Тряс.
Вратата на дома на Евърет се отвори с гръм, а, като по филмите, фигурата на Кейти се подаваше под ореол от светлина. Е, може би малко преувеличаваме тук, но все пак идваше на събрание на видни драматурзи и нарциси.
За нищо на света не би пропуснала погребението на малкия професор, не, драги читатели, не говорим за живата пръчка на Евърет, тя все още даряваше с щастие и ученички, и учителки. Имаме предвид пухкавия Ратата. Въпреки, че Кейти страдаше от болезнена ненавист към всичко симпатично, или по- скоро останалите страдаха от това, бе намерила място в сърцето си за плъхчето. Да не говорим, че обичаше Евърет, е, в последо бе крайно разочарована от изборите му. Това си личеше от километри, а точно в момента - от метри.
Кейти се промъкна на пръсти, насочвайки се към бара, хвърляйки мръснишки погледи на Бриана. Тази жена наистина сън не спеше за да измисли как да оплете Евърет.
Погледът 'и се плъзна към останалите. О, чудесно. Лолитката на домакина бе поканена, но естествено, все пак живееха заедно. Ако читателите имат решение на ситуацията, което не изисква литри алкохол, нека споделят сега, или замълчат от днес до края на махмурлука на Кейти.
- Кейти, ти дойде! - чу се хрипащият глас на Евърет, звучеше все едно се дави в мъка и драма.
- Да...да...не е ли чудесно. Аз, тъкмо... - понечи да се извини Кейти, хващайки се за бара, като удавник за сламка, но бързо бе завлечена в центъра на кръга.
Чудесно. Явно не бе успяла да пропусне сълзливата част.
- Е, да. Здравейте! Чудесен ден, а? Така де, имам предвид не за Ратата...или нас естествено! Които го обичахме от все сърце! Чудесен плъх беше, бих му дала десет точки. - Кейти бълваше глупост след глупост, а публиката не бе особено отзивчива. - Мамка му, остави, Евърет, съжалявам, но не ме бива в тези работи. - навъси се Кейти, втурвайки се през глава към бара.
По пътя за малко не помете Бриана и някакъв мъж, странно, имаше нещо познато в него, но тази мисъл бързо я напусна при вида на дълбокото деколте на професорката.
- Ооо, Бри, пуснали сме момичетата. Не знам колко поводът е удачен, но, с теб съм момиче! - изкиска се Кейти и подмина двойката, бе време за уиски.

- Върви перфектно. - изсъска Евърет в ухото на Джесика, задоволно отпивайки от чашата си с вино преди да преосмисли думите си - Тоест... колко перфектно може да върви погребението на най-любимия ми плъх?

Отново се престори на разтроен, нацупвайки поаленелите си от алкохолната напитка устни, за да демонстрира що за щета бяха нанесли Руби и нахалната ѝ котка върху емоционалното му състояние. Обходи със задоволен поглед препълненото, иронично кипящо от живот помещение, което не се бе изпълвало с виталност от... е, дните, в които Клеманс се суетеше около препълнените маси, подобно на неуморна фея.
Осъзна, че не познава няколко от гостите, но това по никакъв начин не го притесни, а напротив - погали егото му на перфектен домакин и виден преподавател по Вълшебства. Заключи, че дори хора, които той не познава, тъгуват по светлата личност на професор Рататат. Все пак той бе зашеметяващ познавач на добро сирене и изключителен слушател. Евърет забеляза, че лидера на Ордена пристъпва между редиците от столове, които Джесика стриктно бе наредила, подобно на дървени войници. Присъствието на изискания, възрастен мъж със сребърни коси, накара Евърет да се почувства по-добре. С две думи, имаше познати навсякъде. Същевременно, картинката която се разиграваше пред невярващите му очи, а именно - Бриана разменяща няколко любезни думи с ръководителя Редбърд, бе до някъде страшна и гротескна. Двамата отпиваха от чашите си сладокусно и се усмихваха фалшиво, без да знаят, че се намират на двата края на един и същи кървав спектър. Потръпваше при мисълта колко лесно вилицата между фините пръсти на Бриана можеше да се озове върху слепоочието на възрастния мъж.

