Входната врата към бар „Прокълнатият пръстен” се открехна, което ме накара да повдигна полузаспалия си поглед, вторачен в празната чаша пред мен.Освен свежия полъх, който завихри мъглата от застоял цигарен дим, през прага плахо престъпи девойка, чиито огнено рижави коси бяха покрили лицето, подобно на булчински воал.Явно проклетият вятър отново се беше развилнял, защото ако не е той причината за тази суматоха на главата й - значи някой трябва да се запознае с гребена и огледалото.Изчаках няколко секунди с вперен поглед в нея, докато въпросната най-сетне укроти огньовете, тъй като ми стана любопитно да видя лицето, което се криеше отдолу.Ама по-добре да не го бях виждал...От кога е разрешено на деца да посещават барове, още повече такива, намиращи се в Мракон Али?Значи, това Министерство на магията...Цопнали по един сакат аврор на всеки ъгъл, а те дори учениците не могат да спрат, камо ли някой смъртожаден.Честно казано обаче, изобщо не ме учудва тази некадърност, след като дори самите им министри са още с мляко по мустака.

Столът, на който седях издаде ужасно дразнещ стържещ звук, щом реших да го избутам назад, заедно с тялото си.Тъкмо да събудя заспалите по масите пияници, все пак вече беше сутрин, макар и да не си личеше по мрака зад мръсните прозорци, но..Това е Мракон Али, тук слънце няма да грейне.Така или иначе, работният ден скоро щеше да започне, което значи, че е време да се омитам от тук, преди да е цъфнал някой наперен аврор да ”инспектира”, а изобщо не ми се занимава с такива отрепки.Достатъчно нелепа беше последната ми гонка с техен представител из Диагон Али...

На излизане реших да мина по-близо до огненото момиче от преди малко, понеже ми беше изключително странно какво прави тук, че и по това време.Дали не е и тя някой министър?На възраст го докарва...Само дето погледът й прелива от страх и несигурност, а тялото й – сковано, сякаш е глътнала бастун.Не, по-скоро е заблудена бродница, която всеки момент ще бъде налазена от местните пияници, но мен какво ме бърка?!

Все пак се оказах прав за вятъра, който ме посрещна отвън със студените си обятия.Изпънах ръце към небето, изпуквайки гръбнака си, а върху лицето ми падна дребна капка, което ме накара да се смръщя.Е, Лондон си е Лондон - една вечна родилка с непрестанно изтичащи води.Само ако може да не е върху мен.Нямам нищо против константните облаци и погребалния мрак, който създават, криейки слънцето, но дъжда не ми е любим.
Закрачих бързо по каменната настилка, защото трябваше да отскоча до един магазин, преди да си тръгна и ако може преди да е заваляло.Наоколо цареше мъртвешка тишина, което способства на ушите ми да доловят едно познато изскърцване, идващо зад гърба ми.Обърнах се назад към бара, от който току-що бях излязъл.На червенокоската явно не й хареса местенцето, или компанията щом толкова бързо си тръгна.Еми то това да не е Лунапарка, че да се заседи?!Широка усмивка се настани на лицето ми, докато разсъждавах над девойчето, но тя бързо се изпари, след като вратата на магазина не помръдна при натиска ми с ръка.
-Шегуваш ли се? – залепих чело към стъклената витрина, за да надникна вътре.
Ни една жива душа, но пък видях змийските кости, които ми трябваха.Отстъпих крачка назад и извадих пръчката си.Замахнах към дървената врата и тя веднага се открехна.Нямах намерение да се разкарвам по сто пъти до тук за две-три костици.Бутнах вратата с крак и пъргаво се шмугнах в магазина, започвайки да ровя нагло с ръка в стъкления буркан.В този момент отново чух изскърцване, отново зад гърба си.Рязко извих глава към вратата и иззад къдриците, които покриваха очите ми, все пак успях да видя...Отново нея.Огненото момиче.
-Ти следиш ли ме? – хвърлих буркана на земята, при което той се разби шумно, а костиците в него задрънчаха по пода.

В следващия момент тялото ми се обви в черен пушек, който полетя право към нея, поглъщайки я със себе си...”Изплюх” червенокоската от пушека върху една поляна, близо до Хогуортс, при което тя се претърколи по влажната почва няколко пъти, спирайки се в краката ми.
-Казвай, джинджър! – бях се надвесил над нея, а очите ми я пронизваха ядосано. –Каква ти е схемата?И не се опитвай да ме лъжеш, защото ще те закопая тук със собствените ти ръчички.

