Welcome

04.12.2020

Знам, че си оптимист и ще се опиташ да ме убедиш, че трябва да благодаря на Бог за живота, който имам и да престана да псувам шибаната гривна на шибания си глезен. И няма да го направя. Защото съзнанието ти е твърде малко и ограничено да допусне какво и колко изобщо имам, какво и колко нямам. А тъпата истина е, че парченцата пъзел се изпаряват едно по едно от ръцете ми, а аз нямам контрол над това. Бърка ми в здравето. Всеки нерв в главата ми пулсира. Пее своя собствена ужасно дразнеща песен. Повече дори от коледните песни, които огласят супермаркетите и те карат да не ти пука, че продавачите те гледат в стил „в последния момент ли се сети, че ще плащаш с дебитна карта, шибаняко, сега ми отваряш повече работа в и без това мизерния ми живот“.
Как се предполага да наредя пъзел с милион липсващи частици? И с куп излишни такива.
Погледът ми среща тавана. Малко по малко започвам да усещам тялото си, което все още се буди. Нямам идея колко е часът. и без това времето е спряло. Бас ловя, че ако ме бяха тикнали в затвора в съзнанието ми нямаше да е такава дивотия. Дробовете се бунтуват и издават своя вой. Сякаш са паднали войници, които имат последна надежда, че някой ще ги чуе. Няма, другари. Свивам клепачи няколко пъти за да мога да избистря падналото перде през очите ми. Таванът си е все толкова..таван. Скучен. Черен. Погледът ми обхожда кутийката, в която се намирам. Слънцето упорито се опитва да пробие измежду тежките завеси. Не си го и помисляй, негоднико. Намирам сили да се изправя и в тоя момент разбирам, че две шишета водка и три кутии цигари за 12 часа не са толкова добра идея. Супер, тази вечер пак. Стомахът ми стърже. Казват, че закуската била най-важното хранене от деня. Затова Шапиро трябва да се погрижи да получи нужния отскок. Вземам малко прозрачно пликче от джоба на сакото, захвърлено небрежно в другия край на леглото. Кълна се, че почти се усмихвам. Спомените ми се губят, но май като малък исках да бъда архитект и от тогава правите перфектни линии са приоритет за мен. С течение на времето започнах да искам и да са бели. Време е за закуска! След като коремът ми продължава да стърже, но съм закусил, разливам черната течност, уж с кофеин, уж за събуждане. И като тия, които наричат психопати, го пия без захар. Поглеждам към дисплея на телефона. Няма пропуснати. И това е леко притеснително всъщност. Може да означава или, че всичко върви по план, или, че нищо не върви по план. Презюмирам, че е второто. С всяка изтъркулваща се година доверието ми в хората удряше по-ниски и по-ниски нива. Не знам кой ги беше измислим тия емоции, но мога да му кажа, че е голям безделник. И за да се убедя, че аз не бях такъв точно сега ще си взема душ, ще облека чиста бяла риза и ще се заема с бизнеса. Защо? Защото парите не чакат. И не ги интересува дали някой те е прецакал или не. Камо ли дали си в настроение за тях. Колкото и да ми се искаше аз да ги управлявам, те управляваха мен. И целият свят.
Песът, който доведе сестра ми ме връща към настоящето. Гладен е. Станах и кучешка бавачка. Няма как да бъде по-иронично. Запалвам, а той ръмжи. Опитва се да ме спаси от нещо, което отдавна се е превърнал в мой избор. Или грях, както искаш го наречи. И без това всички отиваме в Ада някой ден. – Хайде, тичай навън. – подканвам го след като измлясква и последната хапка телешко, което му дадох. Гардеробите пред всяка врата кимат одобрително, че всичко е наред. Сутрешната оперативка се провежда по един и същи начин всеки ден и винаги завършва с един и същи въпрос. – А Инна?
Ей този малък дявол се намести някъде между ребрата ми вляво и с цялата си наглост остана там. С тежкия си парфюм и кристалните очи. С фината фигура и меките коси. Често съперниците ми ме наричаха Дявол. Често в последните си издихания казваха, че съм бездушен и заслужавам да горя в Ада. Жените, които се умилкваха като бездомни котки мрънкаха, че съм студен, твърд като скала, че не ги допускам до себе си и тем подобни щуротии. Не бяха далеч от истината. Изобщо даже. Само че се оказа, че и дяволът си има слабост. И тя си има име. Не се бъркай, още отказвам да го призная, но така и така сме само аз и ти.
Качвам се горе, пускам телевизора да бръмчи. Захвърлям долнището и пускам горещия душ. Глупавите нерви, за които ти споменах в началото продължават да ме боцкат като с игла. Ръмжа. Капките се блъскат в гърба ми, а погледът ми е забит някъде между третата и четвъртата плочка на третия ред. Не знам дали тая сутрин гневът ми има прекалено голям махмурлук или се е уморил да го нокаутирам ама все още не се е появил. Въпреки това мислите се блъскат в главата ми. Блуждаят като призраци, които не могат да преминат отвъд и напомнят за себе си. Торбичките и сините кръгове под очите също са решили да останат за афтър партито. Брадата е на третия ден от своя живот. Този път ще я пощадя. Чувам гласове. И не, изглежда не са тези в изветрялата ми глава. Реални са и идват от долния етаж. Телефонът също откача от звънене. Сърцето ми най-накрая решава да се събуди и да забие по-учестено. Живот.
- Какво сте се разпискали, дявол да ви вземе?! – провиквам се дрезгаво към двуметровите канари, които се изкачват по стълбите, докато увивам черната хавлиена кърпа около кръста си. – Не можахме да я спрем, г-н Шапиро… - започват да пелтечат и вкусът в устата ми моментално започва да накиселява все едно си изял парче лимон на гладно ама без текила и без сол.
- Да спрете кого? – изсъсквам в бързината. Погледът ми започва да шари навсякъде по долния етаж. Правя знак на маймуните да се мръднат, за да сляза. И в тоя проклет момент чувам токчетата ѝ. Отчетливата походка, която няма как да сбъркам дори и да съм в безсъзнание. Стискам зъбите си, а мозъкът ми не може да вземе решение дали съм повече ядосан или изпълнен с оная кучка надеждата. Винаги толкова непокорна…
- Инна. – обръщам се и тя застава точно пред цунамито в очите ми. Вълните я заливат, а тя стои там непоколебима и несъкрушима. Изскърцвам със зъби и съм сигурен, че знае какво ще кажа. Щракам с пръсти на гологлавците да се очистят по най-бързия начин от погледа ми. Не знам защо имах вяра, че може да излезе нещо от тях. Но не това е важното в момента.
Ти си.

05.12.2020

~~Преди 5 години~~
''Беше се родила в семейството на учители, но мечтата й да бъде нещо повече от обикновено момиче, с големи амбиции я подтикна да започне да се увърта около руските олигарски още на шестнайсет. ''
Такова описание обичаха хората да дават на красивата рускиня, но нещата не бяха точно така. Те някак смятаха, че тя е тръгнала по лош път и е застрамила честта на семейството си, защото те бяха просто едни обикновенни учители, с обикновенни мечти. Като това да пратят тяхната любима, но не толкова любима дъщеря да завърши престижен университет. Не точно, че да преследва мечтите си, а по-скоро да се опитат да я върнат към ''правия път'' преди да е попаднала на място, откъдето няма измъкване. Но това бяха техните желания, а тя имаше съвсем друга идея, как да протече животът и. Амбициите и я водеха на съвсем различно място.
Още от ранна възраст, умът и беше остър, като бръснач, беше доста интелигентна и начетена за възрастта си, но и липсваше опит. Но с годините успя да го придобие малко по малко.
Точно затова и политическите науки й се отдаваха, защото беше добър оратор и умееше да манипулира.
Но не забравяме факта, че и е ослепително красива. Точно така. Страшна рядкост е да срещнеш човек, който е красив отвън и отвътре. А тя се бе нагодила така към света, че да може да се възползва от всичко, което и се предоставя. Амбициите и бях големи.
И точно така - туко що завършила, решава, че иска да започне да гради животът, за който винаги е мечтала. Още от малка знае, че нещата се постигат сам в живота и нямаш ли правилната подкрепа е много трудно. Започва да си търси работа, но някак си има усещане, че това не е точно нейното нещо.
Тя отказва да стане учител, като родителите си.
Запознава се с мъж на име Денис. Влюбва се в него, но тя дори и не подозира нищо за неговия живот - оказва се крадец. За момента и харесва идеята, но скоро започват да се карат доста за за малки неща.
Денис бе типичен мъж с остарели разбирания.
Тъй като Денис се страхува, че ще загуби Инна - решава да я въведе в ''бизнеса'' под предтекст да зазъздравят връзката си, но неговите цели са били съвсем други. За да не го напусне, да може да я направи съучастник във всичко, което той прави. Да я шантажира след време, ако тя поиска да си тръгне.
Минава време. Нещата се оправят за малко.
Една вечер те са в изискан ресторант по случай удар, който са направили по-рано. Съзнанието на русокоската витаеше някъде далече. Не искаше вече да бъде с Денис и се чудеше как да му го съобщи.
Инна беше от жените, които знаеха какво искат, как го искат и до кога. По нейно мнение, връзката им се беше изчерпала. И бе решила тази вечер да приключи всичко. Но точно преди да успее да каже и дума, Денис спомена за една известна и силна фамилия - Шапиро.
Искаше да обира най-властната мафиотска фамилия в Русия?! Полудял ли беше?!
Това беше.
Той наистина беше полудял. Нямаше и да стои и секунда.
Тя не каза нищо, стана от масата, погледна го, отметна поглед и с безупречната си походка просто си тръгна. Той бе втрещен, викаше след нея името и, но тя не се обърна. Ругаеше и се заканваше, че ще съжалява и че ще си плати.
На вратата се сблъска с най- магнетичният мъж, който някога беше виждала за целия си живот до сега, но не реагира по никакъв начин. Погледна го за секунда и излезна през вратата на ресторанта.

