Welcome

04.12.2020

- Скъпи гости... - Евърет изхленчи драматично, притискайки длан към челото си, така че да закрие посърналите очи

Не. В миг разтроената физиономия се изпари, заместена от напълно неутрална и делова такава. Изпъна гръб и измести крак, оглеждайки достолепното, или поне по негова бегла преценка, отражение. Евърет отново нацупи алените устни и заговори повторно, но този път много по-бавно, принуждавайки гласа си да се снижи с няколко октави. Така съвсем бе достолепно.

- Скъпи гости... - въздъхна тежко и притисна ръка към гърдите си - Да, тук драматична пауза. Ох, да пусна ли сълза или да я запазя за по-сублимния момент? - избарабани с пръсти върху устните си, както правеше винаги щом попаднеше в тежък опит за размишление - Ще е добре да има силно начало, но пък може да изгуби ефект по-късно. Мярката е важна.

Вратата към спалнята се открехна и Джесика внимателно подаде глава, прекъсвайки генералната репетиция на драматурга. Внимателно. Много внимателно. Подобно на човек обвинен в съучастие в убийството на плъх. Момичето понечи да каже нещо, но се спря, сбръчквайки вежди умислено щом очите й попаднаха върху шармантния тоалет.

- Цианът не е цвят за погребение. - бе права, но констатацията подразни дълбоко артистичната същност на Лексингтън

Евърет отново извърна лице към голямото огледало, сякаш да провери дали скъпата дреха все още краси плещите му с неизмерим блясък. Цианова коприна, обтокана със златни нишки, оформящи елегантни флорални мотиви, и тежки копчета в тон. Някак бе втълпил на Джесика, че единственото нещо, което може да притъпи сърцераздирателна болка, през която преминава, бе да откупи изгубения живот с недопустимо за съвместния им бюджет екстраваганто палто. Е, до някъде не бе излъгал, наистина се чувстваше по-добре визирайки се в сякаш изкрящото си отражение.

- Ще сложа черен шал или нещо такова. - измаха с ръка и се приближи към огледалото, инспектирайки тъмните си клепачи - Със или без очна линия?

Все пак държеше да прикове погледите към очите си, които много се стараеше да задържи насълзени. Джесика въздъхна тежко, почти навявайки на Евърет мисли, че не всеки се вълнува от фиаското му, което, естествено, бе невъзможно.

- Всички са тук... по списък... Проверих, както ме накара. - и този път щеше да игнорира досадата в звънливото й гласче, твърде зает самодоволно да оправя шоколадовите кичури коса, едновременно по-бурни и прибрани от всякога. Щеше да се нарече дяволски красив, ако това не бе кощунство точно в този траурен ден.

Евърет плесна с ръце и се извъртя на пети, колкото коприната да се надигне и усуче около торса му по кокетен начин. Тъмният шал, озовал се от купчината върху стола в ръцете на мъжа, бе омотан немърливо през врата му. Бързешком се отправи към вратата, но спря крачка рязко, карайки Джесика да се забие в гърба му.

- Бриана тук ли е? - последва кратко "мхм" - Прекрасно. Искам да види колко съм покрусен и да й стане жал.

Тази неопределеност в състоянията на двамата отдаваше на наталните им карти, които си приличаха твърде много. Дуалистичността в Евърет го караше жарко да търси съчувствието ѝ посредством кахърни, мъжки сълзи, а след миг да се прави, че всичко му е съвсем наред и не се вълнува от нейното битие. Вярваше, че общото между тях бе сблъсъкът от това да доминират, но и да бъдат доминирани, да бъдат обичани, но и да са си самодостатъчни. Бонус точки за това, че в наталните им карти има твърде много лъв и скорпион, принуждаващи ги да изпадат в самовлюбени състояния, подобни на настоящия моноспектакъл на Евърет и постановката по време на откриването на учебната година на Бриана. О, а да не обсъждаме любовта им към твърде екстравагантни и скъпи дрехи.

Бе странно как само до преди няколко месеца малката къща бе стояла затворена с години, прашна и задушаваща се в собствената си меланхолия, а сега бе изпълнена с повече хора, от колкото някога изобщо е посрещала. За жалост на Евърет, единствените изглеждащи разтроени бяха учениците, повечето от които второкурсници и третокурсници, които често даваха на покойника лакомства. Оживена групичка деца се скупчи около преподавателя си по "Вълшебства" щом синьо-зеленото палто изгря върху последната стъпало на дървените стълби. Засипаха го с пискливи съболезнования и по детски мили думи, а той побърза да ги потупа по главите, подобно на светец, опростяващ греховете им (ненаписани домашни, естествено). Евърет си разреши да се наслади на вниманието, без да оценява факта, че единствените хора, вързали му се, бяха децата. Всеки гост над шеснадесет годишна възраст вече се бе отправил към сладкишите и виното, което също не бе съвсем по бюджета. "Ратата би искал така" бе вметнал Лексингтън, грабвайки няколко от най-скъпите бутилки мерло.

- Благодаря, благодаря. Каква трагедия. - въздъхна тежко и извърна глава, изимитирайки опит да спре сълзите, които така и не напираха, преди да върне погледа си върху бялата мишка в ръцете на едно от момичетата - Саманта, благодаря ти, че доведе Бриджит. Те имаха много специална връзка. Сигурно и на нея ѝ е трудно. Е, не колкото на мен, защото на мен ми е най-трудно, но тя поне се доближава...

Отдели се от групата поклонници и с аристократична походка се спусна сред гостите, за да се увери, че Джесика не е съсипала нещо..., както бе направила с живота на домашния му любимец. Както и да е.

- Бриана, виното е за след церемонията. Остави малко за останалите - подвикна в гръб на брюнетката, тъй като най-вероятно нямаше да го направи толкова уверено лице в лице

Най-накрая застана на челна позиция, изправен пред редиците от столове, които Джесика чинно бе подредила, под симфония от хлипания и страдания, произлизаща от тридесетгодишното бебе, свило се под пухкаво одеяло на дивана. Гостите започнаха да се настаняват бързо, изглеждащи повече от объркани и озадачени.

- Скъпи гости. Семейство. Приятели. - Джесика се настани на предния ред, а наглият ѝ котарак се настани върху скута ѝ. Зелените му очи се втренчиха мъртвешки в Евърет, както винаги, навярно опитвайки се телепатично да му каже колко го мрази. Естествено, това бяха очите на убиец, все пак. Лексингтън вдиша дълбоко, пробвайки се да не избухне пред всички. Що за наглост? Да присъства на погребението на собствената си жертва. - Истина е. Преди седмица нашият любим Професор Рататат изчезна и имаме основанието да мислим, че... че.... че е бил убит.

