Толкова години бяха минали. Струваха й се като цял един друг живот.  Поглеждаше назад във времето и сякаш виждаше напълно различен човек, а не самата себе си.
Не, онова малко момиченце не можеше да бъде тя. То беше изплашено, несигурно в себе си, глупаво. Онова момиче не можеше да има нищо общо със сегашната Ирен. И все пак тя си спомняше отлично деня, в който я бяха откъснали от съдбата й. Когато затвореше очеи, го виждаше като на кинолента и ако не знаеше, нямаше да повярва, че се беше случило на нея.

Преди петнадесет години. Тогава беше кулминацията на нейния личен Ад.

Сините, дълбоки като океан очи се бяха забили като куршуми в лицето на майка си. Беше се втренчила в нея и не помръдваше вече няколко минути, но не успяваше да намери онова, което търсеше в изражението й. Надежда. Само капка надежда й беше нужна, за да се увери, че предстоящото беше просто сън. Само кошмар, нищо повече.

Но успокоение не успя да открие. И как би могла? Лияна не смееше дори да погледне дъщеря си.

Щом колата спря, противно на всички очаквания, без да чува молбата на шофьора да слизат, тя се вкопчи в ръката на майка си. Усещаше погледите, изпълнени с очакване, впити в себе си. Да, те очакваха тя да бъде добро момиче и да тръгне сама към мъжа и жената, които я чакаха пред прага си, без да се налага да й бъде напомняно какво трябва да прави.

-  Хайде, тръгвай, знаеш, че така е редно. – гласът на майка й бе нежен и умоляващ. Знаеше, че няма да има сили да й повтори същите думи, да я накара да слезе от колата.

На Лияна също не й беше лесно да остави единственото си дете при едни напълно непознати хора. Тя ги поглеждаше и виждаше в тях само едни пасивни статуи, които не желаеха да направят каквото и да било, за да помогнат. И все пак не се наложи. Ирен си наложи да се вземе в ръце, тя знаеше какво се изисква от нея и щеше да го направи, въпреки, че все още не го разбираше. Щеше да го направи за майка си. Знаеше, че я обича, усещаше го, а и го беше виждала милион пъти. Това беше временно. Само няколко месеца и след това щеше да се върне при нея.

Внимателно пусна ръката, която до преди секунди стискаше, сякаш живота й зависеше от това. Без да казва нищо отвори вратата и слезе. По този начин щеше да е по-лесно, или поне тя така смяташе. Щяха да си говорят когато се видеха отново.
Но Ирен не знаеше, че това няма да се случи.

Прошепнатото „Съжалявам.” беше последното, което чу от нея. Още не го осъзнаваше, но тази проста думичка, изпълнена с болка, щеше да означава много за нея един ден.

Не се застоя дълго при приемното си семейство. И все пак, тираничната й „майка” и незинтересованият й „баща” се погрижиха тези години да й се сторят като векове.

Всяка вечер я тормозеше мисълта за Лияна. Първите месеци чакането на някаква вест от нея беше лесно, но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно заспиваше момичето. Какво се беше случило с нея? Защо не беше дошла да я види, както й беше обещала? Дори не се беше обадила.  

Преди да дойде тук мисълта за баща й не я напускаше, но сега почти не се сещаше за него. И защо й беше да го прави? Не го познаваше, никога не й е бил близък. Беше ги оставил още, когато Ирен бе малко дете и никога не ги потърси. Но майка й беше съвсем друг човек. Те не се отказваше, обичаше дъщеря си и правеше всичко за нея. А сега не беше получила нито обаждане, нито писмо. Знаеше, че се беше случило нещо лошо и тази мисъл не я оставяше да спи нощем.
Три години по-късно, тя не можеше да чака повече и една нощ сложи всичко най-важно в малката си раничка и се измъкна безшумно през прозореца. Не, тези двама непознати не можеха да я спрат. Дори да успееха да я чуят, тя нямаше да се остави да бъде върната в този затвор, наречен къща. Щеше да открие майка си с цената на всичко.

И ето я сега тук, след петнадесет години тя отново беше свободна, но все още нямаше вести за майка си, никой не я беше чувал, откакто бяха заминали двете. Онова тихо „Съжалявам.” бе последното, което й беше завещала, но Ирен се опитваше да убеди себе си, че щеше да я намери. Един ден щеше да я прегърне, да я увери, че не е направила нищо грешно.