29 // shadowhunter

преди 19 години;
Ноктите ѝ се впиваха в кожата му, разраняваха я, оставяха дълбоки следи, които на следващия ден щяха да имат формата на пурпурни полумесеци, а след още няколко дни – на сини ивици, които бавно избледняваха, сливайки се с карамеления нюанс, все още незасегнат от слънчевите лъчи, за да се получи лек загар. Китката му бе в капана на хищническата хватка на майка му, докато жената го влачеше към гората около стъкления град. Високите кули на Аликанте се отражаваха в тъмните му очи със своето мъртво, сребърно сияние, което пробуждаше страхопочитание у нефилимите и ненавист у демоните, които умираха в пламъци при досега с материала, от който бяха изградени. Никога не бе виждал това, защото Идрис бе най-защитеното място в света. Причината, поради която много семейства предпочитаха да огледат децата си тук. Но беше виждал картините в имението; повечето бяха семейни портрети и успокояващи изображения на красиви пейзажи, ала в сенките на един от коридорите се пазеха картини, изобразяващи историята на рода му. Не само неговият.
Ноктите ѝ се заровиха в косата му, притискайки главата му надолу, докато стъклените кули на Аликанте не се изгубиха зад почернелите през есента клони на дърветата, а след това и те изчезнаха. Водата изпълни устата му, спусна се надолу по дихателните му пътища и изпълни белите му дробове, замествайки кислорода в тях. Когато опита да вдигне глава над повърхността, ръката го натисна отново надолу. Жената го завлече към дълбините на езерото, където нямаше нищо друго освен мрак и зеленикавите пипала на непозната растителност. Момчето затвори очи. Дрехите му подгизнаха и започнаха да го теглят надолу. Пръстите му, които до този момент бяха свити в юмрук, се отпуснаха, а мястото, на което бяха впити ноктите и щипеше заради водата, бе изтръпнало и безчувствено.

сега;
Безформена мъгла напусна устните му с изплъзването на отровната глътка въздух, напускаща гърдите му. Стъпваше безшумно и все пак при всяка стъпка наблюдаваше потрепването на тялото ѝ, докато стоеше с гръб към него и облегнала ръце върху тънкия парапет. Светлите ѝ очи бяха насочени към нещо отвъд мръсния прозорец; изгряващото слънце, може би. Старият метал издаде стържещ звук, когато част от тежестта на неговото тяло се измести върху него, трептенето се превърна в неприятно чувство под кожата му, което бавно изчезна. Неговият поглед не умееше да вижда отвъд мръсотията и се вглеждаше в малките прашинки, бледите драскотини и похабяването на стъклото, докато съзнанието му се връщаше назад в миналото, превръщайки прозореца в далечен образ на високи стъклени кули, които можеха да отблъснато всяка демонична атака. Тялото му потрепваше от топлината, която излъчваше нейното, докато рамото му се намираше на едва няколко сантиметра от нейното. Изпитваше нужда да каже нещо, да започне по някакъв начин разговора, но не знаеше как, а тя също мълчеше.
От тринадесетгодишен бе част от ловците на сенки към Института. Бе прекарал почти същото време тук, което бе прекарал и в Идрис. Бе наблюдавал същите борби и сривове, но и възходите, макар и по-груби, по-ярки и по-разрушителни отколкото можеха да бъдат зад крехките стени на сапунения мехур, който представляваше родината им с нейните високи стъклени кули, осигуряващи защита. Последният път, в който видя майка си, беше денят на ритуала, с който завинаги вричаше живота си в зависимост от нечий друг.
Устните му трепнаха в нещо, което наподобяваше усмивка, защото истинска такава почти не се появяваше върху тях. Не и без да съдържа негативна емоция, да загатва на неискреност. Тъмните му очи се отместиха към нея, преминаха по меките черти, описващи скулите ѝ, по плътните ѝ устни, като накрая спряха върху очите ѝ.
Тялото му се раздвижи, отдръпвайки се от парапета, въпреки че дланите му продължиха да държат парчето метал. Няколко секунди отново виждаше мръсотията по стъклото и след това позволи на слънчевите лъчи да го заслепят, а когато отново я погледна, около лицето ѝ трептяха черни звезди. Милиони от тях.

face claim: Nathaniel Buzolic