Както всеки друг следобед, Силиан лежеше по гръб в тясната си таванска стая, намерила подслон под покрива на автомивката в пресечката зад малък, забравен дори от хипстърите, театър в Ню Йорк Долу, между металните стени от къдрави панели чуваше роптаенето на  Оуен и дрънкането на лъжицата из порцелановата купа, което заместваше гласа на Рори.Имаше да свързва още жички, но очите го боляха, а и нямаше тротил.

Всеки от тях имаше различен начин за справяне със стреса – беше го научил още в ранните си детски години, когато двамата му по-малки братя – корави дребни ирландци с рижави коси и блатни очи го защитаваха от набезите на баща им, Калахан, който беше отявлен анархист, пияница и женомразец. Ако имаха майка, тя щеше да е пребивана ежедневно, но жената, чието лице едва помнеха имаше здравия разум да избяга рано-рано.  Калахан беше енигма и оксиморон – големият ум, събран в шепа рахитично тяло, които Силиан притежаваше го бяха разбрали съвсем скоро, след като бе започнал да формира за пръв път свои логични мисли. Баща му бе от редкият тип насилници, които притежаваха огромен умствен капацитет, отворени мисловни граници и амбиция, демек, просто си беше лайняр.  Никой, всъщност, не бе очаквал Силиан да доживее повече от пет години – плътта му сякаш го мразеше. Той беше болнав, кефтав, малокръвен и за по-голямата част от детството му, всички мислеха, че е или бавноразвиващ се, или поне аутист. Истината, всъщност бе, че  той просто не обичаше да говори с околните. Бяха му безинтересни и празни – напомняха му на пашкулът, който остава след метаморфозата на  родилата се пеперудата. Общуваше само с братята си, в началото, само по задължение, но после откри, че у тях има две любопитни вселени. Тази на Оуен беше дяволита, пакостлива, изградена от еднакъв брой нишки любопитство, брилянтност, младежка глупост и лукавост. Онази на Рори пък приличаше на черна дупка от бащиния мрак, в която се виждаха да проблясват звезди от добри намерения. Не, че бяха глупави, но ако не беше Силиан , тримата щяха да останат само шепа непознати, които деляха едно семейно огнище, ако тенекиеният бойлер, около който се събираха вечер и на който се варяха картофите, можеше да се счита за такова. Той беше спойката помежду им, иронично, със своята трагедия. Калахан го ненавиждаше, дишаше във врата му, подозираше го, а  Силиан, въпреки всичко таеше някакво уважение към баща си, макар съвсем ясно да схващаше, че беше ограничен задник.