Welcome

09.12.2020

Ню Йорк,
Декември 2020

Баща му казваше, че всеки самоуважаващ себе си детектив трябва да има кутия цигари в себе си. Лео често носеше такава,
въпреки че рядко посягаше към нея. Стигаше му димната завеса в офиса, който вече втори месец делеше с един от по-неприятните си колеги. Ремонтът, който трябваше да продължи седмица или две, вече се точеше твърде дълго въпреки всичките протести на Леонард. Димната завеса ставаше сякаш все по-гъста с всеки изминал ден и младият детектив се чудеше кога ли двамата най-после ще се задушат. Проветряването не помагаше. Надписът "Пушенето е забранено" също.
Лео излезе от офиса и с удоволствие си пое голяма глътка въздух. Не му допадаше как коридорите в управлението винаги си оставаха така шумни и пълни, но имаше ли някакъв избор. Оставаше му единствено да посети Марлийн Уилсън, с която трябваше да говори, тъй като сестра й беше изчезнала за трети път този месец. Истината е, че сестра й просто не искаше да вдигне телефона си и отново бе отишла в Лонг Айлънд с новия си любовник. Никой не искаше да вземе този случай. В крайна сметка да си детектив не винаги беше толкова забавно. Не всеки ден го очакваше убийство и дори фамилията на Лео не можеше да го предпази от такива случаи. Все пак трябваше да запълва времето си. Оставаше му само да говори с госпожа Уилсън и после да събере нужните улики, за да докаже, че въпросната изчезнала имаше по-приятни неща за правене от вдигането на телефона си.
Лео беше готов да се измъкне незабелязано от управлението, когато нечия тежка ръка се стовари върху рамото му.
- Чудесна работа по случая Монро, Леонард.
Лео веднага призова най-чаровната усмивка на лицето си. Протегна ръка напред, за да стисне тази на капитана с надеждата той най-после да я свали от рамото му.
- Благодаря! - Отговори Лео и си отдъхна, когато капитанът най-после свали ръка от рамото му и двамата стиснаха ръце. - Сега дългът ме зове. Моля да ме извините.
Без да дочака отговор Леонард излезе от управлението и влезе в колата си. Истината е, че мразеше да кара в този град, но още повече мразеше такситата и метрото, така че не му оставаше много избор. Пристигна сравнително бързо. Разговорът с госпожа Уилсън приключи с телефонно обаждане от сестра й, което значеше, че е изгубил още един час от живота си. Време, което никога нямаше да си върне. Все пак Лео реши да бъде любезен и изпрати дамата до работното й място, което беше наблизо. Тя искаше да му благодари с бутилка вино, което пазеше в кабинета си. Въпреки че Лео не смяташе за редно да влиза в Центъра за жени в риск, не можеше да откаже на предложението. Сега наистина разбираше защо госпожа Уилсън пазеше алкохол в кабинета си. С такава работа имаше нужда и от нещо по-твърдо.
Обеща да я изчака в коридора и щеше да изчезне в момента, в който тя се върнеше обратно, но тогава детективът забеляза лице, което му бе много познато. Твърде познато.
Беше виждал младата жена, която излезе от една от стаите. Детективът понякога се ровеше и в странични случаи, които просто му се струваха съмнителни. Такъв беше и случаят на семейство Артеидис или по-точно на липсващата съпруга на гръцкия посланик. Лео вярваше, че посланикът бе убил съпругата си и се бяха постарали да прикрият следите му доста добре.
Няколко пъти си беше задавал въпроса кой може да убие толкова красива жена, но така и не намери отговора на него. Е, сега отговорът седеше пред него. Съпругата на гръцкия посланик не беше мъртва, както детективът предполагаше. Самото й присъствие на подобно място можеше само да му подскаже що за човек е съпругът й, който на хартия изглеждаше като чудесен човек. Но пък и Лео на хартия изглеждаше като чудесен и обещаващ детектив.
Без да се колебае детективът последва Стела Артеидис и бързо я настигна.
- Извинете. Може ли да ми отделите няколко минути.- Започна, за да привлече вниманието й. - Мисля, че мога да Ви помогна. - Лео посегна към вътрешния джоб на палтото си и извади визитка, която подаде на Стела. - Детектив Леонард Хартфийлд.
Лео рядко намираше случаи, които го тормозеха толкова много. Обикновено разследваше убийства, които минаваха и заминаваха. Рядко оставяха някаква следа у младия детектив и причината вероятно бе, че той не обичаше работата си. Сега, когато виждаше, че Стела Артеидис всъщност беше жива, у него отново се появи искра, а с нея и желанието да направи нещо, да помогне.

