В зимното утро на пети декември, Агнешка Дюбоа беше разтворила широко прозорците на втория етаж на каменната си, викторианска къща. Тя бе нейната втора гордост, след сина й Анри, когото тя бе възпитала в порядките на перфектния джентълмен, но изглежда, той в момента минаваше през онази фаза, за която говореха съседките й с притихнали гласове, сякаш разменяха международни тайни или рецепти за ябълков пай с хрупкава коричка - фазата “Елвис”. Мария от синята бърлога три здания по-надолу беше й споменала с алени, като есенни, пръхки ябълки, страни, че синът й започнал да носи чарлстон панталони в бял цвят и да гелосва косата си, а госпожа Дюбоа се опитваше да не изглежда осъдително строга, въпреки орловия си нос, който тя държеше да нарича “римски”. От стаята на Анри звучеше “Devil in disguise”, което  възрастната жена намираше за истинско предателство. Беше се опитала няколко пъти да извади щепсела на радиоточката, но проклетникът беше взел семето на баща си и сега стърчеше цели три глави над нея и нейният чудесен медено-червен бретон оформен като  лула. На един джентълмен не му беше работа да се рее в небесата като самотен ястреб или, лека му пръст, баща му. Но какъв чаровник беше само, знаеше как да оплете в мрежите си от домашно уиски и мръсни вицове дори пуританка като Агнешка.  

- Анри! Отивам на църква! - обяви тя на всеослушание, но отговорът беше само баладата на вятъра в празния коридор. Госпожа Дюбоа отвори рязко и нетактично вратата. Все очакваше да намери сина си по средата на нещо неморално, за което да се изповяда и от негово име - например да се опитва да напъха тесния си ханш в панталони с широки крачоли, но уви. Мъжът беше приведен над листа оризова хартия, в опит да открадне сивкаво-синкавата, мъглива светлина на деня, която влизаше през прозореца.  

- Отивам......

- Да, майко, отиваш на църква. - потвърди информацията тъмнокосия мъж и отметна с показалец една къдрица зад ухото си. Отдадената католическа майка никак не одобряваше прическата му, която се намираше някъде по средата на скалата между неандерталец и рокаджия.  

-...и спри..

- ...тази дяволска музика? Мислех, че Сатаната има по-висши планове, от това да се намъква между нотите на Елвис. - издиша с коктейл от умора и ирония Анри.

- Да не забравиш...

- ...да патиновам пощенската кутия и да посрещна единствения ни гост от седмица насам. Все още не съм си изтървал мозъка на път за книжарницата.  

- Знам ли? Тази сектантска музика може да е изтрила здравият ти разсъдък.  

“Туше” - помисли си брюнетът, но извъртя очи по навик.  

- Поздрави на отец Жак. - добави обявеният за “разгулен”, син. Само, ако Агнешка знаеше колко права бе в определението си и колко несвят беше отец Жак в килията за изповеди вечер. Как пръстите му бяха обрисувани с мазоли от пламъка на свещите, които изгаряше между тях, как косата му ухаеше чисто и кисело като нафор, вино и чубушник. Как устните му бяха горчиви от тютюна, който пушеше в котелното на катедралата. Това беше и причината Анри да не посещава  храма, макар майка му да смяташе, че е просто демонстрация на късно бунтарство. А и защо му беше, пасторът знаеше всички прегрешения на плътта му, а останалите бяха поднесени на тепсия от госпожа Дюбоа и ставаха причина за бъзици пост фактум между него и Жак.. Пък и как можеше да вярва в Бог, който си беше избрал такива двулични слуги? Можеше да се каже, че Анри не харесваше божия служител особено, а попа пък го презираше за възможността му да пътува и да се среща инкогнито с мъже, различни от тримата хомосексуалисти в епархията му. Другите двама Анри не познаваше лично, защото бяха от селските паланки около Сенли, но бе дочул, че единият е на завидна възраст, а другия бе нечистоплътен и може би имаше интимни отношения с чифтокопитни.  

Щом звънчето и затръшването на входната врата обявиха отпътуването на Агнешка, младият Дюбоа  завъртя копчето на радиоточката като рулетка в Монако и се измъкна от стаята си. Въоръжи се с четка и шишенце синьо-зелена  патина и се изстъпи пред пощенската кутия, която беше макет на островръхата къща зад себе си, с ръце на хълбоците и съсредоточен поглед, все едно двамата трябваше да решат отколешен дружески спор, пък било то и с употреба на груба сила.  Пощенската кутия не се поддаде на тактиките за сплашване на високия мъж и той с ръмжене и идеи за евентуално покушение над нея на ум, се захвана за замазва малките детайли по ламарината, изобразяващи керемиди.  

