Свещите в двореца никога не достигаха. Стотици бяха пропилявани по прищявка на краля, за поредния пир в негова чест. Колко голямо его трябва да притежаваш точно, че да храниш и поиш облагодетелствани нехранимайковци вече няколко десетилетия...
Да, Кахал не беше почитател на негово величество и чувствата бяха реципрочни. Кралят отдавна се бе отказал да го кани по пиршества и балове, но дали от суета, или от някакво неизказано бащино чувство, винаги го споменаваше в тостовете си. Кахал го чуваше от сенките. В годината след инцидента, вината се бе покълнила и разпъпила в Негово величество и той нареди да изградят система от вътрешни тераси, по които Кахал да се движи из двореца. Бяха ги направили паянтови, от изгнило, отпадъчно дърво, което миришеше кисело като дъното на бъчва и дори не скърцаше, джвакаше, когато някой стъпва по него. Кралят се бе заблуждавал, че първородният син, неговият наследник, когото учеше на чeтмо и писмо откакто бе на три, щеше все някога да преодолее агорафобията, която бе диагностицирал един лекар, довлечен на сила от Мидера.
Годините си вървяха, часовникът напевно цъкаше зад гърба му като недоволна дойка, а Кахал така и не посмя повече да стъпи по дворцовите коридори. Зли мълви започнаха да се носят по негов адрес: народът казваше, че бил умрял, други му приписваха неизлечима болест, трети се съмняваха в неговото съществуване, а някои, дори, че бил обезобразен след инцидентът и вече не приличал на човешко същество. Всъщност, принцът наистина бе изгубил част от облика си във фаталната сутрин преди 14 години, но за негово щастие това се изчерпваше с дясната му ръка.