Все още усещаше вкуса на сажди по устните си, щом пристъпи към сгушената в тъмнината постройка, сякаш едвам крепяща се на разпадащия си се скелет. Джесика потреперваше нервно до Евърет, навярно все още разтресена от пожара, разрушил изцяло дома им, но може би притеснена от призрачната атмосфера, обграждаща мълчаливата, триетажна сграда. Тази част на Годрикс Холоу оставаше непозната за дъщерята на богатото семейство, толкова отдалечено от най-тъмните части на градчето. Евърет обви ръка около раменете ѝ, пробвайки да ѝ напомни за обещанието, което бе дал, без да прекъсва плашещата тишина. Щом стигнаха занемарения втори етаж внимателно почука на разпадащата се водна врата и само след секунди малкото метално прозорче се разтвори. Чифт тъмни, но будни очи, изпълнени с характерна неподправена лудост, се втренчиха в двамата посетители, потънали в мрак. Последва остър, почти истеричен смях, преди входната врата да се отвори.

- О, Мерилин! Ще ставам чичо! - Идрис бързо придърпа Джесика в обятията си, а Евърет не се поколеба да издърпа загорелите му ръце далеч от момичето
- Казах ти, че няма да ставаш чичо. - по-големият брат извъртя очи - Къщата ми изгоря. Познай заради кой.


Това със сигурност не бе най-подходящото място за Джесика, имайки предвид, че брат му бе издирван престъпник. Но точно в този миг не можеше да се сети за някой достатъчно щедър да ги приюти, макар и в твърде скромния си дом. Единствено трябваше да намери начин да скрие подробностите около живота на бившия престъпник от Руби. Смяташе, че той бе безобиден за близките си. Идрис присви очи, а след това се ухили доволно.

- Джинджърът се е разгорещил? - Евърет не обърна твърде много внимание на погледа му, твърде познат от начина по който повечето момчета я наблюдаваха докато бе ученичка в Хогуортс
- Не. 
- Бриана? Бриана е запалила дома ти? О, знаех си. - Идрис се изхили самодоволно - Еха, продължава да е страхотна по всички параграфи.

b l a c k f i s h

- Не е зле!? - подвикна Идрис след червенокоската, така че да надвика затръшването на входната врата - Ти да не идваш от Бъкингамския дворец?

Евърет въздъхна тежко и се отправи мудно към мъничкия хол, далеч от уюта на дома на кралицата в центъра на Лондон. Някак брат му бе успял да пресъздаде атмосферата в къщата, която бе изгоряла - опушени стени, задушлив дим, но от цигари, подсещащ по-големия Лексингтън, че не бе палил от няколко часа. Мишката и котката вече тичаха нагоре-надолу сред износените мебели, нагло въодушевени от новата обстановка насред емоционалната драма загнездила се в собствениците им. Загледа се в странната тъмна кутия, която мъгълите наричаха "телевизор", но му се стори, че не работи. Не възнамеряваше да се доближава до това демонско изобретение така или иначе. Първичните му магьоснически инстинкти се пробуждаха, а страха към всичко не-магично бе част от тях.
- Защо не отваряш прозорците? Все едно живееш в пепелник, Идрис. - пръстите му се прокраднаха към забравената кутия цигари насред чаената масичка, извисяваща се над купчина стари вестници, в които навярно бе снимката на самия смъртожаден, придружена от думите "Издирва се". Познавайки брат си, Евърет се почуди как се бе въздържал да не ги рамкира. Дочу някакво мърморене, включващо "авантаджия" и "пиявица", но реши благородно да го игнорира. - Заклевам се, още една дума и ще те напердаша. И без това си търся кой да убия днес.

Настъпи неловко мълчание, придружено от ритмичното тиктакане на старинен часовник, който бе странно познат на Евърет. Бе твърде изящно произведение, наподобяващо абаносова къщичка за птиченца, от която, в дванадесетият час, излиташе малко пиленце. Заключи, че брат му май бе откраднал часовника от кухнята на собствената им майка, но не възнамеряваше да повдига въпроса. Учителят се настани до останалите двама и диванът изскърца недоволно под тежестта му. Знаеше, че Джесика мрази цигарения дим, но изобщо не му пукаше в точно този момент.
- Може да извикате хора от онази служба "Репаро"...
- Знам, Идрис.
- ... те ще пробват да оправят работите.
- Знам.
- Ама трябва да им платиш. Имаш ли галеони в банката? На един приятел вилата му беше наводнена и---
Евърет притвори очи и вдиша дълбоко застояли въздух с аромат на стари цигари, в опит, да възпре внезапния порив за братоубийство. Ако избухнеше щеше да се окаже бездомен за втори път тази вечер, а не можеше да си позволи тази емоционална травма. Дишай..., но не твърде дълбоко, канцерогенно е.
- Джесика, защо не отидеш да се изкъпеш? А ти, Идрис, защо не ме оставиш за малко на мира? Нуждая се от време за себе си.