-------------------------------------------------------------------------------

'' Задържан на летището в Ню Йорк, по обвинения за ръководене на организирана престъпна група. Главен адвокат на обвинението се оказва не кой да е, а Ензо Матаразо. Василий е поставен под домашен арест, в очакване на следващото изслушване. ''
Това бяха сутрешните новини.
Някак си не и се понрави това , и то точно на рожденния и ден. Беше планирала толкова неща, а сега трябваше да ги прекара затворена, без мъжът и до нея. Невероятно.
Беше адски бясна. Как можа да го позволи?!
И на всичкото отгоре г-н Шапиро бе взел решинието да я ''скрие'' в една малка къща някъде из горите, за не могат хората на Матаразо да се докопат до нея. Защото всички бяха наясно, че слабото място беше точно тя. Не че тя е слаба, напротив, но тя бе слабото място на този прекрасен мъж затворен под домашен арест. Беше някак предизвикателно, да види Василий - неукротимия звяр в клетка. Но някак си, с изминаване на времето, нещата не изглеждаха толкова добре.
Двамата бяха затворени поотделно. Хич не и се понрави.

Изминаха 2 месеца и нещо, и нищо не се случваше. Дните си минаваха бавно.
Щеше да откачи в тази малка кутийка, затова бе решила да се поразходи до имението. Нищо, че беше забранено.
Качи се на колата, каза на охраната, че сама иска да си напазарува и зафурсира към имението. Нейният дом.
Паркирайки видя, че двама от охранителите му стояха отвън пред вратата. Чудеше се дали ще я пуснат при него. Искаше да го види, поне за малко. Дори да е бесен, искаше го. Това беше нейният Василий. Неочаквано се появи в живота и, толкова неочаквано се влюби, макар, че в началото имаше съвсем други планове за него.
Остана няколко секунди в колата, за да ''подготви'' за суарето, което сигурно я очакваше вътре. Но той много добре знаеше, че никога не е обичала да се подчинява, точно и затова толкова много я обичаше.

Те замрънкаха, че не можело, че господин Шапиро не желае да бъде обезпокояван..
Влезна в къщата без никакви проблеми, двамата, които стърчаха там не посмяха да и направят нищо, а и не могат, защото после те щяха да си имат проблеми. Просто мина през тях, като цунами, избутвайки ги.

Очаквах го.
Изминаха няколко секунди преди да чуя гласа му.
Любимия ми звук.
И още няколко преди да го видя.
Дъхът ми спря за секунда и просто се взирах в него. Туко що бе излезнал от банята.
Явно съм дошла в точния момент си помислих.
Гологлавците се разкарах от стаята и останахме само аз и той.
- Знам, знам, че ще си бесен, че съм тук, но просто исках да те видя .. - изтрелях бързо, очаквайки реакцията му. По погледа му се четеше раздразнение, но и също така радост, че ме вижда.

04.12.2020

Знам, че харесваш Буковски. И точно този пияница казва, че „В първата целувка, в първото чукане имаше драма. Хората бяха по-интересни в началото. После бавно, но сигурно започваха да се проявяват всички недостатъци и лудостта.“ Ще ти кажа, че хем е прав, хем не е. Не знам защо толкова залиташ по него. Защото ти всеки път си по-интересна. И лудостта ти е все по-красива. А недостатъците ти ми се иска да ги стрия на прах и да ги изсмъркам. Точно толкова искам да си във вените ми.
Друго нещо, което знам е, че обичаш да се връщаш в спомените. Нещо, което мен ме влудява. И понеже сега съм убеден, че умът ти е там, да. Признавам, че когато за пръв път срещнах погледа ти и усетих аромата ти се почувствах като предател, коленичил пред гилотината, чакаш решаващия удар. Толкова безсилен. Опиянен. Проклета да е водката и който и да е наркотик на света. Когато ти си с мен съм извън това шибано измерение. Защото, Валериева, ти ме караш да забравя реалността. Увиваш мрежите си около гърлото ми, ръцете ми, очите ми, разсъдъка ми. И го правиш по такъв начин, че да не се чувствам опитомен. Напротив. Даваш ми още повече сила, крада си от острия ти ум, от толкова дразнещата ти педантичност. От ината ти. Почти съм убеден, че ако ме накараш да си вземем котка бих се съгласил. Колкото и да не ги харесвам.
Не мога да кажа, че преди да те срещна е нямало какво да губя. Имаше. И все още има. Но ти…ти, малката, превъртя играта. Скачаш по нервите ми и ми се иска да те убия с любов. В какъвто и извратен смисъл да употребявам тази дума.
Вярно е, че за рождения ти ден нямаше как да ти подаря по-лош подарък от това, което се случи. Обаче смятам да поправя грешката си и да накарам виновниците да си платят. Изгарям да стоя затворен между всички тези пусти, безлични, празни стени. И теб да те няма. Да, все още някъде във въздуха, примесен с този на тютюн, витае ароматът ти на божури. Все още след тези проклети два месеца, когато затворя очи в малките часове на нощта, усещам кожата ти. Дори се опитвам да премахна косите ти от лицето си, а когато осъзная, че ги няма, забивам гневно юмрук в чаршафа. Превърна се в моята така грижовно пазена лудост. Преди да те срещна смятах, че съм непобедим. Животът ми минаваше да светкавично бързи обороти. Дните се сливаха, месеците също. През деня си скъсвах задника от работа, а вечер забравях за всичко под действието на опиатите в системата ми. Живеех с мисълта, че изпълнявам дъга си към баща си. Че правя жива неговата мечта. И противно на очакванията ти това страааашно ми харесваше. И все още ми харесва. Но между редовете се прокрадваш ти. И ме караш да не мога да подредя думите така, както излизат в главата ми. Караш ме да ти кажа толкова много неща и да чуеш толкова малко. Превръщаш ме във влюбен хлапак, който вече в четири абзаца мрънка как си влязла под кожата му.
-Инна…Мисля, че се разбрахме нещо последния път. – в тона ми не можеш да прочетеш и десет процента от това колко жестоко искам да си в ръцете ми. Но като пълен кретен не те грабвам, а стоя на мястото си като кол, забит в някое лозе. Прочиствам гърлото си. Почесвам брадата си, а след това пръстите ми оставят червени отпечатъци по тила ми. Нервен съм по простата причина, че аз, Василий Шапиро, мъжът, който винаги знае как да действа, в момента, пет години след нашия брак, не може да овладее мислите и тялото си. На всичко отгоре започвам да мисля колко е разхвърляно. Колко буквално няма какво да ти предложа да ядеш, а за пиене имам просто алкохол. И колко ще бъдеш бясна, че съм превърнал дома ни в пиянска дупка. Права си. Знам. Отпуснах се и загубих представа. Удариха ме лошо. И ти пострада. Нещото, което никога не биваше да допускам.
-Виж..правя всичко възможно на следващия процес съдът да отмени мярката и да ме пусне на свобода. Говорил съм с най-добрите адвокати. Ензо ще си изяде езика. Няма да допусна това да се случи отново. Инна… - започвам да се обяснявам като третокласник, направил някоя беля. Виновно. Истина е, че се чувствам виновен пред теб. Обещах ти, че никога няма да бъдеш намесвана в това, че няма да пострадаш. И изглежда не спазих обещанието си.
-Но, за да съм възможно най-спокоен, трябва да изпълняваш това, което ти казвам и да не се инатиш. – пристъпвам напред. Поставям русия ти кичур за ухото и лапата ми се стоварва по нежната ти буза. Прекрасна си. Моя…моята Инна. Допира ти ме кара да се чувствам сит, кара това глупаво главоболие да си вземе билет за Хаваите. По тялото ми минава онази топлина. Същата, която се появява, когато вечер седнеш в скута ми и ме прегърнеш, а аз заровя глава в косите ти. Поемам малката ти длан в своята и те водя към канапето в хола. Наливам ти вода. Това поне мога да ти предложа. В този миг виждам, че в другата си ръка държиш торба с портокали. Стига. Знаеш, че не ям портокали. Но ти толкова ги обичаш. Разбирам намека ти, а това кара строгата ми физиономия да се промени. Устните ми се извиват в нещо като усмивка, а погледът ми отново приклещва твоя.
-Случило ли се е нещо?
Повдигам вежди, спускайки поглед по лицето ти. Ангелското ти лице. Не мога да дочакам момента, в който ще изтриеш киселия вкус и на душата ще ми стане сладко.

