Енцо се облегна върху капака на тъмната кола, вглеждайки се в единственото светещо прозорче на ниската сграда. Все още обичаше тази част на Ню Йорк, толкова автентична и жива, на прага на лука и хаоса, който цареше в големия град. Все пак захладняваше, а Кристина така и не се подаваше през олющената врата. Не разбираше, защо балерината държеше да провежда уроците си в единствените му почивни дни от кантората, но се бе примирил. Перманентното отсъствие на двамата вече се бе вревърнало в константа. Днес бе решил да я изненада с билети за операта, но ето че съпругата му бе удължила тренировката с цели тридесет минути, както бе констатирал Енцо след сетното поглеждане на ръчния си часовник. Реши просто да ѝ пише и да я осведоми за така или иначе разпадащия му се със всяка секунда план, но тя така и не отговори. Вратата най-накрая се открехна и иззаднея започнаха да излизат преуморените начинаещи балетисти, шумно и въодушевено обсъждащи урока на Кристина, все още еуфорични от изкуството на балета.
- Ciao, Edrisa ! - помаха Енцо въодушевено към брюнетката, изоставаща от групата
Момичето все още не владееше толкова добре английския, а забързания ню йоркски акцент правеше пребиваването ѝ в Голямата ябълка още по-трудно. Едриса се огледа объркано в мрака, преди най-накрая да разпознае мъжката фигура и да тръгне към нея.

Едриса се изненада, когато навигацията отведе вишненият й Mini Cooper в една уличка без изход, която бе запушена от малка кооперация с много тъмни прозорци, стъклата, на които блестяха като жълти очи на хищник под светлината на автомобилните фарове. Сградата беше от величавия, класически период на Нюйоркската архитектура, макар и да беше занемарена.
Появата й в студиото бе посрещната със смесени реакции. Познаваше няколко балерини, които си служеха с елегантните си тела, за да примамват заможни бизнесмени в сивия сектор на баща й, за да знае, че те никак не обичат външни хора в подредения си, като музикална кутийка, свят. Две от момичетата, светлокоси самодиви, видимо от източноевропейски произход изсъскаха по едно люто "Здравей!" на поздрава й. Кристина, надянала прилепналото трико в ментово и бонбонено розово, също не бе очарована да я види. Тъничките, като конче, бръчки, образували се около очите й го потвърждаваха.
Урокът продължи в тона на Чайковски и тиха неприязън, докато музиката не секна, щом часът удари 19:30. Едриса наметна палтото си, без да има намерението да го облича, тялото й беше прегряло от движението. Рускините бяха се спрели при входа и тъкмо палеха цигара, което им послужи за извинение да не й кажат "Довиждане!". Щом излезе от сградата, лекарката се забърза към автомобила си, но мъжкият глас, идващ  от тъмнината я спря.

- Ciao, Enzo! Come stai? - имаше повод за искрена усмивка, след върволицата от фалшиви през целия ден.

Енцо бе много по-свързан с италианските си корени от брат си, който се бе превърнал в пре-космополитна личност, изгубваща особения си пикантен вкус. И двете опции не бяха лоши, в зависимост от обстоятелствата, но по-малкия Матаразо все пак предпочиташе препичащия лазур на Флоренция, пред което ѝ да е американско кътче. Бе от онези досадници, които поръчваха вместо другите в пицарии, при това на италиански, и крещяха възможно най-силно щом влезеха в забутаните лаботеги. Вечно търсеше извинение да говори на майчиния си език, наслаждавайки се на обърканите погледи на местните.

"Bene", подхвърли и повдигна рамене Енцо, вгледан във все още светещото прозорче. Можеше да се закълне, че вижда силуета на съпругата си, отразяващ се в огромните стъкла, опасващи стените. Отново дочу музика и му стана съвсем ясно, че може би съпругата му имаше съвсем други планове за вечерта - типично.

- Кристина каза ли нещо? Изпускаме операта, а тя май дори не е започнала да се оправя. - попита, опитвайки се да не издава, че това бе твърде характерно поведение за балерината. Не можеше да я вини, тъй като най-вероятно бе прихванала това поведение от самия него

Усмивката на Едриса се разшири и тя заключи дистанционно автомобила си. В кръга й от хора все се намираше някой италианец и тя просто не можеше да се откъсне от него, защото носталгията по родината я дърпаше към всяка позната частичка от родното. Баща й, с все по-отслабващ и изсъхващ глас, й подмяташе, че така никога няма да се научи на английски и да се впише между янките. Семейният лекар вече му забраняваше да говори с нея всеки ден, а видео разговорите бяха само веднъж седмично. От екрана на таблета я гледаше шушулката на енергичния, вечно весел Винченцо, който, макар сериозната си професия, винаги имаше готова шега за всяка ситуация. Капотата не се страхуваха от него, напротив обграждаха го като истинско семейство, организираха му празници, пикници в градината на имението в Пиза. Сега бяха около леглото му, като пионки, защитаващи царя на шахматната дъска.
-  Говореше с приятелките си, мисля, че планираха да танцуват още. Аз реших да си тръгвам, очевидно е, че не ме искат там, но това е обяснимо. - нямаше заядливост в гласа й, просто разбиране.
- Опера? Коя ще бъде? Травиата? Бохеми? Фигаро?

- Последният път, когато гледах Кармен, бях в "Ла Скала", с баща ми и бях на седем. Няколко дни, преди да започна първи клас. Сърцето ми и музиката се заплетоха в такт. Усетих как вътрешностите ми трептят с трелите на цигулката. Тогава осъзнах две неща - че искам да знам как тези малки части от нас работят, и че музиката е много повече от няколко стотици ноти на партитура. - споменът я шамароса с аромата на кубински цигари и отлежал ром, пропили плата на бащиното й сако. Косата му още тогава беше побеляла, но винаги с прилежно дефинирани къдрици, които Едриса съжаляваше, че не бе наследила.
- Така? - попита тя, посочвайки неглижираното си, спортно облекло. Имаше костюм в багажника на Минито, който можеше да удовлетвори дрес-кода на институцията.
- Боя се, че не мога да откажа на Кармен. Изчакай, бързо ще се преоблека. - Еди отвори задната врата и измъкна хартиения плик със закачалка от химическото.