Замъкът се изпълваше от уханието на пресен тиквен пай, пудра захар и бял бор. Острата мирима на последното събуди малката Кейти. Изправи се неоринтирано в леглото си, сбърчила нос, поставила редовната си недоволна физиономия. Празници.
Кейти можеше да ги подуши от километри. Колкото обичаше пълната трапеза, обилното хапване и забранените напитки, толкова и недолюбваше радостните си връстници. От нетърпими, те моментално се превръщаха противозаконно досадни. Що годе положението се нормализираше когато повечето се приберяха по дупките от които са изпълзели.
Стаята ‘и бе празна, изключение правеше само едно момиче от дома ‘и, което имаше неестествено руса коса и странно писклив глас. Кейти се приплъзна тихо към вратата, не гореше от желание съквартирантката ‘и да се събуди, заливайки я с нова вълна от житейските си неволи.
Бе почти десет часа. По традиция в първия ден от вакацията слизаше в кухнята, домашните духчета, поне, бяха мълчаливи и изпълнителни същества. Но уви, за разлика от тях, най- добрият ‘и приятел бе тяхна пълна противоположност.
- Евърет, само да дойдеш...ще те убия този път... – фъфлеше Кейти с мъфин в уста, стряскайки духчетата около себе си.
Малко от съучениците на Кейти я харесваха, а тя харесваше още по- малка част. Ако трябва да бъдем честни, единствено изключение правеше Евърет. Винаги бе готов да се забърка в поредната гениална идея на Кейти, краят на приключението винаги бе съпроводен от наказание, но пък имаха какво да си разказват през дългите часове полиране на ножове и вилици.
Кейти измъкна накъсан пергамент от мантията си и започна грижливо да го преглежда. Да, първо с Евърет трябваше да се погрижат за огненото уиски. И под „погрижат“ се имаше предвид най- нагла кражба от учителските запаси. Професорите бяха достатъчно луди, отървавайки ги от алкохола просто им правеха услуга.
Не след дълго чу бързите стъпки на Евърет.

Евърет бе на петнадесет, но винаги стърчеше трагично високо над седмокурсниците. Чувстваше се странно алинеиран, с други думи извисен, и не спираше да си повтаря, че с годините ще го настигнат и ще стане съвсем нормален на ръст. Кльощав и твърде висок - отличаваше се лесно в тълпите от тъмни униформи и припрени кикотения. Може би с Кейти се разбираха толкова добре именно по причината, че тя беше абсолютна визуална негова противоположност. Всичко, което той бе, но наопаки.
В пети курс Евърет откри цигарите, които оставяха ужасен привкус на езика му, но пък изглеждаше супер важен. Сега отново се намираше в студения двор, под прикритието на лепкавия мрак на зимната вечер, потрепващ гротесно докато цигарата се приближаваше към посинелите му устни. Дръпна си и веднага издиша дима, както правеше по принцип, неспособен да го глътне без да се задави до смърт. Честно казано, вече се молеше да достигне филтъра, борейки се със сетни сили, за да догори хартията по-бързо.
Промъкна се към кухнята, потривайки премръзналите си ръце. Ароматът на топъл пай и всевъзможни лакомства, на които не бе способен да откаже или пък да се насити, като всяко момче на своята възраст, го сгряваше повече от приятно. Евърет се озова в кухнята, където Кейти съвсем не си губеше времето, заобиколена от работливи домашни духчета, готови да угаждат на всяка нейна сладокусна прищявка. Грубите им, безелникави кожи разваляха апетита на Евърет, изтупващ снега от слидеринската си мантия, но нямаше намерение да откаже на някой безплатен сладкиш.

- Пак ли набиваш? - измъкна мъфина от ръцете ѝ и го захапа, вкусвайки божествения топъл карамел, примесен с вкуса на евтини цигари - Казах да ме изчакаш. Никога не ми оставяш нищо.

Малките духчета го изгледаха с неподправена неприязън, навярно разпознавайки острия нос и зелените очи на крадец, често пристъпваш прикрито на тяхна територия. Естествено, това накара Евърет да се начумери още повече, все още дъвчейки бавно присвоеното кексче. Бе от онези магьосници, които не считаха духчетата за сладки, нито пък за симпатични, напротив - бяха му гнусни.

- Хайде, имаме работа за вършене. - изтупа ръцете си една в друга, лишавайки се от шоколадовите трохички по тях

Крачеха тихичко из празните коридори, изглеждащи призрачно безкрайни щом мракът ги превземеше. Плахите стъпки отекваха, а светлината, процеждаща се от върха на пръчката на Кейти, бледо осветяваше орнаментираните тапети. Вече започваше да се чуди дали всички тези премеждия си струваха огненото уиски... всъщност, да, струваха си. Тук нямаха друг начин да се снабдят с алкохол, а евентуалното наказание бе нищо пред самата награда.