Ев притисна юмрук към устните си, възпирайки сълзите. Обърна насълзени очи към статива, върху който, по обичай, бе поставен огромен портрет на покойника. Никога не бе снимал Ратата, така че се бе принудил да импровизира. Върху огромният бял лист бе изрисувано кръгче, за глава, още две кръгчета за големи мишешки уши, и три точки - нос и очички. Изключително експресивно и възвишено произведение на изящните изкуства. Много от гостите се взираха в "детската" рисунка, но Евърет предпочиташе да вижда единствено възхищение в погледите им. Улисан в творческа дейност, така и не бе забелязал, че ръцете му не трепнаха докато смъкваше прашния статив от тавана, а пръстите му не горяха, докосвайки дървото, върху което Клеманс твърде често бършеше четките си.

- Всички познавахме Професор Рататат като един изключително своенравен, но и интелигентен плъх, със свой характер и виждане за живота. Неговият светоглед бе пъстър... е, не буквално, мишките са далтонисти и не виждат на далеч. - опря длани в постамента пред себе си, без да забележи как се отнася в мисли за няколко секунди. Защо, за бога, отговаряше напълно на описанието за средностатистически плъх? Както и да е, сега прожекторът бе върху него. - Професорът бе изтънчено същество, истински познавач на доброто сирене. Нищо няма да бъде същото, но той винаги ще бъде тук... - притисна ръка към гърдите си, там където обикновено държеше в джоба си църкащото животинче - ... в сърцата ни. Никога няма да забравим пухкавите му ушички и малко носленце. Професор Рататат остави толкова голяма следа в нашия живот, но ни напуска толкова млад... Наистина ни накара да се замислим за това какво сме ние. Какво е да си човек? Какво е да си плъх? Как се оценява един живот? .... защото неговият... б-бе безценен.

Тук драматично врътна очи към проклетата котка, която, сякаш усетила, че мъжът отново препраща негативни вибрации, изсъска силно и звучно. Дочуваше учениците да хлипат сърцераздирателно, което със сигурност погали егото на преподавателя.

- Някой би ли искал да каже няколко думи за покойника?

Очите му обходиха препълнения хол и се почувства като в класна стая - всеки снижи поглед или се загледа във върховете на обувките си, молейки се да не бъде изкаран на дъската. Бриана надигна чашата с вино, извръщайки поглед към тавана, щом Евърет конкретно се спря върху нея.

- Някой?

04.12.2020

Една седмица по-рано ....

За огромно съжаление, хладилникът в къщата на професора по Вълшебсто се оказа напълно НЕ вълшебен. Огромна доза разочарование заля червенокоската. Почувства се като дете, на което току що му бяха откраднали захарния памук от ръцете, без дори да има възможност да го опита. Затвори очи и за миг си спомни за сякаш безкрайно дългите маси на домовете във вече бившето й училище. Де да можеше сега да седи на една от тези дървени масички, отрупани с всякакви лакомства – чипс, бургери, желирани бонбони и шоколад.

-Ох, да си бях скрила поне едно мъничко парченце шоколад... – въздъхна тежно Джесика, връщайки се в реалността. Сякаш споделящ нейната болка, пухкавият котарак измяука жално,докато се галеше в краката й. – И на теб ти се хапва сладичко, нали ?

Дори да можеше да й отговори, не беше нужно. Домашният й любимец винаги можеше да изяде още и още и още.... Решението се оказа само едно. Трябваше да отиде на пазар! На един дъх изкачи всички стъпала ( които винаги й се струваха прекалено много за толков малка къщичка, но това е друга тема... ) до горният етаж, взе пормонето си от прекалено разхвърляният скрин в стаята й и с бързината на магипортиране слезе отново в хола. Тъкмо бе застанала в основата на стълбището, когато проф. Рататат премина като светкавица през краката й, неотлъчно следван от най-послушното животинче на света.

-Хей! Вие двамата внимавайте малко! – опита се да привлече вниманието на домашните любимци, но те бяха напълно погълнати от маратона си. Завъртя очи с досада и се отправи на тайнат си мисиля „Шоколад!“ . – Само гледайте да не счупите нещо, защото и тримата ще спим в градината! – провикна се към животинките и излезе от къщата.

Не бяха минали и тридесет минути, когато Джесика прекрачи отново прага с две пълни торби.

-Прекрасни мой, пухкав и невероятен писанко! Ратата ! Прибрах се! - Закова се на място, изпускайки тежките торби, които едва бе домъкнала до къщата, а вафлата която бе захапала се изплъзна от устата й и остави куп трохи на пода, изсцапвайки чисто новите й маркови сандали. От спретнатия и подреден хол нямаше и следа. Смъртожаден да беше вилнял в къщата определено щеше да има по-малко щети. Май не беше от най-добрите идеи да оставя любвеобилна котка и надут плъх сам самички, заключени под един и същи покрив. – Сега вече Евърет ще ме изгони. По-лошо, ще ме убие!

Извади магическата си пръчка и започна да си припомня всяко едно заклинание, което бяха учили, за да поправи счупените предмети, да върне разбутаните места по местата им и да заличи всякакви следи, че в помещението се е вилняло турнадо от най-висока степен. Между временно търсеше и двамата отговорници за целия безпорядък, но успя да намери само единя от тях. Прерови цялата къща, но от проф.Рататат нямаше и следа. Седна отчаяна на дивана, от елегантната й прическа не бе останала и следа, дрехите й бяха измчкани и изцапани, а мислите й препускаха бясно, чудейки се къде може да се е скрила своенравната мишка... Тъкмо се канеше да провери отново подземните помещения, когато познато скърцане на входната врата се заби като нож в сърцето й . „По дяволите, Лексингтън се прибра!Ами сега? “ За нищо на света нямаше да си признае, че не е виждала Рататат от няколко часа. Знаеше, че веднага ще обвини, напълно безпочвено разбира се, котаракът й. Затова единственото нещо което й остана, бе да се прави, че нищо не се е случило и да се надява така обичаният от всички плъх да се появи. За доброто на всички. „Ах, малък , сладък Ратататм къде ли си се скрил този път, лакомо същество такова?“

***
„Не трябваше ли да има жито вместо бонбони?“

- Бриана тук ли е? Прекрасно. Искам да види колко съм покрусен и да й стане жал.

