснал гарда.  Може би и двете твърде силно бяха поискали този неудобен разговор да приключи възможно най-бързо, а съдбата ги бе подслушала. Наистина, неловкото мълчание бе прекъснато, но рязко и неочаквано, карайки Серафина да подскочи от уплах. Не бе успяла да разбере от къде се бяха заели всички тези фигури със сиви униформи, заобградили жените. За секунда дори я заля онази позната паника, когато си в твърде голяма близост с полицай, макар да знаеш, че не си извършил нищо нередно. Нямаше защо да се притеснява от Съвета, но инстинктивно си помисли, че идват за нея. В крайна сметка фигурите не проявиха интерес към Серафина, избутвайки я от пътя, за да се вкопчат в Мидсъмър. Фигурата на Хила изглеждаше по-слаба и съсухрена от всякога, притискана от униформените, докато закопчаваха ръцете ѝ с просветващи в тъмно синьо белезници. Разнесе се шепот от всички посоки, макар никой от огромната публика да не дръзваше да се намеси в случващото се. Изглежда Хила бе най-апатичния участник в сценката от присъстващите, както доказваше безизразното ѝ лице. Дамата въздъхна почти отегчено:
- Очаквах да се появите по-скоро.
Съвсем не бе изненадана, но просто ѝ се искаше всичко това да не се бе случвало пред купища ученици и колеги преподаватели. Е, някои хора винаги са имали афинитет към драмата.

Някак, по закона на Мърфи, изгубила се в тълпата преподаватели, обсъждащи минали и бъдещи планове, Серафина се озова точно но Хила. Стори ѝ се, че хладният поглед на дамата се е вкопчил съдещо в нея, макар това да бе въобразена нервност, типична за тези събития. Можеше да се закълне, че между точно тях двете се стелеше неприятна тишина, продължаваща с минути, макар да бяха изминали само секунди, от когато блондинката се бе озовала до преподавателката.

- Аз... съжалявам за сина Ви. - прочисти гърло Серафина

Слонът стаята бе разкрит. Хила бе прекарала откриването на учебната година по-мълчалива от обикновенното, имайки предвид, че никога не бе била в много добри отношения с колегите си, поради хапливия си характер. Погледите им го крещяха, макар устните да не го изговаряха - Къде е синът ти, Хила? Тънките ѝ устни се свиха в линия, а очите ѝ се присвиха сурово, карайки Серафина да съжали още повече, че изобщо я бе заговорила.

- Синът ми не е умрял. - Хила вирна брадичка, опитвайки се да си придаде фалшиво достойнство, макар нейното отдавна да бе погубено - Просто е издирван престъпник. Нищо ново.

Русокосото момиче пред нея изглеждаше толкова невинно, нежно, изпълнено с изкряща надежда. Иронично, напомни ѝ за собственият ѝ син, който бе на нейното място преди няколко години. Уил бе закъснял за откриването, дрехите му бяха измачкани, а липсата на сън бе изписана на измореното му лице. Бе лишен от емоции, изтискан от последната капка желание за живот, камо ли работа. Понякога на Хила ѝ се искаше да знае какво е да имаш дете като Серафина, изпълнено с мечти и желания, вместо жлъч, или по-зле, апатия, към всичко заобикалящо го.

- О, да. Разбира се.

Думите на Серафина, изречени почти шепнешком и с непоправима деликатност, я нараниха по неочакван начин. Прозвучаха сякаш успокоява пациент, който твърди, че не е луд и гласовете в главата му са съвсем реални хора. Никой не вярваше, че Уил е жив, а тези които все пак го правеха, знаеха, че ситуацията бе до толкова загрубяла, че семейството му спокойно можеше да го отпише. Мисълта, че никога отново няма да има сина си, отново се загнезди в главата ѝ. Вбесяваше я и за сетен път побърза фанатично да я отпрати, преди да се задуши в нея. Не бе имала сина си истински от години, но вече бе успяла да го загуби окончателно. Мъртъв или в затвора - Уил бе успял да прекрачи всяка съществуваща граница, а тя може би не бе направила всичко възможно, за да го спре, повлияна от същата онази апатия, която съсипа живота му.