09.12.2020

Ще излъжа, ако кажа, че не ми доставяше удоволствие да наблюдавам краха на кариерата на Сандор от сигурната обител на центъра. Таблоидите обичаха такива скандали – липсващата съпруга на лидера на сциентолозите, нелепата кончина на принцеса Даяна, изчезналите принцеси на Дубай. Колкото и да не искаха, хората гледаха, макар и с едно око по лъскавите корици на тези списания, които обикновено подминаваха с погнуса. Трудно е да отделиш поглед от трагедията, тя е като пропастта, за която говори Ницше , която поглежда вътре в теб, докато ти гледаш в нея.Успокояваше ме, обаче, че поне веднъж, мъже като моя си получаваха заслуженото, след толкова много безнаказаност.
Бих добавила и още една лъжа към останалите в кутията на Пандора: че не бях чела “Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин, защото жените с моята репутация не бива да четат такива истории, особено, когато се опитваха да заченат наследник. Но, истината бе, че изсмуках цялото съдържание на четивото все едно беше сочен лимон, а аз бях на тропическа почивка и слънцето беше изгорило ума ми. Също така, нямах намерение да доведа на този свят още един страдалец, независимо колко спокойни нощи можеше да ми донесе появата на бебе в семейното гнездо. Сандор можеше да е много любвеобилен и грижовен, но таз му страна си имаше срок на годност по-кратък от този на повечето адаптирани млека.
Бях оставила улики за онези, които искаха да ги намерят, а интернет беше пълен с такива ентусиасти. За Бога, има хора, които тълкуват драсканиците по банкнотите в търсене на скрити значения. Нямаше да е трудно да привлека внимание към себе си в тези среди.
Три дни след обявяването ми за изчезнала, първото видео покори челните класации в „Набиращи популярност“, а снимката ми от Благотворителната вечеря за Деня на Благодарността, на която носех бледо розова, вталена рокля без ръкави и пончо от кашмир в същия цвят, показваше деликатно синините, които съпругът ми бе оставил само дни по рано, стана негов обект. Семплият ми маникюр беше прекрасно допълнение към тоалета, ако не липсваше нокътя на десния ми показалец. Хората казват, че е най-лесно да скриеш нещо, когато то е пред погледа на всички. И беше истина, защото бях крещяла за помощ с подутата си устна, която не си бях направила труда да прикрия с достатъчно грим само месеци по-рано, когато бяхме хванати на лента пред хотел в Монако. Но на никой не му пука дали една жена е жертва, докато не стане жертва на убийство. През няколко месеца, медиите подхващат сдъвканата жила за домашното насилие, но тя скоро бива изплювана и заменена с новата снимка на инфлуейнсърка по зърна или поредната недохранена мисъл на Президента. Бях си наложила да стана част от новата мода и да се захвана с модерната професия да си #trending, но не с топлес селфи, а с истината си.
Седмица и половина след като ме нямаше в обкръжението на посланика, шепотите вече ставаха писъци. Имаше двадесет и седем видеа с историята за изчезналата гъркиня. Повечето, създадени от млади, будни момичета на фона на горящи ароматни свещи, репродукции на известни картини и много зелени растения. Загрижеността, с която говореха те ми вдъхна кураж, който бях забравила, че притежавам.
Хаштагът #findstella беше на първо място в световния Туитър дни наред, преди да бъде изместен от смъртта на поредната звезда, загубила битката с Ковид.
Центърът за настаняване на жени в риск се намираше Астория и на външен вид не се различаваше от другите фасади на къщи във вишнев цвят с бели прозорци. До него имаше малко кафене, което предоставяше на жените, попаднали тук закуска и топли напитки, както и всекидневници и книги за развлечение. Госпожа Уилсън заделяше заглавията с моето име преди да достигнат до останалите момичета, за да не разпространява мълвата за моето присъствие тук. Дори и ограничени, посещенията в центъра не бяха забранени, а някои от дамите тук имаха толкова голяма любов към клюките, че за нула време целият щат щеше да научи местоположението ми.
Марлийн беше жена с голямо и щедро сърце, но страдаше от осакатяваща липса на логично мислене. Имаше сестра със съмнителна репутация, която, дори след четири развода и десетки афери с известни, омъжени политици, беше голяма клечка в UNICEF. Заради нея, Марли все още се държеше на този пост, даже след скандала, който бе довел две от жените до самоубийство, след като мъжете им бяха успели да ги открият и проникнат в сградата, която нямаше охрана, защото Уилсън беше пуснала пазача на среща с братовчедка си. Фиаското бе донесло на Центърът лоша слава и той трябваше да се премести в друг квартал, а Марлийн да има асистентка, която да я следи изкъсо. Само дето ангелът-пазител днес отсъстваше и Уилсън беше в обичайната си разрушителна слава. Така детективът беше проникнал зад стените на червената сграда и сега се разхождаше безнаказано.
Когато ръката му се плъзна под сакото, в търсене на визитка, сърцето ми направи задно салто и падна позорно в корема ми. Очаквах хората на Сандор да ме намерят, бях подготвена, дори, но не можех да позволя да пострадат невинни. Когато, обаче от сакото се подаде едно намачкано парче картон, което ако бе човек, щеше да е някой от главните герои в „Страх и отвращение в Лас Вегас“, проклетият ми сърдечен мускул се изкачи обратно под ребрата, ала съмнението, че детектива е човек на съпруга ми остана.
- Благодаря, детектив Хартфийлд, но се справям чудесно и без чужда помощ. – рекох му и направих стъпка в страни, но преди да си тръгна, се обърнах към него само за миг, за да го попитам очевидното.
- Колко ви плати Сандор, за да ме откриете?