- Виното свършва. Не трябва да се излагаме пред господин Редбърд. - прошепна Евърет и чевръсто се изправи, отправяйки се към кухнята, естествено, спирайки се за секунда пред голямото, антично огледало в антрето, за да се наслади на проблясващата цианова материя, която червенокосата бе закупила като кръвен данък

Замисли се, че може би не бе твърде добра идея да представя Джесика на Редбърд, тъй като тя така или иначе копнееше за Ордена, но всичко се бе случило твърде бързо. Не я винеше, тъй като откриваше типично грифиндорските черти на безразсъдна смелост в нея, но се притесняваше толкова много. Та тя бе просто дете, канещо се да пристъпи на бойното поле по собствено желание. Евърет се страхуваше не само от това, но и сянката на брат ѝ, който не спираше да дебне. Джесика принадлежеше на смъртожадните, но не бе създадена за тях... Същевременно, държеше Кейти да опознае лидера и се надяваше да не се изложи приянски пред достолепния мъж, както само тя си можеше.
Унесен в мисли, Лексингтън се сепна, неволно разсеян докато подреждаше платата с примамливи сладкиши. Стори му се, че нещо бързо премина през ръцете му, но той поклати глава озадачено, връщайки се към работата си. Последва звука от вилица избутана по погрешка в мивката, каращ мъжа да надигне очи повторно.
Този път го видя в цялата му прелест - самият Професор Рататат, повече от жив, с напълнено коремче, застинал в опит да открадне цяло парче ненарязано бурбонско сирене. Евърет усети студената пот, стичаща се бавно по гърба му.

- Рататат! Мамка му. - веднага го грабна и двамата се втренчиха един в друг, подобно на каубои, чакащи сигнал, за да извадят пистолетите си- Мамкамумамкамумамкаму. Казах на всички, че си умрял, нещастник такъв. Това е погребението ти... и върви доста добре, за твоя информация! Мамка му. Знаеш ли? Ще поправя нещата. Просто ще те убия.

За бога, та той не можеше да нарани муха, камо ли да убие домашния си любимец. В този момент трябваше да ликува, но при мисълта, че отвън поне тридесет човека скърбяха за мишока, започваше да губи съзнание. Нямаше твърде дълго време за размисъл, тъй като Джесика пристъпи в кухнята и всичко, което Евърет успя да направи, бе да се обърне с лице към нея, все още стискайки Рататат зад гърба си. Усмихна се широко и любвеобилно, но това сякаш бе още по-ясен знак, че нещо не бе както трябва.

- Всичко наред ли е? - попита момичето объркано от вида на преподавателя, приличащ на дете, спипано да върши нещо, което не трябва
- Ъъъъ, да... перфектно. - Джесика кимна и понечи да се върне в гостната, но бе възпряна - Руби, аз не те виня за смъртта на Рататат. Сигурно е било инцидент, в който нито ти, нито котката ти имате пръст. Знам, че казах много груби неща, но бях афектиран. Мисля, че сте абсолютно невинни и е абсолютно възможно онзи нехранимайко просто да е отишъл някъде. Аз напълно ви вярвам, въпреки че много пъти ви нарекох убийци. Всичко е наред помежду ни, нали? Аз не ти се сърдя, ти не ми се сърдиш?


Това "искрено" изказване, съвсем не в стила на Лексингтън, шокира червенокоската още повече. За жалост мъжа така и не успя да получи отговор, тъй като цялата къща се разтресе, а силен тътен огласи препълнените помещения. Последваха писъци, какафония, дим, оставящи Евърет безмълвен за няколко протяжни мига. Джесика пристъпи към антрето, само за да бъде придърпана обратно в задимената кухня от Лексингтън. Трябваше да се досети, че нещо не е наред още когато бе забелязал колко непознати хора се навъртат в дома му, втренчили съмнителни погледи в господин Редбърд. Разтвори кухненския прозорец, а вечерната хладина бавно разпръсна гъстия дим стелещ се в малката стаичка. 

- Хайде, през прозореца. - побутна момичето, но тя не се даде толкова лесно, отказвайки да избяга - Руби, хайде, през прозореца. Няма да преговарям.
- Не! - алените коси се разпръснаха върху крехките ѝ рамене, по-ярки от всякога на фона на задушливата мъгла 
- Какво, очакваш да се биеш ли? - момичето поклати глава, карайки Евърет да прибели очи. Не стига, че от холът му се носеха писъци, а и трябваше да влезе в ролята на бавачка - Добре, дай да ти видя пръчката. - Джесика смело извади оръжието, а Лексингтън още по-смело го грабна от фината ѝ ръка, запращайки го някъде надалеч през прозореца - А сега се разкарай, госпожичке. И вземи Рататат. Знам, ще говорим за това после.


За миг чертите му омекнаха и някак успя да игнорира шума на непоправим хаос и разруха, превземащи дома му, за да ѝ обещае, че всичко ще бъде наред, преди да долепи устни до челото ѝ  за твърде кратко. Измъкна пръчката си изпод твърде скъпата мантия, с която най-вероятно щеше да се прости тази вечер, и се втурна надолу по коридора с притаен дъх. Всеки писък, всеки пукот се впиваха право в сърцето му. Евърет никога не гледаше на битките като на последен миг, но някак всеки път едвам се измъкваше. Не бе сигурен дали това е късмет или точно обратното.