На тротоара спря жълт автомобил с матирани фарове и неугледен вид. Малките квадратчета, които обозначаваха, че е такси бяха уредели и приличаха на усмивка на първолак, изгубил  кажи-речи целия си ред предни зъби. От шофьорското място висеше една безцветна, месеста ръка, която беше толкова безформена и неподвижна, че можеше да се сбърка с крайник на чучело. От задната седалка звучеше някаква недоволна галимация, но Анри не обърна внимание, просто се загърна по-силно в жилетката си и зачака.  
 
 

 
На Анри му трябваха отлични жонгльорски умения, за да успее да задържи канчето с патина и четката, когато мъжът изскочи от таксито като герой от американски екшън, когото гонеха цяла банда от източноевропейски бабаити въоръжени до зъби с Калашников и Узи. Това беше първото впечатляващо пристигане в Сенли, от четири години насам. Последният път една украинска бабичка беше се появила насред градския площад, яхнала краставо, хърбаво магаре с артрит, като нискобюджетно превъплъщение на конника на смъртта и вдигаше врява, понеже се беше наквасила с крушевица. Дюбоа не беше там тогава, но ако се съдеше по разказа на втрещената му, до безмълвие, майка му, която рядко губеше слово, дори и в съня си, то гледката бе била истински епос в градската история.

От жълтия автомобил интернационалния лингвистичен пъстроцвет извираше през прозорците и на дизайнера му беше трудно да не се разсмее, макар в момента едва да крепеше бояджийските материали. Той помаха на Рене, таксиметровия шофьор, който и без това беше киселяк и чешит, но щом видеше чужди хора, засилваше любовта си към печалбата по сто. Анри го използваше често, когато пътуваше, за да хване влака до Париж и няколко пъти бе изпускал превозното средство, заради моткането на бакшиша, който държеше да измине най-дългия и заобиколен път до всяка точка на Сенли, нищо, че което и шосе да хванеш, пътуването траеше 10 минути.

- Да, имаме свободна стая за вас. Само вие ли ще отседнете при нас или очаквате някого? - попита Дюбоа и сложи в краката си металната кофичка и чорлавата четка.

- Мога да ви предложа стаята във вишката. Има изглед към целия град. - добави мъжът и посочи един орнаментиран прозорец на най-високия полу-етаж на дома: издадена наблюдателница, която, когато бе свободна, Агнешка използваше да следи със свои очи клюките в града. Например, миналата седмица, уж докато оправяше креватите, които бяха съвършено изпънати и преди нейната намеса, бе забелязала, че госпожица Терин се бе задържала прекалено дълго при младия месар и бе излязла с празни ръце, ала с огромна усмивка и намачкана риза, от магазина му. Всичко нямаше да е толкова скандално, ако транжорът не беше заявил намеренията си да направи дъщерята на районния своя жена. По думите на госпожа Дюбоа, от този съюз нищо нямало да излезе, защото полицейската щерка имала властния характер на баща си. Анри се съмняваше, че майка му просто ревнува, защото беше харесала момичето за снаха още от времето, в което двамата бяха в един църковен хор. Агнешка държеше да предаде сина си в ръцете на същия вид господарка на реда, като себе си и на младият мъж тази идея никак не му се нравеше.

- Елате, ще ви покажа с какво разполагаме. - Сенли не беше туристическо градче, въпреки сладкия си, провинциален чар, замесен с щипка готика и няколко парченца шаби шик, в лицето на сините капандури на прозорците, кошниците с изтъркана боя, в която пролетно време цъфтяха кадифени, лилави теменуги с жълти очички и няколко пастелени сгради, които младите посетители от града обожаваха.

- От Париж ли идвате? - попита Анри, докато двамата вървяха по пътеката към къщата. - Рене сигурно ви е взел двойно, ако не и тройно. Личи си, че не сте от тук, дори преди да заговорите на английски, затова се е възползвал. Прави го, дори и с нас, ако според неговите разбирания, взимаме повече пари от останалите. На мен ми е определил такса по едно и половина, защото по неговите думи “съм фрашкан с пари.”. - Дюбоа отвори вратата на къщата за гости и пусна мъжа вътре. Във вестибюла се носеше приятна топлина от голямата камина от бял камък, над която висеше семейният портрет на някакви хора, за които Агнешка твърдеше, че са дядото и бабата на Анри, но той никога не бе виждал и не намираше никаква прилика в тях, себе си или майка си.

- Можете да видите стаята, по стълбите нагоре, а после хванете извитата стълба, която ще ви отведе право горе. Ако ви хареса, цената е 14 франка на нощ и включва закуска. - обясни Дюбоа. Все още очакваше младоженската двойка от Ница, която се бе обадила по телефона да си запази стая в малкият, семеен хотел, който бяха посетили първата година след запознанството си. Анри мечтаеше за подобна любовна история, която нямаше да пребъде, ако той си хванеше което и да е момиче.