Началото на учебната година вървеше страхотно, нямах думи да опиша колко добре се бях почувствала от факта, че отново съм тук, че мога да се постарая повече от миналата година, въпреки че каквото и да си говорим, ами нямаше смисъл да си помислям, че можех да усъвършенствам перфектността повече от това, което бе в момента и въпреки това, винаги се стараех да бъда повече от това, което бях предния ден, следователно, ами просто трябваше да го правя всичко по - добре от предния път. Така  и щеше да бъде.
Сутринта ми минаваше идеално, всичко вървеше както винаги като по часовник. Ставане, обличане, общо взето приготвянето, което в повечето случай ми отнемаше прекалено време, но за да бъдеш перфектен изискваше време и аз си го осигурявах, като се събуждах доста по - рано от очакваното, за един нормален тинейджър на моята възраст.  Ала все пак не исках да бъда разочарование като някой, все пак имах репутация, която трябваше да си остане такава.
Не ми отне прекалено много време, за да стигна до кабинета по ЗсЧИ, този предмет винаги ми бе бил любопитен и с удоволствие го посещавах. Намерих мястото си до едно момиче от моя курс, което бе по - добре от колкото до някой нехранимайко, което не отбегна на погледа ми - имаше такива в изобилие.

Заговорих се с нея, нямаше как, не че не я харесвах, но не обичах да говоря много, особено когато бе едва толкова рано сутрин, да не говорим,  за момента, в който разговора тръгне в посоката на " Какво прави през лятото?" Как мина ваканцията ти?" . Защото не исках да споменавам каква мания бе това да бъда идеална и какво действителност правех почти през цялото време, да почти, защото все пак в останалото имах нужда и време да отделя на себе си. Което не бе лъжа. Въпреки, че повечето време прекарвах с майка си и с нейните постоянни натяквания, как трябва да се държа, какво трябва да правя и да не правя, за да не бъде разочарована от мен, за да не съм я била накарала да съжалява, за съществуването ми. И въпреки тези постоянни разговори, ами аз просто обичах майка си и исках да я накарам да се чувства добре, да бъде щастлива.
Мислите ми бяха откъснати отново от съученичката ми, която ми подшушна нещо, но дори не успях да разбера какво точно бе, защото в следващия момент, вратата се отвори и се появи новата ни преподавателка. Която, още не бе заговорила, но оставаше впечатление в мен, че щях определено да я харесам, наблюдавах я внимателно, дори може би прекалено.

В мига, в който заговори на всички ни трябваше да стане ясно, че тя командваше тук, а ние просто трябваше да изпълняваме, е явно не на всички, защото шушуканията не спираха. И все пак аз от своя страна нямах проблем с това да бъда изрядна, да внимавам и най - вече да се справям перфектно, с поставена задача, което пък от своя страна ме слагаше и в една друга категория, но определено не ме вълнуваше особено.  Важното бе, аз да се чувствам добре в кожата си, потупвах едвам забележимо  с прътите си по учебника, докато очите ми продължаваха да наблюдават госпожица Петрова. А следващите й думи със сигурност ме изненадаха. Е явно си имаше причина да го казва, след като го бе сторила. Продължи да я следи с очи докато отиваше до едно от момичетата от Слидерин задавайки въпрос към нея.

Е ясно бе, тук трябваше да се внимава, но не бе достатъчно сложно нито пък не изпълнимо. През времето, което тя даваше следващите си насоки, изпълнявах това, което се искаше от нея,  слушах с интерес през цялото време докато говореше и вниманието ми бе напълно и само в нея. Което бе достатъчно добре в мига, в който не каза да се упражняваме, ами явно щеше да е доста интересно. Само не разбрах в кой точно момент, се бях озовала до един слидеринец, не го виждах за първи път, но никога не бях имала особено голям контакт с него. Знаех кой е, нямаше как да не знам, но просто го отбягвах достатъчно старателно по простата причина, че бе в категория задник, с която не желаех да имам особено голям контакт, а и бе прекалено надут... но това със сигурност бе най - малкия му проблем. И докато се усетя, ами само той и аз бяхме останали. Имах ли голям избор вече? Определено не.

