“Светът е някак по-красив, когато го гледаш наобратно.”- рече червенокосата акробатка, увиснала на златиста халка, изобразяваща Луна в първите дни на новолунието. Марко беше само на пет, с кърдици като малки кълбенца тънък дим от подправките, които майка му гореше в медната купа, за да пречисти малката палатка, в която живееха. Страхуваше се от енергията, която носеха непознатите, с които я срещаше цирка всеки ден. Казваше, че познава, кога някой има зло око или скрита дарба. Беше от онези жени, които можеха да бъдат едновременно на 30 и на 55, страховита и гальовна, мъдра и наивна, но само за хората, влизащи в шатрата с, изписания, с криви букви, надпис “Ясновидка”. Червената й забрадка на малки бели лалета сега беше вързана около врата на Марко. Спомен и талисман, от жената, която не го беше обичала никога.  

Когато бе разбрал, че притежава малката наука и тя се разхожда във вените му, първата му цел беше да накара студеното й сърце да зашуми като аплодисментите на публиката, която гледаше как той умело стъпа по въжето. (Е, не точно, първото нещо, с което се зае, беше типично, съвсем юношеско и глупаво - да накара, в корема на мургавата асистентка на старият, сърдит магьосник, да запърхат пеперуди.) Но майчината гръд остана студена за него. Дори, и когато пулсът й се учести, дори когато очите й заблестяха и слепоочията й забарабаниха, тя не спря да го гледа по онзи начин - все едно той беше някаква мерзост, опетнила света. Джакомо. Тя обичаше Джакомо и само него.  

Когато й гришаните се появиха на манежа в горещия предиобед на един августовски ден, облечени в извезаните си одежди и с изписаните си лица, Марко искаше да се затича към тях, но оловната ръка на Силният мъж го бе дръпнала за ревера и той и Исак се озоваха в караваната на една от екзотичните танцьорки, обградени от фалшива коприна и прашни паунови и щраусови пера.  

Гришаните се оттеглиха след кратка среща с управителя на цирка, който ги почерпи с отвратителен разводнен чай с твърде много захар и специфичната си мазна усмивка, която можеше да отпрати набързо и най-голямата загори-тенджера.  

Година по-късно, на същия ден, в същата мараня се случи първият инцидент. Майката на Марко просто изсумтя нещо, което подозрително звучеше като “Ето я първата линия”, преди от очите й да бликнат скръбни реки.