05.12.2020

И аз ще остана будна през нощта. И нека сме наясно няма да си затворя очите. И аз знам,че мога да оцелея. И минах през огън,за да спася живота си. И аз го искам, аз искам живота си толкова много. И аз правя всичко,което мога. След това още един захапва прахта. Трудно е да загубиш този,който си избрал.
През главата ми минаваха хиляди мисли за секунда, но мислите, че мога да остана без моя Вася не ми даваше мира. Не исках да го загубя. Просто не исках. Искам да си върнем живота обратно.
Някога искало ли ти се е отново да си малък, да забравиш за всички проблеми, да няма нищо?!
Аз исках сега да се махна от всичко това, исках да заминем някъде и повече да не се върнем. Да забравят за нас. За съществуването ни. Като прах в пепелта.
Исках, но уви, не можехме - животът ни беше тук. Поне моя стоеше пред мен. Не можех да си представя какво щях да правя ако той не се бе появил.
Не, всъщност - щях да се оправя, винаги съм била независима, но някакси от първия момент с него знаехме, че се допълваме. Не зная как да го обясня. Просто тези неща се случват ейтака, случайно.Уви, нищо не е случайно. Наречи ги женски глупости, но вярвам, че ни е било писано да се срещнем и то точно тогава, когато го стана. И дори да не са най - розовите обстоятелства.

Умна грозница или красива глупачка – какво да изберем? Не че някой някога ни е задавал такава дилема, най-малко Създателят. Но това противопоставяне е пуснало такива плевели в съзнанието на мъжкия пол, (а женският е направо пред самоунищожение пред вида на такава конкуренция), че просто няма как да бъде избито с какъвто и да е пестицид, камо ли с разум и разсъждение, особено от жена.
Защо все още съществува този стереотип и защо толкова ни обърква съществуването на красива, пък и умна жена? Вярно е, че трудно се срещат след окупацията на сурогатните момичета, но ги има – независимо от това, как някои мъже (все по-малко, което е окуражаващо) да твърдят, че на една жена не ѝ е необходимо да е умна, ако е красива. И все пак – какво се случва, когато до нас застане „идеалът“? Защо винаги имаме нужда да мислим за красотата и ума като за два полюса?
Да бъдеш красива и умна жена едновременно е все едно да си двуполова. Красотата е социално поощряваният отличителен знак на жената. А умът – социално поощряваният на мъжа. Жената, която притежава и двата „медала“, все едно претендира, не, директно заявява своето всемогъщество. И така всъщност предизвиква всеобщо негодувание, тъй като извършва „покушение“ и върху женската, и върху мъжката идентичност.
При мъжете умната красавица предизвиква т. нар. кастрационна тревога. Умът е най-важният атрибут за мъжката потентност и власт, който умната жена сякаш се опитва да му отнеме. Тази корона той няма да ѝ даде. Защо ли? Просто е – би предпочел тя да е единствено красива, иначе неговото съществуване и потентност са обречени.
Що се отнася до жените, сблъскването с „идеала“ застрашава цялостното им възприятие за света, но и за себе си. Повечето от нас изграждат своята идентичност, ръководейки се от принципа за реалността. Рано или късно се отказваме от детската вяра в своето всемогъщество и приемаме своите несъвършенства, компенсирайки ги със съществуването на талантите си например: „Да, аз не съм красавица, но пък затова съм добронамерена, с чувство за хумор“ и т. н.
Онези жени, които по никакъв начин не могат да се справят с различието си от идеала, при срещата с него прибягват до трудни и дори агресивни защити. Съвършенството на една красива и умна жена кара останалите жени да се чувстват недостатъчно добри, отхвърлени от всички. А на тях им се налага да „се събират“ отново, отново да изграждат своята идентичност. Тежко бреме...
Онези, които категорично не могат да приемат, че не са „идеалът“, които твърде остро преживяват конфликта и чувстват заплахата от отхвърляне, са принудени да прибягват към крайни реакции – като отрицание, разделяне, отхвърляне. Именно те са онези, които твърдят, че умната не може да е красива, и красивата не може да е умна. Само така могат да се разберат със собствения си свят, който не приема съществуването на останалите – умните и красивите едновременно. Само така могат да вдигнат оградата, чрез която да се предпазят от труднопоносимото преживяване, да избегнат тревогата и да съхранят своята личност.
Всеки от нас използва собствени механизми за защита при среща с чуждото съвършенство – някои успяват да си кажат: да, този човек е прекрасен, но и аз имам привлекателни страни. Други просто блокират.
Коко Шанел всъщност обобщава казуса много соломоновски: „Не всяка жена се ражда красива, но ако не е станала такава до 30 години, тя е глупачка“. Красотата и ума са в осъзнаването на индивидуалността ни и в умението да я подчертаем. Тази гледна точка ни позволява да приемем реалността на своето неидеално „Аз“ и да се откажем от условното разделение на умни и красиви. Но поне трябва да бъдем достойни да признаем съществуването им – то не застрашава никого, но превръща тях в изчезващ вид. Нека им дадем възможност да ги има. Иначе ще трябва да се задоволим с онези, на които се присмиваме, само за да защитим и оправдаем собствените си страхове. Не е нито умно, нито красиво.

Заведе ме да седнем на канапето. Наля ми вода и очакваше отговора ми. Нима не разбирах, че го поставях в опастност.?! Не, всъщност поставях себе си в опастност, но не ми пукаше. Исках само той да е до мен. Дори не обърнах голямо внимание на кочината около нас. Бях купила кило портокали, идея си нямам защо. Аз не обичах портокали, нито пък Вася. Дявол да го вземе и шибаните портокали. Оставих ги на масата.
Щом видях, че той не ми е бесен толкова, колкото предполагах, можех да си позволя да му се ядосам.
- Нима си мислиш, че стоя още дълго там ли? И то като не знам какво се случва тук с теб. Предпочитам да съм тук, няма да ни е толкова самотно. Защото аз знам какво правиш. Друсаш се и пиеш. По - добре нека остана. Знаеш, че ти влияя добре .. и ще е по -чисто - леко се засмях, погледнах го в очите, толкова исках да докосна небръсната сигурно няколко дни брада, да спусна ръце по изморениете му слепоочия , по бузите и просто да го прегърна. Нещо, като че ли ме спираше, все едно очаквах разрешение. Но аз пък си правих каквото искам, нали така?
Просто бавно го обгърнах с ръце и усетих как той увива своите около мен. Прегърнах го силно. Не бях го виждала сигурно вече няколко седмици, дори отказваше видео разговори с мен. По едно време си мислих, че има друга жена, че това е просто план да се отърве от мен, че съм му писнала, но после се осъзнах, че съм му достатъчна. И че никоя няма да го търпи такъв. Или яоне какъвто е , когато не те е допуснал до себе си.
А аз някакси успях да изтърпя всички негови пиянски изяви, партита с наркотиците, отрицания. Все пак се ожених за него.
И ми харесва такъв. Мъжкар, мъж на място. Никога не съм искала да имам '' мъж под чехъл''. Че за какво ми е. Да, хубаво е за известно време, но после омръзва. Тръгваш да си търсиш нещо ново. Преживяване, поход. И така завършват такива бракове.
А моят е доста динамичен - има си от всичко.
Прегръдката ни трая цяло вечност, чувставах се ц безопостност там. Да, бях силна и амбициозна жена, но понякога ми се искаше да съм слава, малко момиченце.А той ми позволяваше да съм слаба, както аз на него, макар да му бе малко по - трудно, имало е моменти , в които е бил съкрушен.
Страхувах се да не падне духом, заради случващата се ситуация в момента. За това се притеснявах повече, отколкото за живота си.
- Ще остана! - заявих аз категорична в решението си. Наитина не ме интересуваше какво ще стане.
- Ще преминем през това заедно. Много добре ме познаваш и знаеш, че съм силна жена, ще се справя. Май си забравил каква съм всъщност, просто когато сме заедно си позволяваме да сме слаби, защото знаем, че няма никаква външна заплаха. - опитах се да му обясня какво мисля, но наистина исках да остана.