-Мхм. -завъртя с досада очи, преглътна тежко докато оправяше няколкото кичура изплъзнали се от старателно прибрания кок и благодари на всички светци, че Евърет не може да види раздазнената й физиономия в момента. С всяка изминала секунда започваше да се убеждава все повече, че целият този „ден за почит на светлата памет на професор Рататат “ е с цел Евърет да поупражнява артистичните си умения и да спечели съжалението на страховитата Бриана, а не, за да почете паметта на обичания и тормозен от всички плъх. Дълбоко в себе си знаеше истинската причина за обзелото я раздразнение и определено не искаше да го признае.

Разтръска глава и без да да позволява на мислите си да тръгват в преклено грешна посока, зае мястото си на първият ред, пазено от добре възпитаният й, невинен котарак.

Докато слушаше „тъжната“ реч на съквартиранта си, се опитваше да си отговори на един въпрос, тормозещ я от няколко дни насам. Кой се чувства по-тъжен от цялата ситуация, Джесика или Евърет? Финната девойка носеше върху плещите си тежкият товар, че бе ЗАГУБИЛА! косматият професор. На всичкото отгоре, свръхчувствителният му собственик непрекъснато наливаше допълнително чувство на вина, че заради нея Рататат се бил простил с живота си, вместо да я подкрепи и да й каже: „Той Рататат си е такъв, обича да се скатава.“

- Някой би ли искал да каже няколко думи за покойника?

О, Джесика и най-вече мъркащата топка косми в скута й имаха какво да кажат (при тва в своя защита),но определено нямаше да се хареса на аудиторията. Хленчещата тълпа ученици със сигурност щяха да я Авада Кедавросат без да мигнат, ако чуеха нейната гледна точка . Няколкото секунди прекарани в очкване някой или по-точно Брияна Петрова, да изкажат своите сърцераздирателни истории с животинчето, преминаха по-неловко от очакваното. Уитмор се изправи с цялата си грация,завъртя се на пети и сложи най-дипломатичната си усмивка, без да изпуска котарака от ръцете си.

-Най-искрено ви благодарим за уважението, което оказахте към избягалия, ъм, към покойника. – кимайки леко с глава си поправи път измежду бившите си съученици и излезе на верандата. – В какво ме забърка този път? Да се бяхте гонили както всеки ден през лятото...! – промърмори на домашният си любимец , пускайки го на земята и игнорира напълно жалното му измяукване. До преди няколко мига бе напълно убедена, че всико ще се върне по старо му, ала след актьорската игра на Лексингтън и разбитите сърца на подрастващите вътре, съмнение превзе сърцето й.

-Рататат...наистина ли вече те няма? – притвори клепачи, за да спре сълзите които заплашваха да се появат в очите й.

04.12.2020

Back To Black
Cover by Petrova...

Нелепо. Може би това беше всичко, което описваше случващото се в момента. Петрова гледаше напред към Еверет, който сякаш репетираше реч за получаване на “Оскар”, докато ръката и константно, през пет секунди, се движеше към устата и с вино в чашата. Черната и рокля бе дълга, стигаща до прасците и. Леката цепка в долната част бе по-скоро стилна и в никакъв случай демонстративна или скандална. Странно, но бе се отнесла с необичайно уважение към повода, по който се бяха събрали. Обувките и бяха затворени полу-боти на висока платформа. Тъмният чорапогащник и черните ръкавели над лактите допълваха строго-официалния и вид. Нещо отдавна забравено като мода също бе част от тоалета и, но все пак това бе Бриана и ако някой би сложил на главата си шапка с черна воалетка пред лицето си, то това би била тя. Да, определено знаеше как да се облече за погребение, а и самото и излъчване по принцип не бе на жена-аниматор по весели събития.
- Хм! - Слагайки ръка пред лицето си, Петрова леко прочисти гърлото си, след цялата тази реч и запляска заедно с останалите, когато явно бе дошъл момента да го направи. Удряйки леко дланта си, Бриана се усмихваше леко, гледайки настрани, опитвайки се да запази тъжния момент все още тъжен. За изненада на всички, дори бе подготвила реч, която се подготвяше около цяла минута, наливайки поредната си чаша скъпо френско вино. Ах, да. Френско вино. Как и се искаше да изкорени всичко френско, което бе останало в Еверет.

В този момент Петрова пристъпи напред и застана до Лексингтън, леко кимайки с глава, за да и отстъпи, след което погледна към Джесика и макар иронично изигра най-тъжния си поглед от доста време насам. Преподавателката по ЗСЧИ вдигна поглед отново към Еверет и подаде малка торбичка, прозрачна и завързана. Вътре имаше шоколадова вафла, евтини бонбони и кроасан. На дъното и можеше да се открие меденка и суха паста. Точно преди да стане неловко съвсем, Бриана докосна рамото на Еверет прочиствайки отново гърлото си каза:

- За... Бог да прости! Традиция в родината ми. Казваме му “Подавка”. - няколко секунди мълчание бяха нужни, за да направят ситуацията още по-конфузна и да докарат емоциално-нестабилния партньор на Петрова до нов ред сълзи и нов ред... сополи, които небрежно бършеше в ръкавите си.

- Реших да кажа няколко думи за мишката, която сме се събрали да погребем дружно. - започна речта си Петрова, държейки чашата си с вино в ръка и избирайки си различка точка, в която да гледа, за да не се разсмее. Все пак тя бе добра актриса и това не бе сложно за нея.
- Просто си казваме сбогом с думи. Еверет душевно умря хиляди пъти, след напускането на света на най-скъпият му приятел. Ние ще се върнем отново към своя любим живот след всичко това, но Лексингтън ще се върне в “Черно”. - след тези думи Петрова погледна към собственика на животинчето, опитвайки се да види реакцията му. Връщането в “черно” бе намек към по-ранното събитие, приемането на мисълта, че Клеманс е мъртва, а Лексингтън макар и не знаещ пълната истина, сякаш наистина си спомни именно това в този момент. Е, Бриана бе изпипала тази част перфектно, защото явно се получи.
- Нека да окуражим нашия близък, Еверет и да пожелаем на косматия покойник лек път и сладки сънища! - с това речта и завърши, а аплодисментите не закъсняха. Да, определено бе поетично изработено и изглеждаше почти като истинска емоция и скръб, донякъде, но да не прекаляваме. Връщайки се към мястото си, Петрова забеляза едно от децата седящи на столчетата пред нея. Лицето и рязко придоби смразяващ вид, а погледът и се сви. Стигайки до грифиндорчето преподавателката по Черни изкуства се наведе изсъска в ухото му:
- Ако не ми представиш домашното си от миналата седмица мога да те превърна в нов плъх за господин Лексингтън. - след тези застрашителни думи, брюнетката се изправи и усмихна и потупа по главата. Последваха няколко леки повдигания на веждите и церемонията продължи.

