The world
is a curse

Стиви беше на десет, когато реши, че очакванията, които имаха хората към нея, само защото бе дъщеря на майка си, не бяха нейна работа. Учителката й по музика критикуваше пеенето й с зверска наслада, до толкова, че лицето й се променяше в страшна маска с оголени резци и дълбоки кръгове под очите. Дева Ализе беше вокалистка на ню уейв бандата “Phenomene” и нямаше някой, който да не познаваше русокосата французойка, с почти анорексична фигура, която разхождаше цигарата си, все едно беше кученце. Дрехите на Стиви винаги бяха пропити с вечният фаворит на Дева - Shalimar и миризмата на любимото й Марлборо 100. Поне докато певицата не бе срещнала месията в лицето на Том Алпър. Пременен като Иисус от магазин за всичко по един долар, той влезе в живота им като преобръщащо живота, соло, изпълнено на сребърната китара на майка й. Един ден живееха в охолен апартамент в Горен Ийст Сайд с гледка към Сентрал парк, а на другия - в ранчо в Глен коув, сред канелен прах, рокли с цвят на слонова кост в комплект с каубойски ботуши и десетки хора, с празни погледи и съмнителна лична хигиена.

Стиви никога повече не подуши Марлборото, нито aмброво-цитрусовите нотки на парфюма на Guerlain. Никой повече не поиска автограф от майка й в междучасието, който по-късно да продаде в Ebay, защото Дева отдавна бе спряла да се появява по светски събития и да разписва, тикнати в лицето й, картички.  

Беше на 15, когато синият пикап, натоварен с касетки плодове и зеленчуци, премина през портите на комуната. В имението на Том рядко идваха чужди хора, но оскъдната реколта на опитното им поле тази година, бе докарало тези непознати тук и Стиви благодари на силата, на която се молеше, и която, знаеше, че няма нищо общо със самозванеца с бели чарлстон панталони, за отдалата се възможност.  

- Хей, ти! - викна тя срещу едно момче, цвърнато от слънце, което носеше потник с постер Radiohead. Непознатият се обърна към нея и се усмихна. Беше чаровен, спор нямаше, дано беше толкова глупав, колкото и сладък.

- Ще ти направя свирка, ако ме вземеш с теб към града. - хлапакът изглеждаше смаян от предложението й.  

- Май не сте толкова отдадени на Господа, колкото се говори по вестниците. - ухили се той. - Не искам нищо от теб, ще те измъкна без да се налага да ми плащаш в натура.

Стиви не беше сигурна кое я стъписа повече - че в пресата се говореше за култа на Том, или това, че хормонален тийнейджър й беше отказал да му духа.  

- Какво искаш в замяна тогава? - несигурно попита тя и отметна светлите си коси, опитвайки се да изглежда корава и непоклатима.  

- Да ме поканиш на концерт, когато станеш известна. - тя го погледна все едно бе съзрял нещо в душата й, което бе крила, но младежът кимна към късите й, обелени нокти и лепенките. - Струните режат ужасно. А и е трудно човек да си представи, че няма да искаш да вървиш по стъпките на майка си.  

- Така ли? И ти ли искаш да си като баща си?

- О, не, баща ми е задник. Бих го сритал, ако стигна до Сената.  

 Стиви поклати съмнително глава. Този мърльо не приличаше на син на политик.  

- Щом знаеш коя съм, трябва и ти да се представиш поне.

- Аш. - кратко каза новият й приятел и свали една от касетките с портокали.  

Стиви спази обещанието си. Беше поканила Аш на първото си участие в задимена дупка в стената в Адската кухня в сряда вечер. Момичетата й бяха избрали групата им да се казва “Arthemisia” и бяха нейната глутница от банши феминистки, които щяха да променят света.