Idris Remus Lexington

26 Y-O / ex-Slytherin / ex-Azkaban prisoner / deatheather
FC: Robbert Sheen

- Как е тя? - напуканите устни на кокалестия мъж потръпнаха - Как е Дездемона?
Лицето му бе мръсно, подобно на дрипите, в които бе облечен, развявани от безпощадния ноемврийски вятър. Лунната светлина не се стесняваше да огрее райетата, напомнящи от къде бе дошъл, ако раните по посиненото му, изнемощяло тяло не крещяха "Азкабан".
- Сериозно ли това ще е първото нещо, което ще ме питаш след бягството си? - цигарата хвърляше червени отблясъци върху лицето на другия мъж
- Как е моята Дездемона? - повтори Идрис с разтреперен глас и много по-настоятелно
Евърет нервно пропусна острия дим между зъбите си, очевидно раздразнен от въпросите на брат си. Дездемона бе пластмасов манекен, откраднат от мъгълски магазин. Нямаше ръце, нито крака, главата й бе гола и лъскава, а нарисуваните й очи бяха толкова празни, колкото главата на беглеца. Добре, той не бе единственият Лексингтън, който можеше да се държи неадекватно. Все пак Евърет бе първородният кретен, а Идрис бе научил всички дяволии от него. 
- Дездемона се чувства прекрасно. Заедно сме. Винаги е харесвала мен повече. Чакаме малки пласмасови бебченца. Честито, чичо.
За Идрис съществуват две версии. На пръв поглед той бе напълно луд, извън ума си, персонификацията на смях по време на погребение. За семейството му той бе артистична натура, която търсеше реакция. Евърет не вярваше, че брат му си говори с пластмасовата Дездемона, но бе сигурен в хитростта му. Един комичен Хамлет, излязал на сцената с ананас вместо череп.
***
Идрис нямаше много приятели в Хогуортс, но така му бе добре. Нямаш нужда от никой, за да запалиш библиотеката и счупиш тайно всички стъклени кълбета преди часа по "Пророкуване". Би искал да каже, че бедите го намират сами, но той винаги ги създава. Идрис е писък в тишината, разговор за секс с монахиня, кървава пържола на веган протест, траур на сватба и кикот на погребение. Защо ти е извинение, за да танцуваш? Каква е причината да не започнеш да крещиш от нищото? Защо убийството да не е нещо забавно? Кой ти забранява да умираш от смях докато убиваш?
***
Връзката му с мъгълите е странна. Харесва вещите им, така причудливи, обожава наркотиците им, така нужни. Семейсво Лексингтън могат да се закълнат, че имаха само един проблематичен син преди петнадесетгодишният Идрис да открие крайните мъгълски училички. Не ги мразеше, нито нечистокръвните. Но просто бе забавно да убиваш, а смъртожадните му даваха причина. А и татусът не беше лош.