Евърет не се застоя твърде дълго в горящата гостна, изпълнена с миризмата на дим и смърт. Сърцето му се свиваше пред разкриващата се гледка, оставяща след себе си нищо повече от пепел. Хиляди спомени се стапяха, пречупваха и саморазрушаваха, а с това и единствения дом, който бе познал. Опита се да отреагира по някакъв начин, но всички планове бяха повече от безсмислени. Капитанът потъваше с кораба, но нямаше намерения да се превърне в останка сред дървените греди, отправяйки се към входа заедно със стълпотворението. Докато тълпата го носеше, а той съвсем удобно имаше поглед над челия развиващ се хаос, стърчеейки поне с една глава над всички, усети как невидима сила притиска ръка към гърлото му. Евърет можеше съвсем спокойно да заключи, че това бе просто резултат от задушливия дим, стелещ се из цялата къща, но знаеше, че истината не бе толкова лесна за обяснение. 
Губеше всичко, което някога бе имал, сякаш обречен или прокълнат. Всичко траеше само миг, преди да се изплъзне през пръстите му. Сега вече нямаше и спомени за онова, което е било, бързо превръщайки се в нищо повече от купчина пепел. Не знаеше дори какво се случва в дома му, но не го и интересуваше - трябваше единствено да се добере до нещо от Клеманс преди нейното съществуване да бъде заличено напълно. Спря се и тръгна в обратната посока, макар тълпата да продължаваше да се блъска безмилостно в тялото му, борейки се за чиста глътка въздух. Евърет бързо се отправи нагоре по стълбите, разминавайки се на милиметри от няколко горящи греди, преди да се сринат върху стъпалата.
Бе настанил Джесика в старата си спалня, защото ароматът на Клеманс го задушаваше подобно на дима, превземащ дробовете му. Някъде там трябваше да го намери - сребърен медальон, който преди година, трагично пиян и най-вече опиянен от дуалистичните си мисли, отново пробудени от Бриана, бе подарил на случайна ученичка, сторила му се твърде мъдра за възрастта си. По случайност или късмет, момичето в грифиндорската униформа се появи на прага му след едва няколко месеца. Може би бе съдба така и да не изгуби украшението и то да остане вечно негово, както самият Евърет винаги щеше да принадлежи на покойната си годеница.
Задушаваше се, но продължаваше да обръща всяка кутийка в спалнята на Джесика, търсейки сребърния медальон. Трябваше да е някъде там, стига да го откриеше достатъчно бързо. Дори легна на пода до леглото, мъчейки се да издърпа тежките полу-празни куфари, които така и не се бяха побрали в гардероба. Някъде там. С треперещи пръсти Евърет разкопча първия, но точно тогава чу името си, идващо от коридора. Естествено, позна гласа на Джесика, каращ го да прокълне този ден за хиляден път. Момичето повтори името му, но този път последва писък, каращ го да се изправи от покрития със сажди под, и да изтича в коридора, за да завари момичето между лапите на смъртожаден. Е, поне вече знаеше на кого трябва да благодари за бездомността си. Алените коси на Джесика бяха единственият ярък цвят, прозиращ из гъстата, задушлива мъгла. Миризмата на горящо дърво притъпяваше сетивата на Лексингтън, объркано взиращ се в магическата пръчка, допряна до бузата на червенокоската. 
Добре... Трябваше да мисли разумно. Най-лесният вариант бе Евърет да изкрещи на смъртожадния, че това бе сестрата на Ник Уитмор и той, както беше якичък, сигурно щеше да изнесе и двама им на ръце. И макар да бъде благодарен за ескорта, това означаваше, че баткото на Джесика твърде бързо щеше да намери отговор на въпроса терзаещ го от почти година, а именно - къде е сестричката му. Надали щеше да е възхитен от гостоприемството на Евърет, още повече имайки предвид колко пъти бе дочувал за издирването ѝ. Бе сигурен, че самата Руби знаеше за него, но  си мълчеше, твърде убедена, че е хазяинът ѝ е просто част от Ордена и ще се уплаши ако разбере, че смъртожадните я търсят под дърво и камък. Не, трябваше да измисли нещо друго, което не би я разкрило като част от семейство Уитмор.
Бавно надигна овъгления си ръкав, наполовина, деликатно, разкривайки тъмния знак, който пареше, с надеждата, че Джесика не би го забелязала. Очите на едрия смъртожаден се стрелнаха към лекото движение, инстинкт на добър войн, и моментално разпознаха извитата змийска глава, същата, като онази, която бе татуирана чрез магия върху собствената му ръка. Хватката му около момичето се разхлаби, давайки на Евърет достатъчно време да се прокрадне към Джесика и да грабне ръката ѝ. Смъртожадният навярно не се бе замислил твърде много, навярно предположил, че бе попаднал на грешната братовчедка, племенница или ученичка, деликатно отстъпвайки пред "колегата" си. Действието може би изглеждаше съвсем естествено и рязко през насълзените очи на момичето - бе издърпана, може би дори спасена. Евърет все още имаше време да игнорира хлиповете ѝ, борбата за последната глътка въздух, докато пушекът я задушаваше, и да се върне да потърси медальонът на Клеманс със сетни сили. Затвори очи и притисна Джесика към себе си, преди да замахне с пръчката.
Студеният вятър разроши тъмните му коси, а тревата, на която се оказа седнал, бе все още мокра от следобедния дъжд. Евърет плахо отвори очи, констатирайки колко по-зле всичко изглеждаше отвън - горящи греди, сринати стени, един цял живот превърнат във факла на фона на индиговото нощно небе. Джесика кашляше силно от дима, а по овъглените ѝ бузи се спускаха горчиви сълзи. Самият Лексингтън почувства нуждата да се разплаче, но не заради опушения вкус върху езика му, а мисълта, че бе изгубил всичко от Клеманс. Тя бе просто спомен, призрак от миналото, оставил го съвсем самичък.