Имение Shapiro- Tumblr_inline_mnc5m7bOXt1qz4rgp

04.12.2020

Моята Кралица.
Това си ти. Нито повече, нито по-малко. Запълваш сърцето ми изцяло. Да, сега се смей над лигавщините, които пиша и които преди изобщо не вярвах, че могат да ми минат дори през ума. Камо ли да ги изпитам. По какъв начин трябва да обясня на малката ти красива главица колко много те обичам и колко много ще загрубее играта, ако и косъм падне от главата ти. Как трябва да разбереш, че мразя живота си без теб и че нито една еднодневка не може да се сравни дори и минималистично с теб. А колко съм виновен. Боже, колко съм виновен. Перфектно зная, че не те заслужавам. Или, че ти не заслужаваш мен. Все тая как ще се напише. Аз съм един тъпак. Толкова прогнил. Потънал в греховете си. И на всичко отгоре жестоко егоистичен. Егоист съм за това, че те завличам с мен в калта. Ти. Ти си толкова чиста. Силна. Нежна. Ината. Ти блестиш. И въпреки, че не искам да бъда причината да помръкнеш, всеки ден правя малки, но сигурни крачки към това.
Безсилен съм пред прегръдките ти. Пред аромата ти и меката ти кожа. Толкова съм ти бесен, а същевременно се разтапям от мисълта, че най-накрая си в ръцете ми. Отпускам кокалестото си тяло върху твоето и за миг дори не съобразявам, че може би съм натежал на крехката ти фигура. Сигурно поставям ръце на талията ти, която мога да обгърна само с една ръка дори. И сега си толкова хитра обаче, колкото и когато имаше наглостта да мислиш, че можеш да ме обереш. Всъщност, като се замисля, дори в момента грабиш от мен. Крадеш мислите ми, чувствата ми, емоциите ми, крадеш мен. Помня искрите в очите ти в онзи задимен бар. Помня на колко невинна се правеше, дяволче. Знаех от самото начало, че искаш да ме оплетеш, но разликата с всички други, беше, че съвсем съзнателно щях да ти позволя да го направиш. Какво се получи накрая? Шах. Шах и мат. И двамата паднахме в собствените си капани. Никога не те осъдих за действията ти. Няма и да го направя. Не знам дали трябва обаче да съм ти жестоко благодарен за това, че ме срещна със себе си или да те проклинам докато съм жив.
- Любов…защо ми лазиш по нервите сега? – изплъзва се от устните ми между твоите думи. Любов. Имам чувството, че от векове не съм те наричал така, а винаги е на върха на езика ми. Затягам още по-силно хватката си около крехкото телце, а брадата ми драска голото ти рамо.
-Знаеш колко много искам да останеш. Колко много искам да бъда с теб..но, твърде е рисковано, Инна. Не мога да си позволя да ти се случи нещо. Още нещо* заради мен. – пълен кретен. Л*йно. Мислех, че мога да притежавам целия свят толкова лесно, включително и теб. Но с теб трябва да се внимава. Не ми пука за света. Той ще оцелее и без мен. Но ти. Умът ми не може да побере да бъда виновен за твоя болка. И без това те наранявам достатъчно с хлапашките си пиянства и дрогирания. Ще кажеш, че не съм пораснал и е така. Заслужавам всяка твоя обида, а ти се държиш прекалено добре с мен. Един звяр не заслужава това. Не заслужава любов и милост. Защо избра мен? Точно мен?
-Не искам да ти причинявам всичко това, Валериева…не искам. – прошепвам по-скоро на себе си, но така, че да ме чуеш. Устните ми внимателно захапват меката част на ухото ти, а аз оставам потънал в аромата ти. Размекваш ме като средата на прясно изпечен домашен хляб. И точно заради това допуснах това да се случи. Грешка след грешка стигнах до тук. Слабостта ми към теб ме прави колкото силен, толкова и невнимателен. Като демон от Ада обземаш мислите ми и не осъзнавам как лети времето.
Песът се връща изневиделица и се намества на дивана. Засмивам се при вида на физиономията ти.
-Марина го доведе. Още няма име. Имаш ли предложения? – върховете на пръстите ми се спускат по продължението на ръката ти, а устните ми се стоварват с цялата си горещина върху меката ти бяла кожа.

05.12.2020

Ах, колко си твърдоглав само Нима си мислеше, че ще сме спаси от случващото се, ще ме остави, като страничен наблюдатен на всичко, което се случваше. НЕ! Нямаше да стане, нямаше да му минат номерата и този път. Винаги се опитваше да ме предпази от цялата тази ситуация в неговият живот, но вече щом съм тук, с него, женени дори, нима си мислише, че не мога да изтърпя какво се случваше ли?!
Не знам какво си мислеше този господинчо тук до мен, но нямаше да му се получи. Щях да остана. Щях да се бори рамо до рамо с него.
- В болест и здраве, в добро и зло, помниш ли..
На масичката имаше оставена кутия от цигари, придърпах я към себе си и извадих цигара. Имах гадния навик да пуша, може би по това разбирах какво е да си пристрастен към нещо и да ~~не можеш~~ не искаш да се откажеш от него. Точно както не можех да се откажа от този мъв тук. Нямаше как, не исках. Щях да съм страхливка, ако си тръгна сега, не само пред него, а пред самата себе си. До сега не бях опитвала да избягам от къщата, в кощто бях заточена, чаках подходящият момент, когато онези горили ще ми се доверят, че ще се върна. По-рано нямаше как да се измъкна от там. Но сега щом съм вече тук, пред мъжът, в който се врекох, че ще обичам безусловно през каквото и да сме изправени.
- Ти не искаш да ми гопричиняваш, а мен попитал ли си ме какво искам? - попитах го, докато отмятах косата си назад и изчаквах дали ще има отговор
- Е ще ти кажа - и аз не исках да се стига до това, но ето че се случи, нищо не можеш да промениш драги ми господин Шапиро.. затова ще ме оставиш тук и ще измислим какво ще правим за напред. Няма да мръдна от тук и няма как да ме накараш. Няма да водим този спор цял ден - опитах се да изглеждам сигурна в думите си, но честно да си призная малко ме беше страх какво ще се случи, но нима някой знае как ще протече живота му, като цяло. Не. Животът е наниз от приключения, възходи и падения. А понякога заставаш на едно място и просто стоиш, нищо не се случва. Това се беше случило и на нас, но нямаше да позволя да затънем повече в тази черна дупка, поне не психически ... и тогава мислите ми бяха прекъснати от нещото, което се настани на няколко метра на канапето до нас.
- Смръдливко? - излезна от устата ми, надявах се да остане само в ума ми, но явно устата ме изпревари. както много пъти преди.
Аз не харесвах кучета, по-скоро бях любител на котките, но тук беше проблема, че той не обичаше котки, а кучета. Затова и нямахме никакъв домашен любимец до сега, а и честите ни пътувания, не ни позволяваха да се грижим за животинче. Но се зарадвах, че някой му е правил компания, докато ме няма.
Станах от канапето и изглезнах на терасата, или по-скоро балкон, знам ли, още не беше кой знае колко студено, но се наложи да наметна и палтото си.
Запалих цигара.
Дръпнах.
Исках миг тишина и да усещам как цигарата изпълва белите ми дробове, прочиствайки цялото напрежение, което се бе загнездило в гърдите ми.
Обърнах се и през отворената врата попитах .
- Е, какво ще правим? - той ме погледна леко в недоумение, но после продължих и му се изясни картинката - Виждам, че си се изкъпал, сега ще викна някой да почисти всичката тази бъркотия и да изкъпи този малчуган - посочих кучето, което се бе излегнало все по- удобно на канапето и се галеше в новия си стопанин.
Опитах се да запечатам тази картина в ума си.
Влезнах отново в хора, затворих вратата към балкона и съблчкох палтото си, оставяйки го на един от столовете.
- И да си знаеш само .. обичам те

04.12.2020

Помня колко ужасена беше когато видя дяволското ми лице. Когато ме видя напълно неконтролируем от ярост и гняв. Убих негодника със собствените си ръце, оцветени в неговата кръв. Чувствах се силен, могъщ. Но писъкът, който се запечата във времето ме свали ужасно бързо на земята. Пожарите в очите ми бяха по-силни от сълзите ти. Знам, че помня леко налудничавия ти поглед и сянката, която се скри в асансьора, заедно с обърканото ти съзнание. Човече, помислих, че стъкленицата, която се пръсна на парчета пръсна и доверието ти в мен на също толкова малки ужасно остри парченца Бях повече от звяр в клетка. С дни не можех да си намеря място, а ума и вината си подлъгвах с литри алкохол. Нямах смелост да дойда и да видя как си. Наивно се убеждавах, че е по-добре всичко да е приключило. Дори бях доволен, че най-накрая съм успял да те отблъсна от мен за твое собствено добро. Демоните в мен ликуваха. Това беше моя собствен ад. Вратичката, която беше винаги отворена, но никога не излизах от стаята. Всеки път казваше, че можеш да се справиш с .. мен. С това, което съм. И всеки път тази твоя увереност ме бъгваше жестоко. Все пак май ще излезеш права, дявол да те вземе, Валериева.
Осуетяваш всеки мой жалък опит да те пазя.
От мен.
В мен.
Не, не те питам какво искаш. Защото знам, че ще мислиш повече емоционално, повече за мен, отколкото за теб. А ти си най-важното нещо в тая моя шибана вселена. За пореден път си лепя на челото лепенката „егоист“ и ама грам не ме интересува. Естествено още преди да си поема дъх ти ми го крадеш и изсипваш думите си върху мен. Мразя да се карам с теб. Особено сега. Някога. Никога. Но ме караш да го направя.
- Не те питам какво искаш, защото аз казвам какво ще се случи. Помня много добре клетвите ни и именно в тяхно име ти си далеч от мен към момента. Не ме карай да те поставям на една и съща везна с онези, чиито гърла ще прережа. Тази вечер оставаш тук, но утре се връщаш в хижата, „не“ не е отговор или възражение. Остави ме да се погрижа за теб, Инна. Поне за теб. Нека този път го направя както трябва.
Заповядвам. Точно това правя. Нещо, в което ме бива. За разлика от това да водя семеен живот. Продължителното ти съпротивление къса и без това изтънелите нерви. Топката в гърлото ми наедрява, започва да пари все по-силно. Стискам зъби с риск буквално да ги счупя, само и само за да овладея гнева. Глупавото слепоочие започва пак да пулсира все едно играе казачок. Тъмните облаци отново се спускат по небето в ума ми. Идва буря..
Спускам погледа си по перфектната ти фигура. Изваяна като от най-великият майстор в света. Представям си как разкъсвам глупавото парче френски плат и те имам. Как те правя моя отново и отново.
Кой ще те спаси, Инна? Падаш. В моето царство. В моя Ад.
Занимавам се с песа, докато пушиш. Първоначалният ми инстинкт е да дойда при теб, но решавам, че трябва да ти дам глътка въздух, защото така или иначе те поставям в ситуация, която изобщо не ти харесва. Послушно изчаквам да се върнеш. И да ме влудиш отново. Изобщо ли не чу какво ти казах преди малко?
Влюбих се точно в тази надежда в очите ти и широката ти усмивка. Превърна се в огледало за всичко това, което аз никога не съм бил и нямаше да бъда. Намирам пътя си към теб, оставяйки кучето на заден план. Спускам върховете на пръстите си по ключиците към раменете, докато не преплитам пръсти с твоите.
- Точно защото ме обичаш ми се довери и просто следвай думите ми.
Този път тонът е мек. Напоен със сладникави чувства и грижа. Моля ти се. Падам отново на колене пред теб, умолявайки те да ме послушаш. За пореден път ти позволявам да доминираш ти, макар да ти изглежда точно обратното. Падам в пропастта, която сам бях изкопал.
- И.. не те бива в измислянето на имена, скъпа. – подмятам шеговито. Увивам ръце около талията ти и най-сетне вкусвам насладата на устните ти. Не давам шанс на думите ти да се стоварят отново върху мен. Опитвам се да залъжа гнева си ти с любов. Водя те в лабиринта на собствения си Ад.
- Процесът е след седмица. Можем да издържим още съвсем малко. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. Нервите ми са опънати до краен предел, не съм на себе си. Разбери ме. Не мога да си позволя да се тревожа за теб в момента. Утре ще се събера с адвокатите, за да обсъдим всички възможни варианти. Трябва да бъда концентриран, а ти ми влияеш..особено. - лека усмивка се настанява върху брадясалото ми лице - Влияеш ми така, че да спра да мисля да всичко останало.
Поемам лицето ти в шепите си и целувам челото ти. Винаги казвам, че не разчитам на късмет, на надежда, на нещо което не мога да видя, да пипна, да бъде доказано. Е, сега го правя. Надявам се да ме разбереш и този път.
-Когато всичко това свърши ще заминем за много, много дълго време и ще бъда само твой. Но сега, сега не е моментът.
Трудно ми е да повярвам, че жената, която се превърна в моя муза, в мой двигател, в момента е пречка. Пречка за трезвото ми мислене. Пречка да се върна към онзи Василий, който бях преди да я срещна. Онзи, който възцаряваше страх само с присъствието си. Онзи, грешникът. Невъзможният. Непобедимият. Ако има Бог, ако наистина всичко това е част от "големият му план", бих му се изсмял. Бих извършил всички смъртни грехове пред очите му. Защото ~~съм~~ е копеле, мръсно гадно копеле.