:copyright: Graphicseditions

06.12.2020

Да, домът на Лексингтън не се намираше на края на света, но това определено не ми попречи да закъснея стабилно.За всичко обаче си има причина, а в случая дори повече от една.
Първо, многоликовата отвара ми отне повече време, от колкото дори направата на Хоркрукс и то само защото в бързината обърках най-важният ингридиент – косъма.Просто нямаше как да се появя там в образа на едрогърда лелка, която щом заговори с грубия ми глас всички ще започнат да се чудят що за травестит се е пръкнал на погребението и току-виж някой по-умен се досети.Затова направих отварата отново и този път бях преобразен в .. гологлав чичак, но все пак мъж.Нямах представа кой е този и вероятността някой да припознае образа ми бе нищожна...Космите бяха купени от един мизерен търговец в Мракон Али, а той вероятно просто ги е скубал по улицата от главите на мъгълите.Ама като се има предвид, че съм плешив, не иксам да знам от къде са тия косми.
Втората причина за късното ми появяване – просто нямаше как да се магипортирам насред тълпата.Уви, черният пушек е твърде разобличим...Волдемор е трябвало да измисли по-дискретен начин, който да не крещи „Убийте смъртожадния!” още с появата, но пък няма да лъжа, че е стилно и ефектно.
А можех и просто да избегна всички тези неща и да отида, като себе си, но...Със сигурност Еверет нямаше да е единствения учител от Хогуартс на това събитие.Вероятността дори да има и някой друг аврор е огромна, все пак ще се събере магьосническа тълпа и естествено, каквито са посрани ще искат да „осигурят защита”, че да не дойде някой страшен смъртожаден да ги избие.Ами какво толкова?Нали е погребение, тъкмо ще стане истинско такова, а не...Какво погребваме?Заек или плъх?Все тая.
Входната врата изскърца отвратително, но никой дори не забеляза как се промъквам, като закъснял за час ученик, защото вниманието на всички бе приковано към...Бриана.Естествено.Изглеждаше толкова искрено съкрушена в изнасянето на прочувствената си реч, че чак нещастието на самият Лексингтън/ който хлипаше до нея, като откъснато от гърдата на мама пеленаче/ бледнееше. Петрова определено ме изумяваше с професионализма, с който превъплащаваше какви ли не чувства, които вероятно никога дори не е изпитвала.Ужасно убедително.Аплодисментите след края на речта определено бяха заслужени.
Вниманието ми се спря върху „портрета” на покойника.Вече не бях сигурен дали е заек мишка, невестулка, приле...”Изобщо какво е това?” – лицето ми придоби невярваща гримаса, докато се приближавах към шедьовъра.
-Знаеш ли, че си ужасно талантлив! - промърморих съвсем тихичко, но така че Еверет, който кръжеше драматично наоколо да ме чуе. –Ако ми кажеш първта буква, ще се опитам да позная какво е това. – без да дочакам отговора на преподавателя по Вълшебства се завъртях на пети и започнах да търся Бриана с поглед.
Дали Легксингтън ме е познал, по гласа?Все пак си е същия.Обърканата му физиономия, която долових с периферното си зрение ми подсказва, че все още е, като в небрано лозе.
Приближих се в гръб към учителката по ЗСЧИ, а тя изобщо не ме забеляза, заета да превзема страха на учениците си.
-Докъде я докара? – хванах я за ръката и я издърпах леко настрани от хорските уши. –Намери ли изчезващия шкаф или тази задача е непосилна за теб?

03.12.2020

Тряс.
Вратата на дома на Евърет се отвори с гръм, а, като по филмите, фигурата на Кейти се подаваше под ореол от светлина. Е, може би малко преувеличаваме тук, но все пак идваше на събрание на видни драматурзи и нарциси.
За нищо на света не би пропуснала погребението на малкия професор, не, драги читатели, не говорим за живата пръчка на Евърет, тя все още даряваше с щастие и ученички, и учителки. Имаме предвид пухкавия Ратата. Въпреки, че Кейти страдаше от болезнена ненавист към всичко симпатично, или по- скоро останалите страдаха от това, бе намерила място в сърцето си за плъхчето. Да не говорим, че обичаше Евърет, е, в последо бе крайно разочарована от изборите му. Това си личеше от километри, а точно в момента - от метри.
Кейти се промъкна на пръсти, насочвайки се към бара, хвърляйки мръснишки погледи на Бриана. Тази жена наистина сън не спеше за да измисли как да оплете Евърет.
Погледът 'и се плъзна към останалите. О, чудесно. Лолитката на домакина бе поканена, но естествено, все пак живееха заедно. Ако читателите имат решение на ситуацията, което не изисква литри алкохол, нека споделят сега, или замълчат от днес до края на махмурлука на Кейти.
- Кейти, ти дойде! - чу се хрипащият глас на Евърет, звучеше все едно се дави в мъка и драма.
- Да...да...не е ли чудесно. Аз, тъкмо... - понечи да се извини Кейти, хващайки се за бара, като удавник за сламка, но бързо бе завлечена в центъра на кръга.
Чудесно. Явно не бе успяла да пропусне сълзливата част.
- Е, да. Здравейте! Чудесен ден, а? Така де, имам предвид не за Ратата...или нас естествено! Които го обичахме от все сърце! Чудесен плъх беше, бих му дала десет точки. - Кейти бълваше глупост след глупост, а публиката не бе особено отзивчива. - Мамка му, остави, Евърет, съжалявам, но не ме бива в тези работи. - навъси се Кейти, втурвайки се през глава към бара.
По пътя за малко не помете Бриана и някакъв мъж, странно, имаше нещо познато в него, но тази мисъл бързо я напусна при вида на дълбокото деколте на професорката.
- Ооо, Бри, пуснали сме момичетата. Не знам колко поводът е удачен, но, с теб съм момиче! - изкиска се Кейти и подмина двойката, бе време за уиски.