- Е, май останахме само двамата. - започнах, като определено не звучах доволна от този факт. Нещата трябваше да се случат така или иначе и голям избор нямах.
- Да те видим, гарванче. - чудесно, видях възгордяването в очите му и извъртях своите.

Е не чакахме доста дълго докато дойде нашия ред. В действителност не се притеснявай от това, което можеше да се случи, бях достатъчно сигурна в себе си и в това, което можех. Винаги съм била. Но нещо в него, нещо в погледа му ме караше да се притеснявам от неговите решения и от това, което той можеше да направи. Уви пренебрегнах това чувство.
Размахвайки пръчка срещу него, опитвах се да съм достатъчно бърза да използвам момента, в който той е разсеян.
- Импедимента - заклинанието излезе из между устните ми, достатъчно бързо и ясно. Червената светлина се изстреля от пръчката ми, но той бе по - бърз от колкото можех да предположа. Явно господин надувка не спадаше точно в онази графа нехранимайковци. Присвих очи срещу него, надявайки се да успея на свои ред.

В същност през цялото време го наблюдавах, внимателно, за да съм сигурна, че няма да успее да ме изненада.

Единственият ден, в който си позволявах да не правя абсолютно нищо, да се отпусна и да намеря малко време за съвсем нормални неща, които правеше всяко момиче, но тази събота, определено нямаше да бъде този ден. По принцип не бих се разсърдила, но уви днес бе толкова неприятно, навън бе достатъчно студено, а и бе толкова рано. Дори не бе очаквала, че това щеше да прави сега, но преподавателя по ГзМС бе решил, че урока не може да бъде пропуснат, за това  нямах какъвто и да е било избор. Някой можеха да пропуснат, но аз.. ами аз не бях от тези някой, не можех да пропусна. Може би единственото нещо, което някога можеше да ме накара да не го направя бе Забранената гора, това място ме плашеше до смърт, но все пак, както вече бях разбрала нямах особено голям избор. Въртях с бавни крачки, към мястото, което бе уречено за часът ни, поне се надявах да бъде забавно. Не ми отне толкова много, за да стигна до мястото, но и не бе достатъчно бързо, не изявих огромно желание да се струпвам с всичките си съкурсници, но уви точно това се случи. И все пак докато игнорирах почти всичко, казано от тях отново, погледа ми се рееше безцелно, но до един момент.

Момент, които нямаше как да пропусна, присвих очите си виждайки онази напаст Оливър, бе образувал прекалено голяма рана в мен, която не можех току - така да пренебрегна и да го оставя просто да му се размине хей така сякаш нищо не се бе случило. Рано или късно щях да му го върна подобаващо, а защо не и още сега? Принципно не бях отмъстителна личност, ала той бе посегнал на нещо прекалено важно за мен, а аз бях на ясно, че той осъзнаваше този факт. Още онези последни думи, които ми каза онзи ден се впиваха в мозъка ми, напомняйки ми за случилото се. Не можех да се откъсна от него и това ми пречеше, до толкова, че на моменти се хващах как зарязвах всичко и мислех само и единствено за това. Ала знаех, че той не заслужаваше моето внимание, не заслужаваше да му отдавам толкова много време, уви го правех.

Появата на преподавате ни, ме изтръгна от мислите ми, карайки ме да се загледам в него, бе впечатляващо не можех да не му го призная, а след това часът просто започна, не пропуснах абсолютно нищо, което бе обяснил, не бе особено трудно да бъде запомнено, поне и за някой като мен. И тогава дойде същинската част, даде ни задача, която трябваше да изпълним, а едно лукаво гласче се обади в главата ми. Знаех, че Оливър щеше да предпочете да направи това задание сам, само където аз не мислех така. В този момент, начина да му го върна се бе родил в главата ми, а аз нямаше да оставя това току - така.