Едно беше хубаво в Кейти. Бързо и минаваше. Още щом видя блестящите очи на партньора си, в беля, мислите за убийството му се прибраха нейде в подсъзнанието 'и, а на тяхно място се появи чудовището, така нареченето Кейтуискизавър. На крехката си възраст Хууч вече бе открила тежката си съдба, а тя бе именно, че хората са неприятни и миришат, особено момчетата. А това бе проблем. Но Кейти, като една блестяща ученичка, бе създадена точно за това - да създава решения. Е, огненото уиски може и да не беше точно в целта, но се доближаваше до скъпите аперативи до които щеше да се докосне, някой ден.
За момент двете сенки се бяха отнесли в мислите си, но в следващата секунда Кейти вече буташе настоятелно Евърет към една празна класна стая. Понякога свръх параноичната 'и особа спасяваше положението, е, а понякога и го влушаваше. Като напримен неприятният инцидент с подпалването на учителката по трансфигурация, все пак, можеше да предупреждават когато ще се превръщат в мишки и ще минават през краката на спящата Кейти. Както и да е. Забавни истории, но търкането на котлета, след това, не до толкова.
- Така, Евърет! Всичко зависи от нас...не, не, моля те съсредоточи се! - вайкаше се Хууч околко разсеяния си приятел, който в момента следеше някаква малка мишка, какво му беше на това момиче, все по гризачи си падаше. Лошото е, че важеше и за момичетата му.
- Мхммм... - измънка Евърет, една идея по- съсредоточен, е, и това беше все нещо.
- Добрее, добре. Слушай сега, идеята е, да се промъкнем в кабинета на...директора. Знам, знам...не е най- гениалната идея, но слушай сега, ще успеем, само ни трябва солиден план.
След това Кейти му обясни на дълго и широка как тя ще падне, спъната от него, ще проплаче така, че цялото училище да я чуе, а след това ще настоява Евърет да отиде при директора. От там приятелят 'и просто трябваше да запомни паролата и по- късно щяха да се вмъкнат и да се почерпят със заветната цел. Е, може би само Кейти щеше да влезе, ако Евърет, по някаква случайност, бъдеше наказан. Наистина щеше да му запази поне четвърт от пивкото уиски.

Силно хленчене се разнесе из притихналия коридор, почти разцепващо мрака, обзел заспалите картини. Евърет ритна стената навъсено, типично за някое разглезено хлапе, което не е получило желаната играчка – поведение иронично контрастиращо с ръста му и твърде късите крачоли на униформата, стигащи над глезена. Винаги плановете на Кейти звучаха по подобен начин, включвайки неговото напълно себеотдаване и алкохол. Ставаше предвидима, но по лош начин. Последният път момичето бе накарало Евърет да се катери по бръшляна в западната част на двореца, чак до прозореца на спалното помещение на преподавателката по „Мъгълознание“, за да се докопат до шерито ѝ. В крайна сметка бе паднал някъде от средата на петия етаж по пътя наобратно и голяма част от подготовката за плана му се губеше. Когато се събуди бе бинтован в болничното крило, а Кейти допиваше бутилката блажено, приседнала на креслото до леглото му и вирнала крака върху гипса му. Отказа да му даде дори глътчица, Бе се аргументирала с факта, че шерито не било подходящо за пост-травматичното му състояние, а Евърет, бивайки прекалено доверчив и до някъде глуповат за живота, се довери напълно.

- А, не. Това звучи много зле за мен.

Бе редовен посетител на всички кабинети, подходящи за провеждане на конско на ученици. Познаваше всеки диван, всяко кресло, всяка възглавница. Бе само сряда, а вече бе направил първата си беля за седмицата, удряйки някакъв дребен рейвънкроуец по време на час по „Летене“ просто защото така. Може би бяха хормоните или пък страшно много завиждаше, че хора, които му стигаха до кръста, можеха да се задържат на метлата подобаващо, за да завършат. От друга страна, обичаше да гледа как съучениците му хлипат – бе си истинско разнообразие сред тези скучни коридори. Та, отново по темата, бе замъкнат в кабинета на директора, където бе попитан, защо отново се е сбил. Повдигна рамене, отвърна честно „Не знам“ и разговорът приключи, тъй като опциите на преподавателите ставаха все по-малко със всеки изминат ден що се отнася до Евърет. В това време трябваше да се занимават с още по-голямото зло, представяващо малкият брат Лексингтън, с много по-деструктивни тенденции от батко си. Идрис обичаше да гори, пари и разрушава, а това изискваше много повече ресурси за поправяне на щетите от някой друг шамар.
- Пак се опитваш да ме прецакаш. – изпротестира, а Кейти запази хладнокръвие, отвръщайки му с настойчив поглед, който бе достатъчен, за да го накара да размисли – Добре, хубаво…
Кейти легна на пода, застина в драматична поза, притворила очи и долепила длан до челото си, и започна изкусно да извива глас. Евърет въздъхна тежко и прибели очи, обзет от странно неловко чувство. Защо все той бе примамката? Накрая никога не стигаше до почерпката.

- Аз сега… какво? Просто си седя тук и чакам? – измърмори, а писъците така и не секнаха

Реши да прескочи пльосналата се на пода Кейти, така че да е по-близо до кабинета на директора, в който позорно щеше да бъде отведен всеки момент, но неволно се спъна в нея. Веднага полетя към пода, далеч не толкова грациозно колкото дамата. Последва втори писък, но този път съвсем не фалшив. От носа на Евърет рукна кръв и той побърза да се обърне по гръб, колкото да усети рязка болка в крака си, караща го да се превие.