Както и предполагах, окаляната госпожичка се опита да ме излъже, може би първосигнално, но в мига, в който улови гнева в присвитите ми очи – веднага изплю камъчето.Толкова бързо изстреля последното си изречение, като че ли се надяваше да замаже жалкия си опит за лъжа от преди секунди.Сякаш сега, като ме просветли с истината, няма да я убия?!Вероятно пак щях да го направя, но поне нямаше да е в пристъп на гняв, което пък е хубаво, за нея.Дори за моите виждания...твърде жестоки неща се случват, когато гневът ме превземе.Много грозни картини – последици от такива случаи - изплуваха в съзнанието ми , но какво да направя?Всеки си има психичните отклонения.Докато едни се опитват да владеят света около тях, други, като мен се мъчат да овладеят този, вътре в тях.
-Може ли да се изправя? – момичето изцърка подобно на полска мишка, обградена от група гладни котки.
Вместо да й отговоря, няколко секунди бях застинал с вторачен поглед в нея.Осъзнах, че нямам никаква информация за това девойче, а тя вероятно се е снабдила с такава що се касае за мен.Освен лъжите, неизвестността е другото нещо, което ме изкарва извън кожата.Как се предполага да се движа в тъмното?С опипване на почвата.Това е твърде бавно, но за късмет съм ужасно търпеливо добиче.По един или друг начин щях да изтръгна информация за нея, при това от самата нея.По принцип не бих си губил времето, но...Едно голямо НО!Това крехко същественце бе успяло да ме намери, при това не случайно да се сблъскаме на входа на детската й градина, не...Тя умишлено ме е издирвала и е успяла.Как?!Дори аврорите не успяват да пробият защитните ми заклинания, а тя...Колко ли време й е отнело?Дали не е чист късмет или има нещо специално в тази червенокоса глава.
-Ставай. – отдръпнах се от нея рязко, като че ли е чумава. – По-живо! – изръмжах, карайки я да подскочи, при което ръката, на която се бе опряла се хлъзна по калната повърхност и тя от полу-седнало, отново се озова в легнало положение.
Извъртях очи, ужасно досаден от факта, че трябва да я гледам как се търкаля, като прасе в кал.Един истински кавалер би подал ръка на момиче в беда, нали така?В моя случай, просто я хванах за наметалото и я вдигнах така, че да стъпи на краката си.С едната си ръка сграбчих тъничката й китка и я издърпах към себе си, така че бялата й кожа да се покаже изпод окаляния ръкав.В същото време в другата си ръка вече стисках пръчката си и без да обръщам никакво внимание на ужасения й поглед и неуспешните опити да си освободи ръката, опрях тънкия връх на изваяното парче дърво в оголената й ръка.В следващия миг, от мястото, в което бях опрял пръчката се показа капка кръв, която се търкулна надолу по дланта на момичето, оставяйки червена ивица след себе си.Прекарах пръстта си по кървавата нишка, заличавайки я напълно.
-Престани да цивриш, като че ли съм ти разпорил търбуха с меч. – отпуснах хватката около китката й, така че пиленцето вече бе свободно.
Толкова Ох-кания и дърпане, сякаш ще я изнасилвам.Иначе бе достатъчно смела да тръгне по петите ми, а сега...Къде е мама, че да се скрием под полите й?
Поднесох полепналата й по пръстите ми кръв към ноздрите си.Момичето се опита да проговори, но с вдигане на ръка й дадох знак да замълчи.Вероятно вече ме е взела за лунатик, но всичко си имаше причина, не се правех на комар.
-Уайтмор. – отново отворих очи и този път погледът ми бе някак самодоволно-ехиден. –Ако знаех къде е брат ти, лично щях да съм го убил, но я ми кажи... – със заплашителни крачки пристъпих към нея. -...как реши, че точно аз мога да ти помогна? Защо мислиш, че имам нещо общо с него?

