Знам, че си оптимист и ще се опиташ да ме убедиш, че трябва да благодаря на Бог за живота, който имам и да престана да псувам шибаната гривна на шибания си глезен. И няма да го направя. Защото съзнанието ти е твърде малко и ограничено да допусне какво и колко изобщо имам, какво и колко нямам. А тъпата истина е, че парченцата пъзел се изпаряват едно по едно от ръцете ми, а аз нямам контрол над това. Бърка ми в здравето. Всеки нерв в главата ми пулсира. Пее своя собствена ужасно дразнеща песен. Повече дори от коледните песни, които огласят супермаркетите и те карат да не ти пука, че продавачите те гледат в стил „в последния момент ли се сети, че ще плащаш с дебитна карта, шибаняко, сега ми отваряш повече работа в и без това мизерния ми живот“.
Как се предполага да наредя пъзел с милион липсващи частици? И с куп излишни такива.
Погледът ми среща тавана. Малко по малко започвам да усещам тялото си, което все още се буди. Нямам идея колко е часът. и без това времето е спряло. Бас ловя, че ако ме бяха тикнали в затвора в съзнанието ми нямаше да е такава дивотия. Дробовете се бунтуват и издават своя вой. Сякаш са паднали войници, които имат последна надежда, че някой ще ги чуе. Няма, другари. Свивам клепачи няколко пъти за да мога да избистря падналото перде през очите ми. Таванът си е все толкова..таван. Скучен. Черен. Погледът ми обхожда кутийката, в която се намирам. Слънцето упорито се опитва да пробие измежду тежките завеси. Не си го и помисляй, негоднико. Намирам сили да се изправя и в тоя момент разбирам, че две шишета водка и три кутии цигари за 12 часа не са толкова добра идея. Супер, тази вечер пак. Стомахът ми стърже. Казват, че закуската била най-важното хранене от деня. Затова Шапиро трябва да се погрижи да получи нужния отскок. Вземам малко прозрачно пликче от джоба на сакото, захвърлено небрежно в другия край на леглото. Кълна се, че почти се усмихвам. Спомените ми се губят, но май като малък исках да бъда архитект и от тогава правите перфектни линии са приоритет за мен. С течение на времето започнах да искам и да са бели. Време е за закуска! След като коремът ми продължава да стърже, но съм закусил, разливам черната течност, уж с кофеин, уж за събуждане. И като тия, които наричат психопати, го пия без захар. Поглеждам към дисплея на телефона. Няма пропуснати. И това е леко притеснително всъщност. Може да означава или, че всичко върви по план, или, че нищо не върви по план. Презюмирам, че е второто. С всяка изтъркулваща се година доверието ми в хората удряше по-ниски и по-ниски нива. Не знам кой ги беше измислим тия емоции, но мога да му кажа, че е голям безделник. И за да се убедя, че аз не бях такъв точно сега ще си взема душ, ще облека чиста бяла риза и ще се заема с бизнеса. Защо? Защото парите не чакат. И не ги интересува дали някой те е прецакал или не. Камо ли дали си в настроение за тях. Колкото и да ми се искаше аз да ги управлявам, те управляваха мен. И целият свят.
Песът, който доведе сестра ми ме връща към настоящето. Гладен е. Станах и кучешка бавачка. Няма как да бъде по-иронично. Запалвам, а той ръмжи. Опитва се да ме спаси от нещо, което отдавна се е превърнал в мой избор. Или грях, както искаш го наречи. И без това всички отиваме в Ада някой ден. – Хайде, тичай навън. – подканвам го след като измлясква и последната хапка телешко, което му дадох. Гардеробите пред всяка врата кимат одобрително, че всичко е наред. Сутрешната оперативка се провежда по един и същи начин всеки ден и винаги завършва с един и същи въпрос. – А Инна?
Ей този малък дявол се намести някъде между ребрата ми вляво и с цялата си наглост остана там. С тежкия си парфюм и кристалните очи. С фината фигура и меките коси. Често съперниците ми ме наричаха Дявол. Често в последните си издихания казваха, че съм бездушен и заслужавам да горя в Ада. Жените, които се умилкваха като бездомни котки мрънкаха, че съм студен, твърд като скала, че не ги допускам до себе си и тем подобни щуротии. Не бяха далеч от истината. Изобщо даже. Само че се оказа, че и дяволът си има слабост. И тя си има име. Не се бъркай, още отказвам да го призная, но така и така сме само аз и ти.
Качвам се горе, пускам телевизора да бръмчи. Захвърлям долнището и пускам горещия душ. Глупавите нерви, за които ти споменах в началото продължават да ме боцкат като с игла. Ръмжа. Капките се блъскат в гърба ми, а погледът ми е забит някъде между третата и четвъртата плочка на третия ред. Не знам дали тая сутрин гневът ми има прекалено голям махмурлук или се е уморил да го нокаутирам ама все още не се е появил. Въпреки това мислите се блъскат в главата ми. Блуждаят като призраци, които не могат да преминат отвъд и напомнят за себе си. Торбичките и сините кръгове под очите също са решили да останат за афтър партито. Брадата е на третия ден от своя живот. Този път ще я пощадя. Чувам гласове. И не, изглежда не са тези в изветрялата ми глава. Реални са и идват от долния етаж. Телефонът също откача от звънене. Сърцето ми най-накрая решава да се събуди и да забие по-учестено. Живот.
- Какво сте се разпискали, дявол да ви вземе?! – провиквам се дрезгаво към двуметровите канари, които се изкачват по стълбите, докато увивам черната хавлиена кърпа около кръста си. – Не можахме да я спрем, г-н Шапиро… - започват да пелтечат и вкусът в устата ми моментално започва да накиселява все едно си изял парче лимон на гладно ама без текила и без сол.
- Да спрете кого? – изсъсквам в бързината. Погледът ми започва да шари навсякъде по долния етаж. Правя знак на маймуните да се мръднат, за да сляза. И в тоя проклет момент чувам токчетата ѝ. Отчетливата походка, която няма как да сбъркам дори и да съм в безсъзнание. Стискам зъбите си, а мозъкът ми не може да вземе решение дали съм повече ядосан или изпълнен с оная кучка надеждата. Винаги толкова непокорна…
- Инна. – обръщам се и тя застава точно пред цунамито в очите ми. Вълните я заливат, а тя стои там непоколебима и несъкрушима. Изскърцвам със зъби и съм сигурен, че знае какво ще кажа. Щракам с пръсти на гологлавците да се очистят по най-бързия начин от погледа ми. Не знам защо имах вяра, че може да излезе нещо от тях. Но не това е важното в момента.
Ти си.