04.12.2020

- Върви перфектно. - изсъска Евърет в ухото на Джесика, задоволно отпивайки от чашата си с вино преди да преосмисли думите си - Тоест... колко перфектно може да върви погребението на най-любимия ми плъх?

Отново се престори на разтроен, нацупвайки поаленелите си от алкохолната напитка устни, за да демонстрира що за щета бяха нанесли Руби и нахалната ѝ котка върху емоционалното му състояние. Обходи със задоволен поглед препълненото, иронично кипящо от живот помещение, което не се бе изпълвало с виталност от... е, дните, в които Клеманс се суетеше около препълнените маси, подобно на неуморна фея.
Осъзна, че не познава няколко от гостите, но това по никакъв начин не го притесни, а напротив - погали егото му на перфектен домакин и виден преподавател по Вълшебства. Заключи, че дори хора, които той не познава, тъгуват по светлата личност на професор Рататат. Все пак той бе зашеметяващ познавач на добро сирене и изключителен слушател. Евърет забеляза, че лидера на Ордена пристъпва между редиците от столове, които Джесика стриктно бе наредила, подобно на дървени войници. Присъствието на изискания, възрастен мъж със сребърни коси, накара Евърет да се почувства по-добре. С две думи, имаше познати навсякъде. Същевременно, картинката която се разиграваше пред невярващите му очи, а именно - Бриана разменяща няколко любезни думи с ръководителя Редбърд, бе до някъде страшна и гротескна. Двамата отпиваха от чашите си сладокусно и се усмихваха фалшиво, без да знаят, че се намират на двата края на един и същи кървав спектър. Потръпваше при мисълта колко лесно вилицата между фините пръсти на Бриана можеше да се озове върху слепоочието на възрастния мъж.

- Виното свършва. Не трябва да се излагаме пред господин Редбърд. - прошепна Евърет и чевръсто се изправи, отправяйки се към кухнята, естествено, спирайки се за секунда пред голямото, антично огледало в антрето, за да се наслади на проблясващата цианова материя, която червенокосата бе закупила като кръвен данък

Замисли се, че може би не бе твърде добра идея да представя Джесика на Редбърд, тъй като тя така или иначе копнееше за Ордена, но всичко се бе случило твърде бързо. Не я винеше, тъй като откриваше типично грифиндорските черти на безразсъдна смелост в нея, но се притесняваше толкова много. Та тя бе просто дете, канещо се да пристъпи на бойното поле по собствено желание. Евърет се страхуваше не само от това, но и сянката на брат ѝ, който не спираше да дебне. Джесика принадлежеше на смъртожадните, но не бе създадена за тях... Същевременно, държеше Кейти да опознае лидера и се надяваше да не се изложи приянски пред достолепния мъж, както само тя си можеше.
Унесен в мисли, Лексингтън се сепна, неволно разсеян докато подреждаше платата с примамливи сладкиши. Стори му се, че нещо бързо премина през ръцете му, но той поклати глава озадачено, връщайки се към работата си. Последва звука от вилица избутана по погрешка в мивката, каращ мъжа да надигне очи повторно.
Този път го видя в цялата му прелест - самият Професор Рататат, повече от жив, с напълнено коремче, застинал в опит да открадне цяло парче ненарязано бурбонско сирене. Евърет усети студената пот, стичаща се бавно по гърба му.

- Рататат! Мамка му. - веднага го грабна и двамата се втренчиха един в друг, подобно на каубои, чакащи сигнал, за да извадят пистолетите си- Мамкамумамкамумамкаму. Казах на всички, че си умрял, нещастник такъв. Това е погребението ти... и върви доста добре, за твоя информация! Мамка му. Знаеш ли? Ще поправя нещата. Просто ще те убия.

За бога, та той не можеше да нарани муха, камо ли да убие домашния си любимец. В този момент трябваше да ликува, но при мисълта, че отвън поне тридесет човека скърбяха за мишока, започваше да губи съзнание. Нямаше твърде дълго време за размисъл, тъй като Джесика пристъпи в кухнята и всичко, което Евърет успя да направи, бе да се обърне с лице към нея, все още стискайки Рататат зад гърба си. Усмихна се широко и любвеобилно, но това сякаш бе още по-ясен знак, че нещо не бе както трябва.

- Всичко наред ли е? - попита момичето объркано от вида на преподавателя, приличащ на дете, спипано да върши нещо, което не трябва
- Ъъъъ, да... перфектно. - Джесика кимна и понечи да се върне в гостната, но бе възпряна - Руби, аз не те виня за смъртта на Рататат. Сигурно е било инцидент, в който нито ти, нито котката ти имате пръст. Знам, че казах много груби неща, но бях афектиран. Мисля, че сте абсолютно невинни и е абсолютно възможно онзи нехранимайко просто да е отишъл някъде. Аз напълно ви вярвам, въпреки че много пъти ви нарекох убийци. Всичко е наред помежду ни, нали? Аз не ти се сърдя, ти не ми се сърдиш?

Това "искрено" изказване, съвсем не в стила на Лексингтън, шокира червенокоската още повече. За жалост мъжа така и не успя да получи отговор, тъй като цялата къща се разтресе, а силен тътен огласи препълнените помещения. Последваха писъци, какафония, дим, оставящи Евърет безмълвен за няколко протяжни мига. Джесика пристъпи към антрето, само за да бъде придърпана обратно в задимената кухня от Лексингтън. Трябваше да се досети, че нещо не е наред още когато бе забелязал колко непознати хора се навъртат в дома му, втренчили съмнителни погледи в господин Редбърд. Разтвори кухненския прозорец, а вечерната хладина бавно разпръсна гъстия дим стелещ се в малката стаичка.

- Хайде, през прозореца. - побутна момичето, но тя не се даде толкова лесно, отказвайки да избяга - Руби, хайде, през прозореца. Няма да преговарям.
- Не! - алените коси се разпръснаха върху крехките ѝ рамене, по-ярки от всякога на фона на задушливата мъгла
- Какво, очакваш да се биеш ли? - момичето поклати глава, карайки Евърет да прибели очи. Не стига, че от холът му се носеха писъци, а и трябваше да влезе в ролята на бавачка - Добре, дай да ти видя пръчката. - Джесика смело извади оръжието, а Лексингтън още по-смело го грабна от фината ѝ ръка, запращайки го някъде надалеч през прозореца - А сега се разкарай, госпожичке. И вземи Рататат. Знам, ще говорим за това после.