- Повече не го прави. - погали алените коси и притисна устни в тях, вдишвайки непознатия дъх на сажди

В далечината виждаше Кейти, изглеждаща повече от бясна, при това с право. Евърет въздъхна тежко, обирайки малко от пепелта по порцелановата кожа на Джесика с дланта си. Бавно започваше да възвръща здравия си разум и да разбира защо най-добрата му приятелка изглежда сякаш би набучила някой с пръчката си. Смъртожадните бяха организирали атака, навярно върху Редбърд, разкрили някак същността му, без да кажат на новите попълнения сред редиците им. Отгоре на всичко бяха съсипали дома на Евърет, изглежда имайки това предвид когато бяха бърборели нещо за "доказване", а Евърет глуповато бе зяпал камъчетата по полилея. В мрака можеше да разпознае магипортиращите се тъмни фигури на някои от смъртожадните, бягащи от местопрестъплението, преди да са се появили аврорите. Същевременно, дворът му се бе превърнал в лагер на корабокрушенци, с хлипащи и пищящи гости, някои превързващи рани, а други хипервентилиращи върху тревата.
Най-накрая последните две фигури излязоха през опушената врата и за нещастие, Евърет веднага ги разпозна. Естествено, като по-опитна, Кейти вече бе извадила магическата си  пръчка, отправяйки се стремглаво към тях. Познавайки я, това щеше да има доста последствия, така че Лексингтън се изправи и, колкото и глупаво да изглеждаше, се затича към двамата, твърдо решен да разбере какво се случва преди преподавателката да ги е превърнала в живи факли.

- Бриана! - не се усети, че крещи, подтикван от адреналина, извадил магическата си пръчка към жената, без изобщо да знае какво възнамерява да прави с нея - Кажи ми, че нямаш нищо общо с това.


Разбира се, Бриана и Самаел имаха твърде общо и очевидно бяха главните действащи лица. Тази мисъл бе поредния удър за вечерта. Бе подозирал, че на Бриана не ѝ пукаше за него, но толкова много... Бе ранен, при това за сетен път. Глуповато си бе въобразил, че може би нещо щеше да се случи между тях след последната им целувка, отказвайки да приеме, че е бил манипулиран. Дори бе премислял къде да изпрати Джесика, ако се пренесе при Бриана, и накрая бе стигнал, че сестра му Бeатрис бе перфектна съквартирантка. За бога... отново и отново се превръщаше в глупак заради младежки чувства, все още кипящи в кръвта му.

- Бри, моля те. - пошепна, прокарвайки пръсти по бузата ѝ - Ти не би ми го причинила, нали?


Дори и в този миг му се искаше да допре устни до нейните, съживявайки спомените за един отминал живот. Студенината в погледа на брюнетката и хладнокръвното ѝ мълчание го изплашиха и накараха да се почувства още по-малък, нищожен, жалък. Не виждаше нищо зад тъмните ириси, дори една единствена искра - единствено студ и отражението на пламтящия дом. Мразеше се, за това, което изпитва. Не бе честно да пада в един и същи капан отново и отново. Евърет се отдръпна като опарен и бързо се отправи обратно към Джесика, страхуващ се, че би избухнал. Може би все пак някои спомени заслужаваха да изгорят...