Нещата се случваха точно така като ми се искаше. Знаех, че той нямаше да устои да откаже, бе прекалено надут, за да го стори, а това работеше точно в този момент, в моя полза. Тръгнах преди него, но просто се опитвах да игнорирам факта, че сме заедно или по - вероятно като цяло игнорирах неговото присъствие.  Обаче, той реши да напомни за присъствието си, на няколко пъти се опита да ми даде акъл, което ами аз не обичах, тоест правеше го единствено и само майка ми, а той определено не влизаше в това определение, за това и продължих да се правя, че изобщо не го чувам какво ми говори. В старанието си се оглеждах постоянно наоколо за съществото, само дето той не бе решил това ми държание да продължи още дълго време.

В един момент просто усетих грубия му захват около лакътя си, притегляйки ме към себе си, тялото ми се сблъска с неговото, а след това ръцете му се увиха около мен. Близостта му предизвика едно странно чувство, което едва ли някога щях да си призная, но и друго, което определено бе достатъчно неочаквано усетих топлината по лицето и разбрах, че розовия отенък се бе настанил на лицето ми, което бе едно наистина не приятно издаване от към реакцията ми. Но все пак очите ми го наблюдаваха с изумление спрямо това, което бе сторил току - що, срещнах се с погледа му, а дъхът му се разля по устните ми, което предизвика едва доловимо потръпване на тялото ми. Но, дори и да не си го признавах по един наистина объркан начин, това ми допадна, което беше наистина отвратителна мисъл в съзнанието ми. Уви думите му не закъсняха и отново доказа за пореден път какъв задник бе в действителност.
- Като за начало, птиче можеш да наричаш някоя друга, но не и мен. Не съм онези, който споделят постелята ти. - нямаше да му остана длъжна, не и когато в мен имаше една част, която не обичаше да си държи езика зад зъбите. Можех да бъда само благодарна, че ме бе освободил от хватката си, защото вече наистина ми идваше в повече.   А чак след като го стори имах възможността да си поема спокойно въздух. Опитах се да се успокоя и да разкарам чувството, оставило тази близост, а след това.. ами не си затворих устата. - Второ, ако искаш да работиш в екип се научи как се прави. - не очаквах, че след като го кажа ще имам смелостта да се приближа отново към него.  - Трето, повече никога не си позволявай да правиш това, което стори. Не желая гадните ти ръчички, които кой знае какво са пипали да ми лепнат нещо. - казах не оставяйки по назад от самия него, а очите ми отново срещнаха неговите. Ала сама не разбирах в този момент, защо не се отдръпвах.