За миг чертите му омекнаха и някак успя да игнорира шума на непоправим хаос и разруха, превземащи дома му, за да ѝ обещае, че всичко ще бъде наред, преди да долепи устни до челото ѝ за твърде кратко. Измъкна пръчката си изпод твърде скъпата мантия, с която най-вероятно щеше да се прости тази вечер, и се втурна надолу по коридора с притаен дъх. Всеки писък, всеки пукот се впиваха право в сърцето му. Евърет никога не гледаше на битките като на последен миг, но някак всеки път едвам се измъкваше. Не бе сигурен дали това е късмет или точно обратното.

04.12.2020

Merciless by default Руини. В това се превръщаше домът на Еверет след всеки изминал миг. Домът, където само до преди минути нищо не предвещаваше подобен хаос. Стените се ронеха, падащите мебели и цели късове от тавана се разбиваха в пода, а след това се превръщаха в дим, заслепяващ и задушаващ всеки. Паниката обзе гостите на “Погребението”, което от лоша шега бе на път да се превърне в трагична и кървава страница от историята на магическия свят. Черни сенки трошаха прозорците и се материализираха в голямата стая. Смъртожадни. Лъчове магия летяха заплашително навсякъде, превръщайки в пепел доскоро красивите орнаменти в дома на Лексингтън. В суматохата можеше да се види как Кейти Хууч се бе опитала да се скрие нелепо под масата, която всъщност бе едно от най-опасните места и точно пред погледа на някои от най-безмилостните смъртожадни. Измежду пепелта и падащите отломки пък, силуетът на Самаел се появи с ръка на челото и бърза крачка. Той опитваше да се покрие придържайки мантията си, а в другата ръка бе пръчката му, която сякаш служеше за ориентир. След като търсеше някого с поглед, той се насочи към една от преподавателките в Хогуортс. Това бе Петрова. Кимайки с глава пред нея, Самаел даде знак за нещо, което съдейки по реакцията на двамата бе предвидено.

- Продължаваме по план? - попита Самаел, гледайки право в очите на Бриана, която бе на сантиметри от него. Отговор не последва, а просто одобрително кимане, което казваше всичко. Погледът на преподавателка бе различен от друг път. Нервно вдишване и втренчен поглед в далечината заместваха обикновено арогантното изражение на българката. Писъци, викове за помощ и детски плач бяха само част от терора, който бе обзел мястото. Петрова изчакваше и не помръдваше, взирайки се към вратата, която бе отворена в опит за спасение на останалите. В този миг тя видя Еверет Лексингтън, който бе хванал за ръка Джесика и дърпайки я, двамата тичаха по коридора. Да, той щеше да направи всичко, за да спаси душата на едно невинно дете. Тогава Петрова извади пръчката си и започна с всички сили да евакуира децата, които все още не бяха избягали да го направят.

- Всички да напуснат! Бягайте към вратата и напуснете сградата! Незабавно! - крещеше тя, вдигайки свитите ученици из под столовете и отпращайки ги със силни избутвания. Сякаш тези думи не успяха да накарат Кейти да си тръгне, пълната дама се изправи и застана пред Бриана.
- А защо самата ти не избягаш? Може би Смъртожадните не биха те нападнали. Завидно хладнокръвие пазите, Петрова. - с презрение и пот по челото, излъчваща достатъчно голяма доза кураж, придружени от ироничен глас, задъханата Хууч бавно се отдръпваше назад, клатеше главата си.
- По-добре върви и се спасявай, докато можеш. - отвърна Бриана през зъби, гледайки отгоре към Кейти със суров поглед, от който можеха да те побият тръпки. След като силуетът на пълната дама изчезна в мъглата в стаята продължаваше да се води битка. Падналите колони и врати се бяха превърнали в щитове, а безопасно място липсваше. Лидерът на Ордена на Феникса, Редбърд, както и още двама от учителите в Хогуортс, смело се опитваха да се сражават срещу други трима смъртожадни. Следа от Самаел нямаше, а Бриана се бе покрила голямата библиотека в края на стаята, хитро изчаквайки развръзката.

- Мамка му! Мамка му! - хвана се за главата Еверет, който тъкмо бе стигнал до огромното дърво на няколко метра от рушащия му се дом, взимайки със себе си Джесика.
- Какво?- Уитмор гледаше към Лексингтън колкото уплашено, толкова и недоумяващо какво още може да се обърка.
- Слушай! - каза преподавателят по Вълшебство, поставяйки ръцете си на раменете и. След това той погледна нагоре към горящите завеси, трошащите се прозорци и крясъците идващи от там. Студена пот избиваше по челото му, а дъхът му сякаш не стигаше. Ръцете му ставаха все по-студени.
- Ти стой тук и не мърдай от тук и за нищо на света не се връщай да ме търсиш, ако се забавя. Разбра ли ме? - Със страх в очите, Лексингтън гледаше право в тези на Джесика, която продължаваше да не разбира какво не е наред, но може би се досещаше, че този път не е поредния емоционален срив на любимия и преподавател.
- Ама, как така? Ти идваш с мен и се спасяваме! - разбираща накъде бие Еверет, Уитмор отвърна насълзена.
- Обещай, че ще седиш тук! - изкрещя в лицето и Еверет. Това не бе от този тип доминиращо поведение. Това бе инстинкт, който бе по-силен дори от обичайното поведение на мъжа.
- Трябва да се върна и да намеря нещо, което не мога да си позволя да изгубя. Само това имам от нея... - бавно обръщайки глава, забивайки поглед надолу, Еверет отпусна ръцете на Джесика и вдигна пръст.
- С... сега се връщам! - завърши учителят от Хогуортс със заекващ глас, след което побягна, тичайки с все сила обратно към ядрото на битката. Високият добряк едва взимаше дъх, когато отново се понесе по етажите на дома си. Пепелта и дима бяха обгазили всичко, а видимостта беше слаба. Мъгла, от която се чуваха адски стонове на болка и разруха. Точно, когато стигна до спалнята, където бе скрил и причината, заради която се върна, Лексингтън се спря. В този миг той чу нещо, което го накара да изтръпне. Гласът на Джесика, която го бе последвала, въпреки всичко, но попаднала в ръцете на един от Смъртожадните, насочващ пръчка към сънната и артерия. Усмивката на мрачния мъж съсипваше душата на Еверет, който виждаше очите на Уитмор в дъното на коридора. Очи, които можеха да угаснат, ако не направи нещо. Да, от едната страна на вратата бе верижката от Клеманс, която бе символ на миналото му, а от другата бе Джесика. Сякаш за миг Лексингтън видя покойната си годеница, която не искаше да го пусне, която не искаше той да я пусне.
- Съжалявам, Клеманс. Прости ми! - затвори очи Еверет, поемайки дъх, след което посочи с пръчката си към Уитмор. След само секунда, той и Джесика се бяха озовали с телепортация отвън, прегърнати и без дъх. Преподавателят бе покрил бившата грифиндорка в обятията си. Да, той осъзна, че е направил избор, който бе правилен. Нямаше да вземе останалата му частица от Клеманс със себе си и вероятно я бе изгубил завинаги, но успя да спаси своята Джеси.
- Повече не го прави! - промълви той със сълзи на очи, галейки косите и.