"Дяволът ме попита как толкова добре познавам пътя в царството на сенките. Отговорих му, че не ми е нужна карта за тъмнината, която самият аз създадох."

05.12.2020

Направо съм в пълен шок. Това е някаква шега, нали?! Или той беше прав?! Двуумях се какво решение, щеше да ни доведе до този хепи енд, на който се надявахме. Да съм му опора тук до него или да си тръгна и да го оставя да мисли трезво. Нима аз действах егоистично да дойда и да разбъркам така или иначе разбърканите му мисли и опънати нерви?!
Пълна глъвоблъсканица.
Замислих се за момент рационално как е по-подходящо да действаме, защото не е тайна , че повечето от решенията ми в живота се оповават на емоции, както и самото ми идване тук сега. Емоция. Шибаната емоция, че искам да го видя, че е сам, че има нужда от мен. Да ме види, да ме усети до себе си. Исках да се държи, исках аз да съм до него, аз да съм тази, която преминава през цялата тази нелепа ситуция с него, да не пада духом.Да се уверя, че е добре.
Толкова смесени мисли минаваха през главата ми. Повярвай ми, ако успееш да надникнеш дори в ума ми, ще се загубиш в лабиринта на мислите ми.
Понякога и аз самане се разбирах. Необятна вселена е женската душа.
Но той го знаеше. И ме разбираше. Точно затова и сме заедно, защото познаваме нравите си, привичките и най-малките несъвършенства.
Звуча, като влюбена тийнейджърка, но е така. Всичко, което казвам е така. И не ми пука за мнението на останалите. За мен важните сме само аз и той. Никой друг.
Остави ме да си изпуша цигарата и да се прибера навътре. За момент си помислих, че ще ме последва, но явно усеща моментите, в които исках миг спокойстви, глътка въздух.
Думите, които чух не ми се понравиха, но не исках да споря. Беяе толкова уверен и целеустремен да станана неговата. Не исках да споря точно сега, не че не обичах. Исках просто да е спокоен и уравновесен, не исках да съм му в тежест, ни най- малко, затова просто въздъхнах при последните му думи, че мога да остана тук за през ноща и след това да си тръгна.
Зрънце надежда.
Надежда, че той ме иска както преди тази случка. Последните 2 месеца и нещо се чувствах, не че се чувставах необичана, но някакси нежелана, седях на резервната скамейка и просто чаках да ме извика да се включа в играта, но той така и не го направи.
Но явно това наистина иска. И ще го оставя да ме пази. Ако това ще го направи отново онзи Вася. Старият Вася.
През годините забелязах как се промени покрай мен. Това толкова ми харесваше, колкото ме и плашеше.
Харесваше ми, защото не се налагаше да го променям по нпкакъв начин, той отсамосебе си прояви желанието да стане по-добър към мен. Страх ме е, да не изгуби единтичността си в стремежа си да е достоен мъж до мен. Не искам да го променяям. Влюбих се в него какъвто беше, с някои забележки разбир се, но тези неща с времето се нагаждат.
И аз не съм перфектна. Откачам на моменти, дори аз самата изпитвам ужас от самата себе си.
А тези месеци, сама, какви ли не неща не ми хрумнаха.
Въпросът Заслужава ли си? се загнездваше в мислите ми на моменти, но бързо го прогонвах от там.
Заслужава си! Заслужава си всяка една сълза, всяка една кавга. Всяко нещо ни води до тук - такива каквито сме.
Имахме доста планове, които трябваше да изпълним.
Още една седмица някакси се почувствах малко по - облекчена, че са само седем шибани дни.
Щях да съм послушна и да изпълня желанието му
- Е, щом казваш седем дни ... лека усмивка се прокрадна по лицето ми. Допира на усните му по челото, ръцете около талията му, а после върху лицето ми, ме караха да забравя за всичко около нас. В такива моменти оставахме само двамата, без проблеми, без други странични фактори. Само двамата.
Хванах двете му ръце и си стиснах в моите, поглеждайки го продължително в очите. Гледах го и сякаш исках да намеря себе си в тях.
- А защо спря дори да се обаждаш? И това ли те разконцентрирвам? И така ли ти действам особено?- устните ми се свиха в гримаса. Исках просто да знам, че още ме иска. Че съмм негова. Че не ме отблъсква.
Познавах го добре, знаех, че не е така, но исках да чуя, че ме желае както винаги.
- И мислиш да задържиш този косматко тук ли и след процеса?! възкликнах.

04.12.2020

Не помня точния момент, в който се превърнах в това, което съм. Което бях. Мислите летят като хартиени оригами, котио искам да скъсам и изпепеля в камината. Не усетих кога започнах да деля живота си на преди и след теб. Чуствам се буквално като шизофреник, един жестоко прецакан луд. Водя минимум два живота, имам минимум двеста лица. С теб съм един, с другите - друг. Изморително е, скъпа. Когато вечер наместя кокалите си на креслото пред огромния прозорец на хола, налея си чаша с алкохол и се опитам да видя отражението си, съзерцавам в един непознат мъж. Всяка вечер толкова различен, че отегчаващо еднакъв. Единствената константа остава горчилката на върха на езика ми и парещото чувство, разливащо се в гърлото ми. Когато се опитвам да не мисля за теб, а това, повярвай изисква доста усилия, сивото обзема погледа ми. Тъмнината -съзнанието ми. Но усещам един комфорт. Стъпвам на добре отъпкана почва под краката си, разчитам на това кой винаги съм бил. Тази ми страна я познавам до последната капка кръв по ръцете ми. Мозъкът ми започва да тиктака като добре смазан швейцарски часовник. Първо мисля за работата. След още няколко питиета и кутия тютюн мисля за грешките и паденията си. След първата бутилка спирам да мисля. Тогава между слепоочита ми танцуват моменти, които са се случили или такива, които предстои да се случат. Клепачите ми падат с милиметър надолу, а вкусът на алкохола вече не усещам. Разливам се още по-удобно на престола си. И точно, когато ми е най-удобно, когато виждам само фигури дим, в замъгления ми ум идваш ти. Тази, която всяка вечер опитвам да прогоня. Псувам винаги, когато това се случи.Когато все още бях млад и неопитен смятах, че съм пркълнат с бизнеса на баща ми. С всичките неволи и гадости. Дори с купищата пари. Сега обаче съм повече от сто процента убеден, че ти си моето проклятие. Ангелското ти лице. Вадиш душата ми с памук. Събличаш всички мръсни, окървавени ризи. Приспиваш демоните ми. Само с един твой поглед. За да ги възпламениш отново с едно твое докосване.
Истината защо не искам да си тук е в това, че не желая отново да ме виждаш толкова обезумял. Толкова..мен. Наистина се опитвам да те пазя от враговете ни, но и от себе си. С времето разбрах, че няма как да не те наранявам изобщо. Разбирам, че да те поставя в такава ситуация те акра да си задаваш хиляди въпроси. Поставя под въпрос доверието ти към мен. Усещам го и в несигурните ти движения, в объркания детски поглед.
- Защото телефоните ни се следят, Инна. Защото са нясно, че слабото ми място е моето семейство и е напълно очакван ход да се опитат да ви наранят, за да ме накарат да бъда уязвим и без нито един коз в ръката си. - прочиствам гърлото си и продължавам - Отчаян ход е и не вярвам да паднат така ниско, но очаквам всичко. Това е война. А изключващи клаузи няма. Като главно действащо лице в нея съм длъжен да предвидя всички възможни ходове. А още повече да опазя най-скъпото си.
Знаеш, че мразя да казвам баналното "обичам те", но въпреки това аз знам, че копнееш да го чуваш да излиза от устата ми, макар и недодялано. Е, това е моят начин да ти го кажа. Това наистина е война с неизвестен край. Без правила и ограничения. Не мога да кажа, че не съм подготвен за нея, но мога да призная, че не съм подготвен ти да участваш в нея.
- Смятам да го задържа, да. Ще поръчам да му направят къща, която да сложа в двора. Марина ще бъде щастлива.
Аз също. Като дете бях силно привързан към ловните кучета на баща ни. Настоявах да ги дресирам и да прекарвам време с тях. Изключително е на колко неща всъщност те могат да ни научат.
- Разбрахме се, значи?
Повдигам изпитателно вежди в очакване на отговор. Забележително бих казал е това, че на колкото и разнопосочни полюси да се намираха мненията ни, накрая винаги успявахме да стопим ледовете. Нямам идея на какво се дължи. Никога не съм разбирам любовта и нещата, които "кара" някого да направи. От своя страна, ти винаги си ми показвала как работи тя. С малките жестове, с грижата ти. Ти водиш това танго.

