В много случаи Аша Марис не бе разбирана. Не, това не бе в следстие на тежък, непоправим в своитетъмни дебри характер, а просто защото хората около нея не се стремяха да я разберат. Виждаха нещо нежелано в нейно лице; нещо, което трябваше да се махне от подредения им живот и да бъде бързо бързо забравено. Но червенокосата магьосница не бе просто човек, който така лесно щеше да се остави да потъне в забрава. Не, тя се бе научила как да се отличава, да се набива като трън в очите на всеки недоброжелател и не на последно място - да отстоява себе си. Именно това правеше най-добре. Неведнъж бе "настъпвана" от някой член на кралското семейство из коридорите на замъка, далеч от очите на всякакви свидетели, но сякаш нищо не бе в състояние да я пречупи. Вместо това прдължаваше да се задава иззад всеки ъгъл с още по-вдигната глава.
Да си мразен имаше и своите положително страни, една от които бе самотата. В случая на Аша тази самота бе добре оползотворявана, вършеше й чудесна работа за утаяване на насъбрания гняв, който неизменно успяваше да се стаи по кътчетата на душата й, докосвана толкова пъти по грешния начин с думи, който нямаше как да не пробудят неподправена злоба у младата госпожица. Тези емоции трябваше някак да бъдат овладяни и неотдавна Аша бе открила точният начин за това. Внезапната любов към оръжията й помагаше в моменти като този. Много често отсреща си представяше нечие лице, докато опъваше тетивата. Всеки път различно. Всеки път на онзи, който бе пробудил нуждата да хване лъка.
- Наистина не бива да се промъквате около човек с лък. Може да има крайно нездравословни последствия. - тонът й бе равен, гласът някак тих от мълчанието й през последните няколко часа. Понякога бе толкова освобождаващо, когато нямаше с кого да размени и дума, но непременно се намираше кой да наруши тишината и самотата. Стрелата разцепи въздуха, преминавайки на сантиметри от русокосата красавица.

Имаше нужда от спокойствие, от местенце на което можеше да помисли, да забрави за всичко онова, което я бе сполетяло или онова, което щеше да се случи. Никой не отчиташе нейното мнение, никой освен един единствен човек, при когото в този момент и да искаше не можеше да иде. Не, че не можеше.. Но просто в този момент той едва ли би искал да говори с нея, ако го бе искал още след новината, щеше да я потърси и да поговорят, но това не се случи и той не я бе потърсил. Уви и тя него също не потърси, знаеше какво се случваше, но не искаше да си го помисли, не искаше да помисля и за секунда онзи момент, че и двамата се избягваха взаимно. Но сега.. искаше място за да помисли. Макар, че в този момент… в този момент се бе оказало, че онова местенце бе заето.
– Може би, не е добре да го правя. Но не очаквах, че някой ще има тук. – отвърна на думите на младата любовница на краля. Не можеше да й го отрече бе красива, но уви никой в обкръжението не й бе доброжелател. Но нима всички ние нямахме такива? Имахме ги и това едва ли щеше някога да се промени. – И все пак не уцели, а можеше. – проговори отново след като стрелата, се размина до главата й, а младата жрица скръсти ръцете пред гърдите си.

Едва ли Калиопе подозираше колко беше права. Червенокоската наистина можеше да уцели, стига да желаеше това. Ръката й, за разлика от нервите й, с които мнозина обожаваха да си играят, не трепваше, а зоркият й поглед преценяваше за миг всяко разстояние.
- Да пронижа дъщерята на висшата жрица със стрела? Да, можех, но не, това определено не беше целта ми.
Това вероятно би била чудесна причина на наследниците на краля, за да злорадстват след като бъде изгонена от двореца, но Аша отказваше да стъпи накриво, за огромно разочарование на всеки, който искаше да я види как пада по гръб.
- При този сценарии, вероятно биха били по-щастлви от това, че ще си тръгна, отколкото от евентуалната ти смърт. - често пъти Марис бе плашещо директна, а тонът й бе в състояние да смрази нечия кръв, но хората тук вече трябваше да са свикнали с някои мрачни и хапливи подмятания, които от време на време се откъсваха от алените устни на Аша. Всяка реплика далеч не беше непредивикана. Подаде лъка на русокосата дама пред себе си и посегна към колчана, откъдето извади изящна стрела. Металът проблясна за миг, уловил самотен слънчев лъч, след което отново се превърна просто в оръжие.
- Искаш ли да пробваш?

- Така е, можеше да го сториш, но не го направи. За жалост може би, току - виж си ме отървала от предстоящи мъки. - гледаше на собствените си думи като на шега, макар и тайно да имаше прекалено много истина в тях, едва ли Калиопе в този момент разбираше колко точно, но бъдещето не бе ясно и едва ли можеше да бъде. Все пак.. па макар и за нея границите да не бяха в бъдещето. Аша не бе сред любимките на наследниците, едва ли щяха равнодушно да приемат, ако стореше нещо, а още повече, че това щеше да бъде черна точка в нейната графа.
– Със сигурност евентуалната ми смърт би довело до тяхното недоволство, а това не би довело до твоето тръгване от двореца или поне не и както си мислиш. – Калиопе също можеше да бъде абсолютно честна, а и в повече случай бе. Не виждаше нещо лошо в Аша, дори и не разбираше на моменти какво недоволстваха спрямо нея. Все пак, нали всеки имаше право на избор или не точно всеки, но все пак.. поне Краля имаше това право, не зависимо че можеше да му е дъщеря и мотивите й не бяха ясни, а може би бяха достатъчно красноречиви. Нима наистина една девойка не много по - голяма от нея би била по - любов с онзи, който сигурно бе на възрастта на собствения й баща? В действителност това не бе неин проблем, макар и често да слушаше недоволството на наследниците. – Смятам да се въздържа, не мисля че това е за мен. – отвърна не предложението на червенокоската, едва ли щеше да уцели каквото и да е било, все пак веднъж бе пробвала по предложение на Одеон - е не бе свършило добре.