Събитията вътре бяха към своята развръзка. Бяха останали само двама смъртожадни срещу лидера на Феникса Редбърд, който бе приклещен, но храбро се биеше, въпреки годините си и успя да защити другите двама учители, които му помагаха, прикривайки ги, докато избягат, тъй като бяха загубили пръчките си, а раните им щяха да ги убият. В този миг се появи Самаел, който застана пред Редбърд, отбивайки лъчовете магия и поразявайки смъртоносно първо единия, а след това другия от смъртожадните. В погледът му се четеше задоволство, но и загадъчност. Редбърд треперещ и с последни сили вдигна глава към Самаел, който не обелваше и дума.

- Благо... - благодарностите на лидера на Феникса обаче рязко бяха прекъснати от звук на токчета, приближаващи към двама. Измежду мъглата и дима се прояви силует, който през цялото време очакваше битката да приключи, очевидно, за да изиграе и своята роля в нея. Добра или лоша. Да, това бе Бриана Петрова. В очите на Редбърд се появиха подозрения, а щом се обърна отново назад, той се блъсна в тялото на Самаел, пречещ му да избяга.
- А, да. Бриана. Как не се досетих? - осъзнал истината, старецът се усмихна иронично, след което в очите му се настани тъга. Пръчката на Петрова бе в ръката и, а суровото и изражение бе сякаш колкото безчувствено, толкова и опитващо се да изключи емоциите си. Леките трепвания в скованата и челюст издаваха нервните пориви, а вдигнатата брадичка и втренчени очи, гледащи отгоре бяха смразяващи.

- Разбирам. Явно дойде и моя ред. Аз съм глупак, че не предвидих това, но знаеш ли... пораснала си много, Бриана. - думите на побелелия мъж се забиваха в ушите на Петрова.
- Бе страхотна ученичка и гордостта на Слидерин. Да, помня те като дете, тогава още преподавах в Хогуортс. Буйно и своенравно, но талантливо дете беше ти. - знаещ, че изход няма, Редбърд гледаше към нея, сякаш молейки за милост и със съжаление.
- Спомням си, когато в първи курс ми каза, че искаш да бъдеш най-силната магьосница и да спасиш света от лошите. Да, спомням си добре. Ти не си такава, Бриана Петрова! - след поредната доза изстрадани думи, устните на преподавателката трепнаха. Тя извърна глава настрани, след което рязко отново се обърна.
- Авада Кедавра! - от пръчката и се понесе зелен лъч светина, който прониза Редбърд. Тялото му бавно предаваше дух, а очите му не спираха да блестят. Самаел държеше стареца, който бавно се свличаше. Петрова прибра пръчката си, а насред руините двамата със Самаел седяха, гледайки към мъртвия лидер на Ордена на Феникса.