Опитвах се все още да дишам нормално, обаче чувството за ръцете му по мен, ами не ми даваха никакъв избор, а още по - лошото не знаех, защо тази гореща следа, която бяха оставили ме дразнеше толкова много? Не можех да си го обясня. И това- изнервяше ме още повече. Карайки лицето ми да се изкриви в още по- недоволна физиономия от тази, която се бе настанила на него преди малко. Раздразнението бе изписано в очите ми, но в него имаше и нещо малко по - различно, което самата аз не бях сигурна, какво точно бе. Знаех, че изобщо не трябваше да имам подобни помисли - не. Не и за този глупак. Точно така, въобще нямаше да си помислям повече за това, все пак той бе този, който ме унижи, а сега - щях да му го върна.
Ала думите му.. добре признавах му го, нямаше да остане длъжен, защо ли си мислех, че можеше да замълчи? Явно колкото аз самата можех да го сторя, толкова и той. Езика ми просто не можеше да се сдържи зад зъбите, за пореден път от сутринта.
- "Птиче", "сладка", нещо по оригинално, не можеш ли да измислиш? - подадох на свой ред, аз самата. Но не смятах да отговоря на продължението на думите му, просто защото нямаше смисъл, а може би имаше. И отново не успях да се сдържа. - А колкото до тъмните ъгълчета, определено си сбъркал партньора за тези си действия. -  добавих, въпреки че наистина се опитах да се въздържа да не го сторя, уви думите бяха по - силни от мен. Да не говорим, че студа определено не бе от нещата, които ми влияеха добре. Дори се чувствах още по - раздразнена.  А това чувство, стана още по - голямо, когато ръцете му отново обгърнаха вече замръзналото и крехко тяло, ако ме бе стиснал по - силно, евентуално можеше да ме счупи. Но и това не се случи. Изписаната физиономия на лицето изрази още по - голямото раздразнение у мен. Добре, успях не отговорих на въпроса му, но следващите му думи със сигурност ме свариха неподготвена.  Карайки ме да проследя с погледа си движението на главата му и ами... да се ококоря на среща му, като всичко в мен се напрегна още повече. Добре, щях да си поема дъх, можех да го направя. Нямаше какво друго да сторя. - Със сигурност, това ще бъде последното нещо на този свят, което бих пипнала. - започнах отново, но едва ли щеше да е единственото, което щях да му кажа точно в този момент. Но въпреки всичко, не успях да се въздържа от недоволството, което излезна като стон от устните ми. Обаче.. в този момент, забелязах едно пламтящо огънче в очите на натрапника, който бе на път да се превърне в още по - голям такъв. Не го очаквах, наистина. Не очаквах, че той щеше да стори точно това, устните му се допряха до моите, всичко се бе случило толкова бързо, че дори не успях да реагирам подобаващо, ако изненадата изписана на лицето ми не се появила, сигурно сега щеше да изяде поредния шамар, който със сигурност, до този момент не бе го дарявала само тя. Уви това се случваше само в мислите й, а тя нямаше да го направи, защото просто не можеше да вземе решение какво точно трябва да стори..
Не знаеше, колко време бе седяла така, ала още нещо бе преминало през съзнанието й, може би, ако бяха в други отношения, може би ако не бяха такива, това сега щеше да й се стори наистина добре, защото успя дори за миг да затопли така или иначе измръзналите й устни. Може би щеше да й хареса, ала в този момент, също май й бе допаднало, което щеше да отрича до последно.
- Ти си глупак. Не разбра ли, че не искам по какъвто и да е начин да имам досег с теб и с която и да е част от тялото ти?- започнах, бях достатъчно разгневена след като се бях осъзнала в крайна сметка ми идваше да му съдера кожата, ала това ми действие бе прекъснато от нещо съвсем различно, онова което търсехме бе изскочило из храстите. А ние и двамата като че ли просто бяхме забравили за момент, за всичко случило се. Забравили дори бе твърде пресилено. Явно си личеше, че гъбелко бе достатъчно раздразнен, а може би ние самите бяхме допринесли за това. И все пак точно в този момент, аз самата можех да се възползвам и да му сервирам една малка част от отмъщението си.   Започнах да го карам да направи нещо, да реагира по някакъв начин, дори заклинанието се изниза леко из устните ми, само да го подмамя да го използва, обратно на очакванията ми, той се оказа по - глупав, нищо чудно.. все пак нека не забравяме, че това бе Оливър, та той взе, че ме послуша, както всички може би очаквахте, не последва желания за него успех, а  гъбелко не пропусна своя шанс да го атакува, което и аз самата оставих да му бъде причинено. А когато вече бе достатъчно накърнено достойнството му - макар и видно само за мен. Съвсем спокойно размахах пръчката си подобно на часът по ЗсЧИ и заклинанието се изстреля бързо из между устните ми.
- Импедимента - червената светлина се отдели от пръчката ми, директно зашеметявайки бодливото разярено прасенце, макар и да можех да го оставя да нарани още малко слидеринеца.  Лукавата нетипична усмивка за мен се бе настанила на лицето ми, а аз се приближих до него като самоуверено повторих действията му от онзи ден. Върха на пръчката ми се настани под брадичката му, повдигайки лицето му, така че да срещна очите ни.
- Вече не си толкова надут, а змийче? - с насмешка в очите заговорих аз, преди да се отдръпна, но това не бе всичко, щеше да има още, което да сипа в паничката му, а отмъщението макар и да не й отиваше бе достатъчно сладко.