09.12.2020

Лео беше сигурен, че посланникът несъмнено бе изпратил хора, които да потърсят изчезналата му съпруга. Избягалата му съпруга. Колко време наистина щеше да им отнема, за да я открият тук и да я върнат обратно при него. Детективът добре знаеше, че едва ли ще замесят полицията или поне щяха да използват единствено хора, които знаеха как да си държат устата затворена. Е, той определено знаеше как да го направи, но не заради това беше тук. Самото присъствие на съпругата на посланника му говореше достатъчно. Дали наистина нямаше къде другаде да отиде? Лео обичаше подобни случаи. Страхът и липсата на надежда му носеха някакъв вид утеха, а с нея и мисълта, че може би детективът не е толкова лош и още е способен на добрини.
Нямаше намерение да притиска Стела Артеидис, но нямаше и намерение да я пусне просто така. Знаеше, че Марлийн Уилсън едва ли ръководеше най-надеждният център, а мълчанието на нея и останатиле жени тук едва ли щеше да бъде достатъчно, когато по стъпките й тръгнеха хора на съпруга й.
- Никой не ми е плащал да Ви търся. - Отвърна спокойно, а погледът му се спусна по лицето й. - Ако съпругът Ви ме беше пратил тук, нямаше да дойда сам. - Продължи и прибра ръце в джобовете си. - В интерес на истината мислех, че сте мъртва и смятах да докажа, че съпругът Ви е убиец. Помислете добре и ми се обадете, ако имате нужда от помощ, но тук не е безопасно. - Приближаващите се стъпки го прекъснаха и той не каза и дума след като Марлийн се появи от кабинета си.
Отдръпна се от Стела Артеидис и погледът му се насочи към госпожа Уилсън, която се приближаваше със скорост, която не отиваше на годините й. Подаде му кафява торбичка, в която несъмнено се намираше бутилката, която му беше обещала за благодарност. Лео нямаше против да спре да среща тази жена. Всеки път у нея намираше нещо ново и странно, но се надяваше, че тя ще се забави в кабинета си, за да има повече време със Стела.
- Благодаря Ви, детективе, че се отзовахте, когато имах нужда от Вас.
Лео успя единствено да се усмихне неловко. Госпожа Уилсън го стрелна с укорителен поглед, когато осъзна, че детективът вероятно е разговарял с дамата до него. Лео погледна Стела Артеидес за последен път. Надяваше се думите на Марлийн Уилсън да бяха достатъчно доказателство, че младият детектив никога не я бе търсил. Устните му оформиха думите "Обади ми се" и после той насочи вниманаието си обратно към Марлийн.
- Не се тревожете, госпожо Уилсън. Няма да Ви отделям повече от работата Ви. Ще се изпратя сам. - Изрече спокойно и се постара да украси лицето си с по-красива версия на неловката усмивка, която носеше преди това.
Леонард тръгна по коридора и не се обърна назад. Чу потропването на обувките на Марлийн Уилсън, която сякаш се прибра обратно в кабинета си, а после и онова, което вярваше, че са стъпките на Стела Артеидес. Останат му единствено да се надява, че е успял да направи достатъчно, за да я заинтригува и тя да потърси услугите му. Във всеки случай Центърът за жени в риск не беше достатъчно безопасно място за жена като нея. Бе само въпрос на време съпругът й да я открие. Един Бог знаеше какво й беше причинил, за да се озове тук, за да я накара да избяга. Ако не друго, то съпругата на посланника бе жива. Това правеше една мистерия по-малко за разгадаване. Лео искаше да си каже, че тази нощ ще спи по-добре, но не беше истина.