2981 12289 0

04.12.2020

Евърет не се застоя твърде дълго в горящата гостна, изпълнена с миризмата на дим и смърт. Сърцето му се свиваше пред разкриващата се гледка, оставяща след себе си нищо повече от пепел. Хиляди спомени се стапяха, пречупваха и саморазрушаваха, а с това и единствения дом, който бе познал. Опита се да отреагира по някакъв начин, но всички планове бяха повече от безсмислени. Капитанът потъваше с кораба, но нямаше намерения да се превърне в останка сред дървените греди, отправяйки се към входа заедно със стълпотворението. Докато тълпата го носеше, а той съвсем удобно имаше поглед над челия развиващ се хаос, стърчеейки поне с една глава над всички, усети как невидима сила притиска ръка към гърлото му. Евърет можеше съвсем спокойно да заключи, че това бе просто резултат от задушливия дим, стелещ се из цялата къща, но знаеше, че истината не бе толкова лесна за обяснение.
Губеше всичко, което някога бе имал, сякаш обречен или прокълнат. Всичко траеше само миг, преди да се изплъзне през пръстите му. Сега вече нямаше и спомени за онова, което е било, бързо превръщайки се в нищо повече от купчина пепел. Не знаеше дори какво се случва в дома му, но не го и интересуваше - трябваше единствено да се добере до нещо от Клеманс преди нейното съществуване да бъде заличено напълно. Спря се и тръгна в обратната посока, макар тълпата да продължаваше да се блъска безмилостно в тялото му, борейки се за чиста глътка въздух. Евърет бързо се отправи нагоре по стълбите, разминавайки се на милиметри от няколко горящи греди, преди да се сринат върху стъпалата.
Бе настанил Джесика в старата си спалня, защото ароматът на Клеманс го задушаваше подобно на дима, превземащ дробовете му. Някъде там трябваше да го намери - сребърен медальон, който преди година, трагично пиян и най-вече опиянен от дуалистичните си мисли, отново пробудени от Бриана, бе подарил на случайна ученичка, сторила му се твърде мъдра за възрастта си. По случайност или късмет, момичето в грифиндорската униформа се появи на прага му след едва няколко месеца. Може би бе съдба така и да не изгуби украшението и то да остане вечно негово, както самият Евърет винаги щеше да принадлежи на покойната си годеница.
Задушаваше се, но продължаваше да обръща всяка кутийка в спалнята на Джесика, търсейки сребърния медальон. Трябваше да е някъде там, стига да го откриеше достатъчно бързо. Дори легна на пода до леглото, мъчейки се да издърпа тежките полу-празни куфари, които така и не се бяха побрали в гардероба. Някъде там. С треперещи пръсти Евърет разкопча първия, но точно тогава чу името си, идващо от коридора. Естествено, позна гласа на Джесика, каращ го да прокълне този ден за хиляден път. Момичето повтори името му, но този път последва писък, каращ го да се изправи от покрития със сажди под, и да изтича в коридора, за да завари момичето между лапите на смъртожаден. Е, поне вече знаеше на кого трябва да благодари за бездомността си. Алените коси на Джесика бяха единственият ярък цвят, прозиращ из гъстата, задушлива мъгла. Миризмата на горящо дърво притъпяваше сетивата на Лексингтън, объркано взиращ се в магическата пръчка, допряна до бузата на червенокоската.
Добре... Трябваше да мисли разумно. Най-лесният вариант бе Евърет да изкрещи на смъртожадния, че това бе сестрата на Ник Уитмор и той, както беше якичък, сигурно щеше да изнесе и двама им на ръце. И макар да бъде благодарен за ескорта, това означаваше, че баткото на Джесика твърде бързо щеше да намери отговор на въпроса терзаещ го от почти година, а именно - къде е сестричката му. Надали щеше да е възхитен от гостоприемството на Евърет, още повече имайки предвид колко пъти бе дочувал за издирването ѝ. Бе сигурен, че самата Руби знаеше за него, но си мълчеше, твърде убедена, че е хазяинът ѝ е просто част от Ордена и ще се уплаши ако разбере, че смъртожадните я търсят под дърво и камък. Не, трябваше да измисли нещо друго, което не би я разкрило като част от семейство Уитмор.
Бавно надигна овъгления си ръкав, наполовина, деликатно, разкривайки тъмния знак, който пареше, с надеждата, че Джесика не би го забелязала. Очите на едрия смъртожаден се стрелнаха към лекото движение, инстинкт на добър войн, и моментално разпознаха извитата змийска глава, същата, като онази, която бе татуирана чрез магия върху собствената му ръка. Хватката му около момичето се разхлаби, давайки на Евърет достатъчно време да се прокрадне към Джесика и да грабне ръката ѝ. Смъртожадният навярно не се бе замислил твърде много, навярно предположил, че бе попаднал на грешната братовчедка, племенница или ученичка, деликатно отстъпвайки пред "колегата" си. Действието може би изглеждаше съвсем естествено и рязко през насълзените очи на момичето - бе издърпана, може би дори спасена. Евърет все още имаше време да игнорира хлиповете ѝ, борбата за последната глътка въздух, докато пушекът я задушаваше, и да се върне да потърси медальонът на Клеманс със сетни сили. Затвори очи и притисна Джесика към себе си, преди да замахне с пръчката.
Студеният вятър разроши тъмните му коси, а тревата, на която се оказа седнал, бе все още мокра от следобедния дъжд. Евърет плахо отвори очи, констатирайки колко по-зле всичко изглеждаше отвън - горящи греди, сринати стени, един цял живот превърнат във факла на фона на индиговото нощно небе. Джесика кашляше силно от дима, а по овъглените ѝ бузи се спускаха горчиви сълзи. Самият Лексингтън почувства нуждата да се разплаче, но не заради опушения вкус върху езика му, а мисълта, че бе изгубил всичко от Клеманс. Тя бе просто спомен, призрак от миналото, оставил го съвсем самичък.

- Повече не го прави. - погали алените коси и притисна устни в тях, вдишвайки непознатия дъх на сажди

В далечината виждаше Кейти, изглеждаща повече от бясна, при това с право. Евърет въздъхна тежко, обирайки малко от пепелта по порцелановата кожа на Джесика с дланта си. Бавно започваше да възвръща здравия си разум и да разбира защо най-добрата му приятелка изглежда сякаш би набучила някой с пръчката си. Смъртожадните бяха организирали атака, навярно върху Редбърд, разкрили някак същността му, без да кажат на новите попълнения сред редиците им. Отгоре на всичко бяха съсипали дома на Евърет, изглежда имайки това предвид когато бяха бърборели нещо за "доказване", а Евърет глуповато бе зяпал камъчетата по полилея. В мрака можеше да разпознае магипортиращите се тъмни фигури на някои от смъртожадните, бягащи от местопрестъплението, преди да са се появили аврорите. Същевременно, дворът му се бе превърнал в лагер на корабокрушенци, с хлипащи и пищящи гости, някои превързващи рани, а други хипервентилиращи върху тревата.
Най-накрая последните две фигури излязоха през опушената врата и за нещастие, Евърет веднага ги разпозна. Естествено, като по-опитна, Кейти вече бе извадила магическата си пръчка, отправяйки се стремглаво към тях. Познавайки я, това щеше да има доста последствия, така че Лексингтън се изправи и, колкото и глупаво да изглеждаше, се затича към двамата, твърдо решен да разбере какво се случва преди преподавателката да ги е превърнала в живи факли.

- Бриана! - не се усети, че крещи, подтикван от адреналина, извадил магическата си пръчка към жената, без изобщо да знае какво възнамерява да прави с нея - Кажи ми, че нямаш нищо общо с това.

Разбира се, Бриана и Самаел имаха твърде общо и очевидно бяха главните действащи лица. Тази мисъл бе поредния удър за вечерта. Бе подозирал, че на Бриана не ѝ пукаше за него, но толкова много... Бе ранен, при това за сетен път. Глуповато си бе въобразил, че може би нещо щеше да се случи между тях след последната им целувка, отказвайки да приеме, че е бил манипулиран. Дори бе премислял къде да изпрати Джесика, ако се пренесе при Бриана, и накрая бе стигнал, че сестра му Бeатрис бе перфектна съквартирантка. За бога... отново и отново се превръщаше в глупак заради младежки чувства, все още кипящи в кръвта му.

- Бри, моля те. - пошепна, прокарвайки пръсти по бузата ѝ - Ти не би ми го причинила, нали?

Дори и в този миг му се искаше да допре устни до нейните, съживявайки спомените за един отминал живот. Студенината в погледа на брюнетката и хладнокръвното ѝ мълчание го изплашиха и накараха да се почувства още по-малък, нищожен, жалък. Не виждаше нищо зад тъмните ириси, дори една единствена искра - единствено студ и отражението на пламтящия дом. Мразеше се, за това, което изпитва. Не бе честно да пада в един и същи капан отново и отново. Евърет се отдръпна като опарен и бързо се отправи обратно към Джесика, страхуващ се, че би избухнал. Може би все пак някои спомени заслужаваха да изгорят...

Welcome

the usual suspects aka the staff

dearly departed