05.12.2020

Беше ми хубаво. Дори и да се караме, дори и да не сме на едно мнение, беше хубаво. Аз и той.
Дори така го исках. Намръщен, крив на света, упомрачен от мислите си, от вселената, която се криеш в него. Изпитва такъв екстаз от самото му присъствие. Можех да усетя магнетизмът му още от първия поглед. Знаех, че няма да е лесно. Но нима лесното е интересно?! Нима живеем, за да ни е скучно. Животът е един и трябва да го изживее по най - добрия възможен начин. Дори и тези неприятни моменти са част от живота. Нормално неща, случващи се на всички. В един или друг момент.
Всички живеем един и същ живот, просто сме на различни левели.
И като се замислиш наистина е така
Всеки се влюбва в един или друг момент, всеки бива наранява в един или друг момент, всеки е щастлив в един или друг момент. Просто така е устроен света. Просто такъв е живота. Просто трябва да се научим да го приемаме такъв какъвто е. Не само живота. Хората също. Като цяло всяко едно нещо. Опитът ме научи, че не може да промениш нищо щом вече се е случило. Единствено, което можеш да промениш е начинът по който гледаш на нещата. Да извлече ползите от случилото се, да помислиш малко повече и да действаш или просто да гледаш негативно на нещата и да си мрънкаш.
В нашия случай ние по-скоро гледахме положително. Не можехме да променим какво се случва, но наистина беше нетърпимо на моменти. Но е трябвало така да се случи, да ни научи на нещо.
Аз лично за себе си, за пореден път се убедих, че не мога да живея без този мъж. Какъвто и да беше. Не можех да си представя вече съществуването си без него. Дори не знам как съм съществувала преди без него. Но за моя радост животът ни срещна. Влюби ни и сега сме щастливи заедно. Не съм си и представял, че мога да бъда с някого по такъв начин. На моменти не мога дори да се позная. Любовта наистина прави странни работи с хората. Дори и най - добрите.
Той е на щото, което наистина съм искала и не бих променила нищо в него. Е, не съвсем. Разхвърляни те му дрехи по пода все още ме дразнеха и след толкова години, но това си е той, и май съм му свикнала. И знам, че пак ще го направи, и знам че пак ще се ядосвам, и пак ще ми мине, и така. Нормални ботовизми. Но и такъв си го искам. Не бих го дала на никого.
Винаги съм казвала каквото си мисля. Доста мъжка черта, отколкото мъжка и заради голямата ми уста съм си пратила доста. Мразя фалша и усешах, че наистина той има нужда да ме пази, да се почувства.. Мъж, затова и повече не му се противопоставих, а при въпроса му дали всичко е ясно, аз просто кимнах с глава и се свих в прегръдката му. Притиснат го силно до себе си, сякаш всеки момент можеше да се изплъзне от мен и никога повече да не го видя. Това беше най - страшното, което можеше да ми се случи. Исках да запечатан този момент.
Той бе светът ми. Голям и необятен.
И сякаш тогава осъзнах какво ми бе казал
- Значи, Марина може да се отбива, когато си иска, а аз не?! - отдръпнах се от него и скръстих ръце, като малко дете. Жените сме странни птици. В един момент се гушкам, като малки деца, а в следващата сме готови да водим война. Луда работа.
- Нека да поговорим за процеса. Какъв е планът? Твоят план, а не на онази сбирка от идиоти, които те защитават?

04.12.2020

Ако Бог те е създал, за да те подхвърли на пътя ми и да избера "сам" своето наказание, то определено си е свършил добре работата. Интересно е как през забилия ми от мисли мозък се прокрадват такива идеи, които никак ама никак не биха ти харесали. Ако трябва да ъда худоцник и да те изобразя върху платно, повярвай, по-скоро бих осакатял. Бих си отрязал ръцете пред това да създам едно твое подобие. И цветовете няма да ми стигнат. Докато виж, аз съм лесен. Черно. Просто черно и нищо повече.
Ако можех щях да ти построя храм. Място ,където да се чувстваш истински щастлива, а не да събираш трохичките щастие, които ти подхвърлям. Място, на което можеш да намериш мир и спокойствие. Праг, който аз не бих могъл да пристъпя. Не знам дали започвам най-сетне да виждам в какво те бях въвлякъл или започвам малко по малко да полудявам. Може би не трябваше да те затварям като заложник в гората, може би трябваше да ти позволя да стоиш гордо изправена до рамото ми. Самото ти съществуване ми придава една кисела колебливост. И дори да ти изглеждам студен, силен и всички епитети за един бездушен човек, за пръв път се срещам с тези емоции. Опитвам се да жонглирам с тях, но не зная колко дълго ще успея. Би ме посъветвала да се пусна по течението и да не го мисля толкова. Не мога. Знаеш, че мозъкът ми е така програмиран да премисля всичко. От двете страни на монетата. Изградих това качество и във военната академия.
-Марина е същата твърдоглавка като теб. Това е цялата работа.
Махам с ръка и извъртам недоволно очи. След това връщам поглед към теб и..Губя почвата под краката си и изобщо не говоря за глупавото обвинение.
- Не бих ги нарекъл идиоти. Спасявали са кожата ми по легален начин много пъти. Почти сигурно е, че и сега ще го направят като поискат отново замяна на мярката домашен арест с гаранция под предлог липса на достатъчно доказателства, които ме уличават в ръководенето на ОПГ.
Лицето ми придобива отново обичайната сериозност и съсредоточеност. Неусетно се отделям от меката ти прегръдка. Пръстите ми грабват ловко цигара, която стои сама на масата, поставят я между устните ми и пламъкът засиява. Дърпам силно така че да задуша всеки писък в тялото си.
- Това е първият и легалният вариант, който ще опитаме. Ако мине с него ще си върна думите назад, че ония горе е кретен. Но.. – поемам още веднъж – тъй като не мога да разчитам на „родното правосъдие“ съм подготвил още няколко варианта.
Дърпам един от щъркелите пред плота и облягам гърба си. Вихрушката на ума ми ме води в далечни спомени преди да знам за твоето съществуване. Учудващо не става въпрос за академията. А за моментът, в който за пръв път се влюбих. И прости ми, но не в теб. Беше страшно мразовита зима. Баща ми не ми позволяваше да гледам анимационни филми или да чета сладникави приказки. Връщахме е от лов, а десетгодишното ми тяло вече се поддаваше под натиска на пушката, чиято цев се влачеше в снега и оставаше следата си. Не можех да си позволя да кажа, че съм изморен, затова стисках зъби. От студа скулите ми правеха лицето ми да изглежда още по-изпито. Синьото в очите ми беше посивяло. Валеше сняг. И вън. И вътре в мен. Но въпреки студа, кръвта ми гореше. Не се върнахме с уловен дивеч, но адреналинът държеше зениците ми широко разтворени. Имах чувството, че мога да вдигна дървета, да летя без да спра и да нося тая шибана пушка още 5 години без да спра. Точно преди да свием в пряката за имението се обадиха, че Кристина си навехнала крака по време на тренировка. Евгений забърза крачката като ме остави на заден план, заедно с кучетата. Не се притесних тогава. Бях обладан от идеята за това да преследвам плячка. Да я дебна и да натисна спусъка точния момент. Льоша, едно от най-добрите ловни кучета започна да дърпа силно повода, надуши нещо. Няколко секунди по-късно видях, че това са няколко капки кръв.
Намирахме се на кръстопът. И буквално и преносно. Вляво беше домът ми, а вдясно неизвестното. Можеш да се досетиш какво съм избрал. Мистерията изпълни белите ми дробове и ми даде сила да вдигна оръжието и да следвам песа с горда, но внимателна походка. Отдалечавахме се все повече от добре познатия път. В един момент кучето се спря пред една барака. Започнах да се озъртам като лалугер. Не виждах никого. Застинах на едно място, за да се концентрирам и да успея да чуя и видя на пръв поглед невидимото. Тъкмо, когато бях изгубил надежда, че ще се натъкна на ново приключение видях още няколко алени капки, а слухът ми долови нечий глас отвъд бараката. Приближих се бавно и открехнах вратата, която издаде дразнещото скърцане, присъщо на недотам добре смазани панти. Тогава между сенките и праха видях сякаш паднал ангел. Лицето ѝ – като на порцеланова кукла. Златните коси като от приказката за златната река. Алените устни като плодът на греха. Необятните небеса в очите. Почувствах се като войник. Като неин спасител. За част от секундата захвърлих пушката и грабнах крехкото ѝ тяло, което зъзнеше и беше вкочанено. Съзнанието ми започна да проектира десетки маршрути и развои на събитията. Кучетата започнаха да лаят ожесточено, но успях да ги озаптя. Крехкото ѝ тяло се вкопчи в моето, както ти правиш, когато си болна или когато просто ти е тъжно. Покрих я с якето си и сложих шапката си върху главата ѝ. Сърцето ми биеше неконтролируемо по хиляди причини. Нямаше как да я заведа вкъщи, защото баща ми щеше да ме изгони заедно с нея. А толкова исках просто ..да си я взема. Да се погрижа за раните ѝ и никога да не се отдели от мен. Тогава не разбирах какво означаваха тези мои трепети. Но връзката, която изпитах към това момиче, чието име още не мога да ти кажа, винаги ще остане загадка за мен. Беше като слънчоглед посред зима. Лято във пустиня.
- Първият, колкото и да не ми се иска, е да прехвърля бизнеса на подставено лице и да изчезнем за известно време. Документацията може да се оправи лесно, така че всичко да е перфектно. Естествено ще отидат много пари, но това не е нещо, което да е пречка. – да дам всичко което някога съм градил, както аз, така и баща ми, е като да продам душата си на Дявола. Макар и на „сламен човек“. От момента, в който поех бизнеса, както законния, така и незаконния, си обещах, че аз ще съм единственият, който някога ще го ръководи и ще има пряк достъп до него.
- Другият е да .. умра. Преносно. Ако сменя самоличността си и се покрия за 5 години ще ме обявят за умрял, а давността на обвинението ще изтече. Доста по-лесен и сигурен вариант. – чертая с пръсти върху невидимата карта на плота.
- Третият е..да не се измъквам. Да ме тикнат зад решетките, а там вече да мисля за бягство. От една страна Ензо ще е доволен, да не кажа спокоен. Това ще създаде една фалшива представа у него. Имам познати по всички затвори в САЩ. Всичко може да се случи на доста цивилизовано ниво.
Тонът ми е равен, уверен, бих казал мъртвешки спокоен. За пръв път от дни се чувствам себе си. Отново облечен в стоманената броня. Не помествам погледа си към теб, защото не искам да виждам как се сриваш. Нито да допускам колко те наранява всяка една „опция“. Чакам бурята ти да се излее като леген с ледена вода върху мен. Да подпали всичко наоколо, включително теб и мен. Ходът на нещата понякога се променя, скъпа. И не, не както ни харесва.