Когато излезе от центъра, шумът от улиците го удари с пълна сила. Това бе един от малкото дни, в които той не откриваше чарът в този град. Ръката му потърси телефона му, но обаждане нямаше. Тогава ръката му напипа кутията цигари, която винаги носеше със себе си. Извади една смачкана цигара и я запали.
Това несъмнено беше странен ден.

09.12.2020

Ако бях слушала съвета на майка ми да не се доверявам лесно на непознати, сигурно нямаше да се намирам в западнал център на жени, чиито истории можеха да разплачат и най-коравосърдечния тип. „Ако“ беше една постоянна въпросителна, която се люлееше над мен като примка и ме приканваше да увисна на бесилото на самосъжалението.

Само, ако не беше срещнала Сандор, Стела...
Само, ако не му бе позволила да те отведе до олтара...
Само, ако беше се откъснала от него след първия шамар...
Не бъди глупава, Стела!

Пръстите ми трескаво въртяха парченцето картон между пръстите ми. Можеше да е клопка? Или по-лошо: фалшива надежда. Бях прекалено лабилна, за да си позволя да повярвам, че кошмар, продължаващ години, ще приключи за няколко седмици, а и имах още работа за вършене. Сандор нямаше да излезе чист и този път. В тъмнината на единичната ми стая, която приличаше все повече на килия, откакто бяха отнесли малкото бюро, където държах лаптопа, който Марлийн беше купила от мое име, имах контрол над нещата, за разлика от реалността, която ме бе лишила от правото на избор. Сега компютърът лежеше в скута ми и го топлеше, като детето, което никога нямаше да имам. Сухата бисквита между устните ми ронеше трохи върху клавиатурата, докато аз набирах за пореден път името на детектива в търсачката.

Гугъл намери следното:
- Доста обран личен профил на Леонард, който във Фейсбук се подвизаваше като Лео. Старите снимки от завършването на полицейската академия го показваха в светлината на неуверен млад мъж, който не се вписваше в курса си от едри, светлокоси мъжища и две мъжкарани с къси коси, които изглеждаха прекалено близки, за да са само приятелки. Нямаше никаква публична информация, което беше нормално: полицаите преминаваха сериозен курс по защита на личните данни, който аз и Сандор също трябваше да минем, когато той получи поста си на посланик. Беше ми обяснено какви снимки ми е позволено да качвам, какво да пиша в постовете си и колко точно да спестявам от думите си.
- Профил в Инстаграм, където имаше само 1 снимка и стотина последователи, което даваше да се разбере, че Леонард Хартфийлд нямаше амбициите да става част от календара на полицаите, който се издаваше с благотворителна цел всяка година. Докато бях студентка, с мама имахме вътрешна шега, която й носеше за Коледа именно такъв календар за подарък. Какво да кажа, майка ми до сега обича полицейски драми и мъже в униформи.

- Няколко снимки от награждавания и публични събития, на които детективът беше на заден фон, нищо повече от статист на случващото се.
Палецът ми кривна към отметките, за да проверя какво се случваше в #findstella хаштагът. Имаше само китка от снимки на Сандор, на които ръцете му бяха нарисувани с белези от моите нокти. Две мои снимки от преди няколко години, на едната бяха отрязали приятелката ми Джорджина, която държеше бебето си на кръщенето му, след което Сандор ми разби устата от гняв по липсващия си наследник. Една дама с пастелено розова коса обещаваше в кратко видео ъпдейт по случая след николко дни в Youtube.

Колко точно вярвах на Хартфийлд да не прекърши плана ми още в ранна зрялост? Потърсих телефона под одеялото и набрах номера на Марлийн. Понеже тя бе добре информирана за всичко, успя да ми даде адреса на полицая и любимата му марка скоч. Какво? ~~Бях омъжена~~ Омъжена съм за алкохолик, познавам кога някой се вълнува от питие повече от обичайното.
Сградата беше колониална постройка с минало, което можеше да се подуши от стените. Барут, пепел, цигарен дим, емигрантска храна. Всичко бе попило в пластовете боя на масивните стени. Третият етаж, апартамент 323.

Облечена в тъмен анурак с качулка, под който носех само нощницата си, почуках на вратата на неизвестното и се надявах то да отговори и да е по-благосклонно към мен. В ръка държах хартиен плик, подобен на онзи, с който Марлийн беше подкупила Лео по-рано. Лео ми харесваше като нарицателно, реших, че ако се сближахме, щях да го наричам така. Никой не излезе поне минута и половина. Ударих няколко пъти по центъра на вратата още по-силно, докато чух стъпки да се приближават.
Here goes nothing…

Welcome

the usual suspects aka the staff

The criminal is the creative artist; the detective only the critic(stella&leo)