С всяка изминала секунда страхът се настаняваше все по-дълбоко в нея, докато не превзе цялото й тяло, парализирайки я за момент. „Ставай!“  грубият глас я изкара от транса й  и без да чака втора покана понечи да се изправи. Тъкмо бе стигнала до половината от задачата си, когато върха на добре позната пръчка, скрила се в гъстата трева. Пое си дълбоко въздух, а малка частица надежда се настани между гърдите й. Стига да намереше начин да се добере до „спасителният си пояс“ шансовете й да усее да се измъкне значително се увеличаваха. „Да Джесика, поредната ти гениална идея, защото всеки смъртожаден има за цел да остави плячката си да придобие каквото и да било предимство. “ Следващите думи излезли от устата на смъртожадния приличаха повече на заплашителен животински рев, отколкото на човешка реч. За първи път непохватността й се оказа качеството от което се нуждаеше най-много. Сблусквайки се лице в лице отново с мократа земя, червенокоската успе да се докопа до пръчката си и да я прибере в калнатата си пелерина. Съмняваше се и химическото да я спаси и да върне отново блясъка на дрехата й, но затова щеше да се тревожи по-късно. Ако оживееше.
     Болката от впитите студени пръсти в нежната й кожа предизвикаха непоносимо парене в очите и не след дълго сълзи започнаха да се стичат по изцапаното й лице. Ужасена  наблюдаваше неадекватните действия на Самаел. Поразтърка вече освободената си китка, на която определено щяха да останат следи, ала в момента вниманието й бе насочено в друга посока. Попремига няколко пъти, невярваща на очите си. „Нищо чудно, че и в Азкабан не искат тази откачалка. Този тук тотално е скъсал лентата. Дали пък това не беше изискване , за да се включиш проклетата им секта? Здраейте имате психични отклонения? Чудесно, заповядайте при нас!“   Все пак явно му бе останала поне капка здрав разуми само помириса алената й кръв. Джесика се огледа наоколо, преценявайки възможностите си за бягство. Забранената гора се намираше на няколко метра разстояние от тях, докато замакът – единстената й възможност за спасение, изглеждаш като куклена къщичка в далечината.
    -Да си го какво?  - неочакван гняв превзе младата девойка,избърсвайки влажните следи по бузите си. Може би осъзнала, че това са последните й мигове, нетипична увереност измести страхът сковал я до преди малко. И от всички хора на света ТЯ имаше право да види сметката на брат си,заради предателството, а не някакъв си смъртожаден.  – Ама разбира се, такива сте вие! Промивате мозъците на всички кадърни магьостници, използвате ги да ви свършат трудната работа и после ги захвърляте като ненужна вещ! 
     Погледът на Самаел стваше все по-тъмен и застрашителен и караше разумното гласче в главата й да вика все по силно „Млъкни и се омитай от тук!“ . Може би щеше да влезе в учебниците на младите магьостници със заглавие „Как НЕ трябва да се държим в плен на смъртожадни.“ С всяка стъпка с която мъжът се приближаваше към нея, Джесика също толкова бавно отстъпваше назад, доближавайки се все повече към забранената гора.
     -О, моля ти се. Виждала съм ви няколко пъти заедно пред дома ни. Сигурна съм, че ти си го внедрил в сектата ви с омайни думи за власт и неземна сила. Следващия път внимавай повече като се разхождаш насам-натам. Щом една току що завършила учничка успя дате проследи, явно не си толкова велик за колкото т пишат в пресата. – противникът й сякаш се забавляваше на жалките й опити да нарани егото му, докато преценяваше кога по-точно да сложи край на мъките й.  Слънцето незабелязано се скриваше все повече зад хоризонта, хвърляйки последните лъчи светлина, правейки гледката да изглежда още по-застрашаваща. Докато безсмислените думи продължаваха да излизат от устата й,  пръстите й потърсиха отново магическата й пръчка.
        – Импедимента! – извика с насочен връх към Самаел. Червенокоската бе напълно наясно, че успехът й с това заклинане се дължеше на изненадата и се съмняваше да й се отдаде втора такава възможност. Без въобще да се замисля се завъртя на пети и хукна към тъмната гора, вещаеща още проблеми.  Удра се в няколко от клоните на дърветата, но се спря чак когато намери един достатъчно голям дънер зад който да се скрие. Подпря гърба си на мъхестата кора, стискаше здраво пръчката с дланта си, прибрана към гърдите й, а с другата си ръка покри устата си, в опит да заглуши учестеното дишане. Затвори очи, а всеки следващ звук ,от чупещите се под чуждата тежест пръчки,  кънтеше в главата й като предупредителна аларма за наближаващата опасност.  Прекалено много емоции бушуваха в нея, за да усее да се магипортира далеч от тук. Трябваше бързо да измисли някакъв план, защото се съмняваше да има опции за преговори. Не и след жалкият си опит за бягство. Поне да имаше някаква ценна информация, която да използва за разменна монета...