05.12.2020

Слушах с охота какво беше намислил. Вариантите, които бяха сътворила красивата му и умна главица. Харесваше ми, че беше умен и трезвомислещ, за разлика от мен. Но следейки всяка негова дума, опитвайки да си представя всяка една ситуация, някак никоя не ми се струваше достатъчно добра. От гледна точка на това, че каквато и опция да се приложи, във всички ще е някак неприятно. Но нямаше как. Предпочитам така отколкото да го загубя.
Идеята за покриването двамата беше добра, но малко не изпипана.
- Но ако си псевдо умрял, аз няма да мога да дойда с теб?! Те ще започнат да разследват и следят мен и пак ще има известно време, в което няма да сме заедно или пък ще е прекалено дълго.. Така си мисля аз - изстрелях светкавично доводите си, защото наистина исках да подейства. Да сме спокойни както преди, или по-скоро без такива федерални проблеми на главата
- Ако да дадеш правата над фирмата на някого, рискуваш много да я видиш никога повече, а третият вариант въобще не ми харесва. Просто ми е непоносимо да те видя зад тези метални решетки. Като в клетка. Та то си е клетка.. Не мога да си представя Вася.. - нещата изглежда ха все едно няма изход от всичко това. Като в някоя бездна и няма път ни напред, ни назад. Но поне така бе в моята глава. В неговата бях сигурна, че абсолютно всичко бе изпипано до последния детайл.
- Не искам да те загубя, разбра ли? Прави каквото искаш, но се върни при мен. Здрав и цял. Само това искам сега, в този момент.
Побиха ме тръпки от мисълта да го видя зад решетките, още повече мъртъя
. Дори не исках и да си помисля. Моя Вася. Облян в кръв. Повален.
Болеше ме при вида на гривната на крака му. Затворен, като диво животно.
Опитах се да се утърся от тези мисли, но някак идваха една след друга, като на из от мъниста. Звънливи, впиваши се в мозъка ми. За миг исках да изкрешя, да заплача.
- Обещай ми едно. Че ще се върнеш цял и читав. Обещай..
Относно Марина, не можеш ли да прехвърлиш правата на фирмата на нея?

04.12.2020

Всеки път, в който те няма се опитвам да избягам от себе си. И да се върна към това, което наистина съм. Тъкмо се наместя удобно в старата си кожа и се появиш отново ти. Ей така вече пет години си играя със самия себе си. Опитвам се да се надхитря. Дяволчето и ангелчето на раменете ми не спират да се дразнят и накрая аз го отнасям. Ти си ми предостатъчна. Това е като да идеш в кварталната бирария и да ти поднесат гурме ястие. Очакваш много, но кофти, а получаваш малко, но вкус, който ти доставя едно уникално изживяване. Тъпото е, че когато си свикнал на кварталното, скъпото ти се струва някак не на място. Някак твърде луксозно за теб. Влудява те мисълта колко ти харесва, как пак искаш да го изпиташ, но краката ти отново те водят в механата, където пиеш бира за три долара, вместо първокласно вино за сто.
Не знам дали е защитна реакция на всичко, което се случва..през тези шибани месеци тук сам се опитах всячески да те отблъсна от ума си. А колкото повече се опитвах, толкова повече ти нахлуваше в него. През дома ни минаха не малко жени, с които..прости ми..да, исках да спя. Но не го направих. Ето за това ти говоря. Все още не съм решил дали липсата ти ме кара да спринтирам към старото ми аз, дали страха да не те нараня още повече или страха от това, че мога да те загубя. Което и да е, не действа добре на брака ни. Всеки път съм на косъм да избера тъпата бира пред виното. И тая мисъл хич не ми харесва. Боря се със себе си, Инна. С демоните си. Жалките твари, които ядат и последната надежда, че някога мога да бъда достоен за теб.
- Ако се покрия, неименно ще дойдат при теб. Това от своя страна е нож с две остриета - или ще искат да те очистят или най-малкото да те наранят, или ще искат да изкопчат информация от теб, да те манипулират и да минеш на тяхна страна. В общи линии ще те изядат жива. Което не е вариант.
Червените лампи започват да бият лудо тревога щом изричам думите на глас. Свивам юмрук, обладан от гнева, от това какво евентуално може да се случи.
- Да предам бизнеса на Марина не е вариант. Заклех се в паметта на баща си, че няма да намесвам сестрите си в това. Колкото и глупава да бе Кристина да се ожени за Ензо, не искам да тежи на моята съвест. Ще видим, има още няколко варианта.
Скърцам със зъби. Яростта в гърдите се покачва все повече, стига до гърлото ми и засяда отново там.
- Виж, скъпа, сега е важно да се вдигне мярката. Далеч съм от мисълта, че това няма да се случи отново. Но аз трябва да бъда мобилен. Предполагам, че адвокатите ще се справят, рина им купища пари. Ако трябва ще дам още на онези свине там в съда. Искам само да си спокойна. Винаги съм се връщал при теб, сега отново ще го направя. Знам колко си силна и ако се наложи знам, че... - мамка му тъпа буца - че би могла да живееш и без мен.
Изричам точно ей това последното и вместо да ми олекне секаш си окачам 20 килограмов камък на шията. Изправям се и най-накрая те поглеждам в насълзените очи. Не, не...само не плачи.
- Защо се обрече на такъв живот с мен...защо не видя всички предупредителни знаци и не ме отлбъсна, когато все още можеше...Не искам да ти причинявам всичко това, Инна. Не искам радостта и надеждата в очите ти да помръкнат заради това колко черен съм аз.
Поемам лицето ти в ръцете си и долепям устни до челото ти. Не знам дали крепя теб или себе си. Вината, скъпа, ме яде ужасно много. Червеите в стомаха ми гризат и последното останало от мен.
- В момента можеше да имаш прекрасен живот, да бъдеш с мъж, който те носи на ръце, дава ти спокойствие и сигурност, имате котка, а защо не и деца. А къде си ти? По съдебните скамейки, пиеща успокоителни. Аз съм причината за всичко това и откакто съм сам тук не мога да си го простя.
Искат се топки да кажа всичко това, повярвай ми. А дори не е и половината от това, което се върти в главата ми. Ако някой друг ем чуе ще се превие от смях, но първо ще ококори очи от изненада. Не съм това, което виждаш, разбираш ли? Или ме променяш жестоко или всичко това е един цирк, един фалш. Някоя жестока тъпотия написана от любимия ти Буковски. Заплитам пръстите ти в меките кичури и забравям за всяка дума, която съм изрекъл до момента. Притискам те силно до себе си, а устните ми си намират място зад ухото. А може би дявол да ме вземе преценката ми за теб е напълно грешна. Може би съм забравил колко обичаш приключенията, колко мразиш да ти е скучно и да си обвита от сиво ежедневие..Адреналинът е пристрастяващ. Знам го. Не знам, не знам в каква крива реалност живеем, но пък е нашата такава. И не искам да те пускам."Защото всеки път, когато бях изгубен вместо да потърся себе си, търсех теб."