Последвалото мълчание му се стори толкова сладко и приятно, но не продължи достатъчно дълго. Главата на Евърет бъздеше от хаотични мисли, сърцето го болеше, а атмосферата в апартамента се грижеше и дробовете му да не останат незасегнати.
- Искаш да се махнем, за да си поплачкаш? - ухили се брат му
- Не, не искам да се махнете, за да си поплачкам. - да, искаше да се махнат, за да си поплачка и не възнамеряваше да го направи в компанията на ученичка и престъпник

b l a c k f i s h

- О, да, пица. - Евърет нервно изгаси цигарата в ръба на така или иначе препълнения переплник - Да гледам как домът ми гори със сигурност пробуди апетита ми.
Изправи се забързано, напук на настъпилото неловко мълчание, и се отправи бързо към банята. Загледа се в изненадващо чистото, в сравнение с останалата част на дома на Идрис, огледало и въздъхна тежко. Изглеждаше по-ужасно от обикновеното, което си бе постижение. Кожата му бе посивяла, а следите от пушек и пепел все още личаха по страните му. Джесика не го познаваше такъв, но за брат му сприхавостта не бе новост. Бе такъв през цялото време, от когато Бриана до заряза, докато срещна Клеманс. Палеше се от нищото, чупеше каквото му попадне и драматизираше. Е, тук си даваше карт бланш, тъй като нямаше как да не издребнее за случилото се тази вечер. Докато стоеше под душа не спираше да си повтаря, че сега е времето да заплаче, но така и не успя. Бе твърде изморен, за сълзи, а и Евърет винаги по-скоро е бил от хората, които стават съмнително тихи, изправени пред силни емоции.
Не знаеше колко време бе размишлявал върху отвратителната си съдба, но щом се върна в хола усети аромата на топла пица. Бе приятно, но същевременно му се догади. Никога не бе харесвал този тип типично мъгълска храна, а и не му бе до ядене. Пристъпвайки в стаята, гласът на Идрис секна и по-младият мъж рязко се изправи от дивана, грабна парче пица от картонената кутия и се отправи към собствената си спалня. Евърет си помисли, че това е адски странно, но предположи, че бе прекъснал поредното злосторене по свой адрес, абсолютно типично за вечно недоволния му брат. Грабна едно от одеялата, което навярно бе максималното гостоприемство, на което малкият Лексингтън бе способен, твърда възглавница и се настани на пода до дивана. Все пак бе джентълменско Джесика да спи на дивана, макар че със сигурност не деветнадесет годишната бе тази с болки в кръста. Евърет въздъхна отново, взирайки се в мълчаливото момиче, чиято мокра коса ръсеше ситни капчици по твърдата възглавница.
- Съжалявам. - призна, приближавайки магическата си пръчка към умореното ѝ лице. Невидим, силен вятър надигна червените кичури, а след секунда, когато отново се разпиляха по раменете ѝ, бяха напълно сухи - Просто ми дойде в повече. Гледах как домът ми гори... заедно със всички спомени от единствените нормални години от живота ми.

В действителност го притесняваха много повече неща от това. Защо Бриана бе постъпила така? Защо й се връзваше отново? И защо, за бога, смъртожадните не бяха информирали него или Кейти за атаката. Ако не получаваха сведения какъв бе смисъла да са тайни агенти? По този начин единствено жертваха живота си, а не получаваха никакви дивиденти.
- И знам, че тук е гадно и много по-различно от нашия начин на живот... - замисли се върху думата "нашия", но предпочете да си представя, че Джесика не го бе чула напълно - Хубавото е, че стават само няколко дена до началото на учебната година и няма да ни се налага да живеем дълго с Идрис.

b l a c k f i s h