По принцип Евърет спеше непробудно или, както го определяше майка му, "като пън". Бе от онези хора, които просто затваряха очи при мириса на възглавница и се събуждаха отново чак когато бяха готови с дрямката си, независимо какво се случваше около тях, било то и апокалипсис. Навярно щеше да проспи края на света, но и без това не си падаше по драмите, ако не е в епицентъра им. Не можеше до определи точния момент, в който стана толкова мекушав, но цяла вечер не успя да се унесе, фокусиран върху трагичната студенина на завивките си. Бе свикнал да чува умереното дишане на Клеманс щом притвори очи, а липсата на топлината ѝ се оказа странно непоносима. Матракът до него се превръщаше в зееща дупка, ставаща все по-голяма със всяка измината минута.
Евърет най-накрая дочу издрънкването на ключове, навярно захвърлени немарливо, както обичайно, и си позволи да въздъхне тежко, заспивайки моментално. Изглежда това му бе нужно - да е сигурен, че Клеманс е някъде там. Съвсем скоро се събуди рязко, подобно на изплашено от кошмар дете, и се огледа объркано, срещайки единствено непрогледния мрак, който бе опознал така добре тази вечер. Така и не бе усетил матракът да натежава под тежестта на момичето, което чакаше, и реши, че е време да провери какво се случва.
Естествено, това за Лексингтън бе непосилна задача, имайки предвид, че бе в кома поне до девет часа сутринта. Наметна халата и с притворени очи се спусна надолу към хола, в който, съдейки по шумовете, кипеше артистична дейност. Клеманс промълви нещо, което така и не достигна все още спящото му съзнание. Реши да отговори със сънено "Хммм", каквото и да значеше това, преди да я прегърне някак отпуснато, облягайки буза върху главата ѝ. Отново въздъхна дълбоко и този път клепачите му се затвориха, несъзнателно приспивайки го за няколко секунди, примамен от аромата на дом.

- Не, добре съм, няма да спя. - обеща и се настани по турски на почетното си място на дивана, от който често я наблюдаваше как работи върху платната си. Говореше по-скоро на себе си, борейки се да задържи очите си отворени със все сили, макар образът на момичето да се превръщаше в силует. Прокара ръце през разпухрената си коса, а след това разтри сънливите клепачи, пробвайки да фокусира картината пред себе си, макар да не разбираше твърде много от изкуство - Много... експресивно?

Евърет се прозя лекичко и разпъна ръце, все още борейки се със силния сън. Най-накрая успя да се съсредоточи достатъчно върху тъмнокоската, за да забележи, че нещо не е наред, при това без дори да забелязва разпиляната боя по пода. Не му даваше много обяснения, а и той не ги търсеше. Все пак още имаха сметки за разчистване от така наречените си "предишни животи".

- Всичко наред ли е? - пробва да се усмихне, протягайки пръсти, за да ги преплете с хладните такива на Клеманс.

Бе напълно наясно, че семейството ѝ не го харесва, а някои биха твърдели, че това е с причина. Бяха от онези високо морални хора, с твърдо изразено чувство за дълг. За сметка на това, върху ръката на Евърет бледнееше тъмният знак, срещу който те се бяха кълнели да се борят. Искаха да започнат на чисто, без добро и зло, в един свят лишен от всякакви порядки, лично техен, но в очите на всеки родител това звучеше като капан. Да, Ев бе напълно наясно, че до преди няколко години бе правил хиляди грешки, навярно от любов, но  не искаше те да определят цялото му битие. Притесняваше се при всяка среща на Клеманс със семейството ѝ, макар че не искаше да застава на пътя им.

b l a c k f i s h

Евърет преглътна тежко и сниши поглед виновно, сякаш всичко това се дължеше на него. Не понасяше да вижда Клеманс такава - тиха, затворена, притеснена от невидима сила или по-точно такава, какъвто бе той, когато се запознаха. Тя постави началото на новия ѝ живот, а Евърет ѝ донесе единствено твърде много екзистенциални дилеми.

- Ела тук. - придърпа я върху себе си, за да я прегърне възможно най-силно, страхувайки се, че може да я изгуби ако не я държи здраво

Осъзнаваше, че и родителите ѝ имаха право. Не можеха да бъдат сигурни, че Евърет наистина бе напуснал смъртожадните, колкото и да се кълнеше в това. Все пак Клеманс бе същинска машина за убиване на такива като него - ами ако всичко това бе заговор, за да бъде ликвидирана една от най-силните магьоснички? Същевременно, бе започнал да разбира, че годеницата му е от "добрите", а той от така наречените "лоши", което бе новост, тъй като нещата изглеждаха съвсем различни от другата страна. Понякога не можеше да заспи, задушавайки се от мисълта, че я възпира по пътя ѝ към една изключително благородна кауза. Евърет бе виновен и го разбираше напълно. Ако не бе бил толкова глупав на младини, сега нямаше семейството на Клеманс да бъде настроено против него. Все пак, идваше от съвсем нормални магьоснически среди, в които той и брат му бяха издънки, подхлъзнали се към тъмната страна.
Същевременно, не му пукаше. Изобщо. Прокарвайки пръсти през косите й за сетен път осъзна, че няма значение дали "доброто" или "злото" ще спечели, независимо от вариациите им и това кой за какъв се възприема. Орденът и смъртожадните бяха твърде опасни за живота, който искаха да водят. Евърет се нуждаеше само от този момент - Клеманс, сгушена в него, топлината на тялото ѝ, прокрадваща се по кожата му. Дори не искаше да си представи живота си без аромата на маслени бои и търсене на сладолед сред притихналия град в три часа вечерта. Може би искаше да включи и две мънички дечица в уравнението, които приличат твърде много на майка си и изобщо не на баща си, като изключим чепатите им характери, но не бе в плана му да остави който и да е да му отнеме Клеманс, било то и семейството ѝ.

- Ти имаш семейство. Аз, майка ми и баща ми, Беа, Идрис... - прокара пръсти внимателно по бузата ѝ - Ние сме семейство.

Паниката, от мисълта, че някой ден ще се събуди и няма да усети топлината на годеницата си до себе си, отново се надигна в гърдите на Евърет. Страхуваше се, че може би Орденът щеше да се окаже по-важен или пък Клеманс щеше да осъзнае, че не е способна да загуби семейството си.

- Нали? - попита мъжа, подобно на объркано дете

b l a c k f i s h