05.12.2020

Сякаш бяха минали дни, седмици откакто не бяхме разговаряли по този начин, искрено и чисто. Не знам къде беше цялата грешка в цялата ни история, дали се оженихме твърде бързо, дали не прибързахме да заживеем заедно, дали всичко не бе шибано объркано?!! Да беше! Но може би това беше чара на живота ни заедно. Непредсказуем, див, луд, опасен понякога, спокоен, имаше от всичките си оттенъци и отблясъци. Единственото, в което бях сигурна, че бяхме тук и сега, заедно. Това за мен бе най - важното! Нито, че Василий бе преследван, затворен, осъждан от хората. Важен бе той за мен и отношението му към мен, към любовта ни. И по всичко си личеше, че ме обича, че би направил и немислимото за мен, за да ме предпази. Мисля, че това бе единственото важно нещо, което ми трябваше да знам. Понякога ми се искаше да бъде перфектен, да не прекалява с нещата, които прави и взима, но той обичаше да прекалява, от това ме бе страх най-много - да не го изгубя, заради едното нищо. Не ми пречеше, но не исках да го видя студен, лежейки неподвижно пред мен някой ден. За това найсе боях от всичко. Остави хората какво ще си помислят.
И може би точно така част от него най - много харесвам в него. Онази непокорната. Непитомно.. Както са казали, опиташ ли се да опитомиш някой, то този индивид няма да е същия. Искрата ще изчезне. А ние хората, несъзнателно обичаме да гасим хората. Искрата в тях. Като че ли това ни дава самочувствие, че значим нещо повече, но не съзнаваме, че вредим за вбъдещене само на опитомения, но и на самите нас. И точно, че никога не е подлежал на опитомяване. от която и да е страна, той си беше все същия секси привлекател, интелигентен мъж, в който се бях влюбила преди години. И колкото и да се карахме понякога, заради таки точно непокорност в него и в мен, това ни крепеше заедно.
- Имаме и лоши моменти, които ще преодолеем заедно - казах аз прокарвайки пръсти през косата му и се гушнах още по-силно в нго. Сякаш това бе последната ни прегръдка. Но като се замисля всеки път го прегръщам сякаш ще е за последно, защото както ненадейно се прокрадна в живота ми, така и толкова ненадейно може да изчезне. И не бих си простила ако не съм дала всичко от себе си. Може да ти се стори лигаво от моя страна, но ме е страх.
~~Страх ме е, че без теб аз ще съм никоя.~~ Опитвам се да изгоня тези мисли от главата си, не обичам да се чувствам така слаба и уязвима, не мога да си го позволя. Толкова много исках да се срина пред него, да падна немощна в ръцете му, но гордостта не ми позволяваше. Той самия минаваше през ад в момента,нуждаеше се да съм му опора. Трябва да издържа още малко - напомних си аз
Слушайки последните му изречения, исках да го набия. Как може да си мисл..
- Ей, господинчо, знам, че си важна клечка, но не ти позволявам да ми говориш по този начин и да ме питаш такива въпроси. Нима не знаеш защо съм с теб ли, глупчо такъв. За всеки случай, не е заради вкуса ти към точно тези домашни любимци. - погледнах кучето, което все още левеше на стилното ни, красиво канапе.
- И какво, като не харесваш котки - преживях го. И какво като нямаме деца?! Това не означава, че няма да имаме някой ден. Абе, ти, какво си мислиш за мен - мислиш ли, че ако не бях видяла в теб и малко от мъжа, който описа туко що, щчх да съм тук с теб?! Я си помисли, и спри да мислиш аз какво залужавам и какво не, а помисли за себе си и как да се измъкним от тази шантава ситуация. И какви предупредителни знаци, ти целия си един предупредителен знак, но какво пък - знаеш, че мразя да ми е скучно. Животът е едно приключение и трябва да го изживеем. От нас зависи дали ще сме щастливи по пътя. Зачтова се успокой малко и не говори глупости - inna on fire haha това ми мина през главата и в следващите секунди осъзнах, че жегнатата и напрегната съм самата аз, а не той. Стана ми смешно от цялата ситуация. Засмях се с глас.
Не се бях смяла от месеци. Нямаше за какво.
Обичах да се карам с него, дори леките сдърпвания ме караха да се осещам по-жива и да го обичам повече.
- И в крайна сметка какво ще правим? Вариантите уж бчха много, но всеки от тях си има дадени последствия.
Какво би рискувал мили ми г-н Шапиро?

04.12.2020

Просто остани до мен, ~~моля те~~, Инна. И ще гледаме луната, която толкова те впечатлява, ще минавам тихо зад гърба ти, ще дера нежната ти кожа с брадата, която отново не съм избръснал навреме, ще те притискам силно в тялото си и ще държа целия свят в ръцете си. Само остани. И ако небето тръгне да се стоварва върху нас, ако ни стане прекалено тежко и не можем да дишаме, няма да позволя да ти се случи нещо. Ще се отрека от себе си, от съществуванто си, от думите си и всичко проклето на тоя свят. И ако всички планини се сринат и потънат във водата, само ти ще си там. Една единствена, вечерница. Защото блестиш толкова ярко, че колкото и да са уморени очите ми, колкото и да се загнездва шибаното главоболие между слепоочията ми, ще те съзерцавам, докато не угасна. Аз съм едно прашно, мръсно и прогнило отвътре момче в краката ти. Карти долу. Оставяш ме капо. Полудял в твоята илюзия за могъщество. Не аз избрах теб. Ти избра мен. Оплете ме някъде между слънцето в косите ти и тихата, крива усмивка. Не правех малки крачки, аз нагазих целия до колене още в мига, в който мътното в очите ми се избистри и те видях. Гмурнах се в дълбините ти. И останах пиян. А огънят ти, човече...ти гориш. Ти цялата гориш.
Настъпва смях след смъмрянвто ти. Дълъг смях, който чак събужда няколко сълзи в очите ти. Права си, глупак съм. Глупак съм да мисля, че изобщо мога да задържа жена, която заслужава много повече от прави бели линии, разхвърляни чаши по пода и тук-таме някоя призовка.
- Ще се измъкна. Това ще направим. Не го мисли оттук нататък. Няма никъде да ходя.
Уж ти си емоционалната, а ме сваляш на земята. Изтрезнявам, за да бъда отново пиян. С теб. С аромата ти, мекотата ти, дишането ти и топлината ти. Завъртам крехката ти фигура към себе си. Не чакам за позволение, защото такова не ми е нужно. Целувам те. Жадно, все едно го правя за последен път. Крадец съм и такъв ще си остана. На пари, на наркотици, на бижута, на усмивки, на въздишки, на теб. Отмъкнах те от калпавия ти живот, за да ти дам още по-смотан. Браво, Шапиро, заслужаваш аплодисменти. Но все пак, за да изкупя вината си (част от нея), съм длъжен да си кажа, че това е и твой избор.
- Има няколко дни до делото. Ще наредя да опаковат нещата ти, да ги донесат и при първа възможност да се върнеш тук.
Заповядвам между устните ти. Дали наистина изборът е твой?
- Разкажи ми. Какво прави в хижата? Колко пъти ме напсува или вече им загуби броя? Намери ли си приятели катерички?
Знам, че за последното ще ме удариш в рамото. Все пак си заслужава. Ще видя усмивката ти и моя идиотизъм ще е причината за това.
Вземам те в ръце и бавно изкачвам стълбите. Качваме се горе в спалнята. Повярвай, не искам да те пускам. Лудостта ти ми принадлежи.
Оставям те внимателно на леглото и за миг просто спирам. И времето и сърцето ми сигурно спира. Толкова дяволски красива. Още не мога да разбера как го вадя тоя късмет, мамка му.
- Слушам те..
Заравям муцуната си някъде между ключицата и брадичката ти. Целувам кожата ти така сякаш това са последните ми мигове живот. Намествам се удобно между краката ти и набирам парчето плат нагоре. Тромавото ми дишане издава колко дълго съм чакал този миг. И мисите в главата ми също не са в най-добрата си форма. Хич да не кажа. Чувствам се така сякаш съм бил гладен. Толкова гладен.
За теб.

Welcome

the usual suspects aka the staff

Имение Shapiro-