Welcome

13.12.2020

S

heartbreaker

Scarlett Rascher || 23 y.o. || shadowhunter || FC: Madelaine Petsch

Стъпваше върху стъклата, осеяли целия ѝ път. Тих протест, придружен с пукот, отбелязваше всяка нейна несигурна стъпка, докато вървеше по широкия и мрачен коридор, незнайно накъде. Въпреки тъмнината и студа, ръцете ѝ не трепереха. Почти не дишаше, със сърце спокойно и злокобно замлъкнало в гърдите ѝ. Изпитваше желанието да се затича, но болката съпътстваща всяка нейна крачка я ограничаваше до бавен ход, който раздираше още повече и без това разкъсаната ѝ същност. По лицето ѝ се забелязваха рани от мига, в който всички стъкла се бяха пръснали с плашеща сила. Те я бяха наранили, белязали и в момента остатъците от тях се промъкваха все по-навътре в раните ѝ, карайки тънки струйки кръв да гъделичкат бузите ѝ. Пресъхналите ѝ устни опитваха да оформят някакво кратко изречение, което да извика и да се опита да открие някое друго живо същество. Но всички бяха мъртви. Само тя бе оцеляла. Но и само тя бе причинила това разрушение. Без да иска. Нарочно. Трябваше да си го повтаря, докато образа ѝ приравнен с това на чудовище, не изчезнеше, позволявайки ѝ да оневини постъпките си. Не осъзнаваше напълно каква трансформация преживяваше тялото ѝ, но това я плашеше до смърт. Буквално. Защото нямаше къде да открие отговор на въпросите си, освен да позволи на съзнанието си да надникне в миналото, което се криеше зад не толкова масивна и охранявана врата, с боя, която отдавна бе започнала да избледнява и да изчезва. Вратата към собственото ѝ тайно съзнание беше открехната. Стоеше така през целия ѝ съзнателен живот, но тя никога не бе посмяла да пристъпи и да я отвори. Вместо това живееше на ръба, с онова, което мислеше, че е същността ѝ. Обикаляше около вратата, но никога не посмя да се приближи по-близо. Изричаше заучени думи, които бе чувала да изричат, изразяваше емоции, които знаеше, че бяха най-подходящи. Говореше, ходеше, дори дишаше по начина, който бе толкова нормален за всички останали. Неосъзнала, че е сама неразкрита загадка, никога не помисли да пристъпи и да погледне какво се крие зад онази нищожна врата. Вместо това предпочиташе да я остави да съществува там, някъде, скрита от собствените ѝ страхове и желанието да живее в лъжа, макар вършейки правилното нещо. Не поглеждаше и не мислеше за тайната, но усещаше когато чудовища изпълзяваха от там и се материализираха пред нея. Истински и готови да сложат край на живота ѝ. До сега никой не бе успявал, но всички си приличаха по още едно нещо. Знаеха името ѝ, знаеха живота ѝ и най-вече знаеха слабото ѝ място. Собствената ѝ лъжа, върху която трупаше неуморно тонове с ненужни предизвикателства, лъжи и увереност в собствената си лъжлива представа, без да осъзнава, че така правеше основата нестабилна. Критично нестабилна. А щом веднъж тя бе започнала да се разклаща, процесът бе необратим. След това не идваше нищо хубаво. Мъртвите хора в това тайно място също можеха да го докажат. Те щяха да бъдат погребани под останките на онова, което вярваха, че може да е отговора на въпросите им. Какво бе онова, което я правеше толкова опасна и безопасна в същото време? Беше нещо много просто. Страх. Не от това, което крие, а от това, което може да причини на останалите, без да осъзнава, че го прави. Както бе станало сега. Те го заслужаваха, но въпреки това никой не трябваше да умира така. А тя да оцелее и да продължи да върви по коридора, цялата покрита със стъкла и следи от смърт. Те се вмъкваха в косата ѝ, издраскваха врата ѝ, заплашваха да влязат в очите ѝ, които попиваха всичко с широко отворени очи. Какво щеше да е извинението ѝ този път? Усещаше как едничкият прост въпрос я караше да стиска още по-силно треперещите си ръце, поради което земята под краката ѝ заплашително се разклати. Въздухът навлизащ в дробовете ѝ заплашително секна, но вибрациите не спираха. Принуди се да опре ръцете си на една от стените от двете ѝ страни, но единственото, което последва бе зловещ звук и под юмруците ѝ се появиха дълбоки, разрастващи се пукнатини. По земята се посипа паднала мазилка, оскъдната светлина затрептя и след миг изчезна, последвана от оглушителен грохот. След това всичко замря и се върна към първоначалното състояние. Мрак. И тя стояща в центъра му, горда, ала най-сетне с пробудено сърце чиито удари нашепваха само едно и също... "Кога ще ме освободиш? Освободи ме, освободи ме… Имам нужда да съм на свобода..."

— gitano;

п.п. запазена е за мен

03.12.2020

Одобрена ;3

Welcome

the usual suspects aka the staff

watch me burn.