I figured out
Like to be trapped in the feeling

Започването на поредната учебна година се оказа приятна промяна, макар и на фона на бушуващи конфликти. Поне не мислеше за изгорялата си къща или пък факта, че нямаше достатъчно галеони, за да плати на фирмата "Репаро", за която Идрис му бе говорил. Три заплати го деляха от опит да реставрира къщата превърнала се във въглен, което означаваше, че щеше да прекара празниците в изтънчената компания на смъртожаден, функциониращ с едва две мозъчни клетки.
Отгоре на всичко, Джесика не се оказа напълно подготвена за позицията на асистенкта, което изглежда бе карма, за това, че Евърет бе подбрал нея пред зубърката на випуска. Червенокоската не смогваше да свърши работата, която преподавателят по вълшебство ѝ отделяше, а именно това бе смисъла на позицията ѝ. Успокояваше се с факта, че поне момичето имаше професия и покрив над главата. В противен случай трябваше да се притеснява и за нейното благополучие, което щеше да е под въпрос докато живее с Идрис. Междувпрочием, двамата изобщо не се разбираха, но Евърет го отдаваше на факта, че Джесика просто му няма доверие и преиначава ситуациите.
Застудяваше се, Коледа наближаваше, а с това Хогсмийд, с хилядите си празнични светлинки, озаряващи нощта, ставаше все по-привлекателен. Евърет и Джесика трябваше да прекарат само няколко часа в библиотеката, издирвайки и записвайки най-важната информация от няколко антични тома за първична магия, но задачата отново се оказа почти непосилна. Малко преди полунощ червенокоската се извини с изключително неудобство и тръгна към бленувания Хогсмийд, за да се срещне с бивши съученици в някакъв нов бар. Евърет се опитваше да не ревнува от твърде честите ѝ излизания посреднощ, напомняйки си, че няма право на такива фриволия. Пък и Джесика все пак бе млада, едва на деветнадесет, бе в реда на нещата да иска да се весели, а не да прелиства прашни, хилядолетни книги. Така Лексингтън остана съвсем сам, опитвайки се да свърши задачата на асистентката си за утре. Естествено, може би щеше да се справи съвсем по-бързо ако не спираше за цигара между рафтовете на всеки десетина минути. Бледата светлина на лумос разсея Евърет от пожълтелите страници и странното щастие да накаже ученик му вдъхна някаква неописуема доза серотонин. Последвалият глас уби зараждащото се самодоволно чувство.
- Който и да си - стой на място и не дишай!
Мъжът прибели яростно очи, вбесявайки се дори от гласа на Бриана, който позна твърде лесно. Бе иронично, че избягваше човека, с който имаше най-много общо в целия Хогуортс... или изобщо. Самата Петрова обичаше да превръща спомените в пепел, а после да я разпръсва, така че да не остане нищо. Година по-рано, когато се преструваше, че не познава бившия си приятел, Евърет не трябваше да я разпитва, а да я остави да продължи пиеската за двама абсолютно непознати.
- О, да, Бриана, това със сигурност много би ти харесало. - Евърет се изправи и започна яростно да затваря книгите, от които една по една се заиздигаха гъсти облаци дим - Да умра от задушаване. Супер. В твой стил.
Издраматизира, типично за жадната си за внимание персона, демонстративно захлупвайки четивата си и заемайки се с бърза, ядосана крачка да връща няколко от тях на местата им по потъналите в мрак рафтове. Нямаше да остане тук и минута повече от необходимото.

I figured out
Like to be trapped in the feeling

- Понякога цената е някой друг!? Мислиш си, че точно аз не знам? - Евърет повиши глас и изненада дори себе си
Пое си дълбоко въздух, затвори очи и притисна студен юмрук към устните си преди да са продължили да нанасят щети. Пръстите му трепереха, поддали се на силната емоция, завзела тялото му. Бриана със сигурност не го бе виждала толкова ядосан преди, тъй като това бяха емоции, зародили се чак след като тя го напусна. Знаеше какво е да загуби "някой друг" твърде добре. Клеманс бе целият свят, който се бе срутил под краката му в името на смъртожадните.  Фактът, че Петрова дори си мислеше, че той не разбира го афектираше твърде много.
- Джесика? Тук не става дума за Уитмор, Бриана. - прочисти гърло и продължи с по-тих глас, присъщ за библиотека, била тя празна
По адрес на Лексингтън и перфектната му асистентка се носеха какви ли не слухове, а погледите, които им отправяха дори любопитните картини бяха дори по-сурови. Понякога му се искаше в думите им да има поне капка истина, за да не се чувства линчуван напразно. Изглежда и Бриана бе от хората, които съдеха Евърет за нещо, което не би извършил съзнателно. Все пак бе смешно да смята, че се ядосва заради евентуалната заплаха, която е тегнела над Уитмор. Та тя си бе наред, непокътната, за разлика от всичко, което притежаваше извън пазените в "Гринготс" галеони.
Преди няколко седмици Евърет с удоволствие щеше да повярва на лепкавите и хлъзгави извинения на Бриана, които бяха произнесени с половин уста. Може би дори щеше да ѝ се извини, че си е опарила ръчичката докато е изгаряла дома му до основи. Що за неудобство. Но на Петрова ѝ отне твърде дълго време, за да го погледне безчувствено в очите и да изрече половинчатото си извинение. Седмици наред го отбягваше по препълнените коридори, макар Евърет самият да не търсеше компанията ѝ така осторожно, както преди, а на масата на преподавателите оставаше съмнително тиха, избягвайки погледът ѝ да попада върху преподавателя по "Вълшебства". Ако ѝ пукаше, щеше да го утеши още докато покривът му се свличаше бавно надолу, събарящ и овъгляващ всичко по пътя си.
- Ти се възползва от мен. Да си поговорим за това на първо време. - изсъска, натиквайки поредната прашна книга на мястото ѝ сред притъмнелите лавици
Притихна отново, опитвайки се да не навлиза в монолог стил "опорочена девица", макар да се чувстваше точно по този начин. Бе примамената госпожица, прелъстена и захвърлена. Мразеше тези метафори, но все пак не бяха далеч от истината. Бе допуснал Бриана твърде близо, надявайки се, че ще получи нещо повече в отговор - трепет, чувство, емоция. Бе се срещнал с толкова много болка и срам от мисълта, че изневерява на Клеманс. Задушаваше се, искаше да избяга от собствената си кожа, а накрая се оказа, че е било съвсем напразно. Не само, че се бе възползвала от него, но и вече не бе чист пред съвестта си.
- Знаеш ли, аз никога нямаше да ти го причиня. - прикова очи към нейните за твърде дълъг миг, преди да се върне към четивата - Щях да намеря начин да те предупредя, а не да гледам как всичко, което притежаваш се превръща в пепел. На теб просто не ти пука за мен и никога не ти е пукало. Вече нямам нищо от Клеманс, Бри. Нищичко, което да доказва, че някога скапаният ми живот е имал смисъл.
Евърет затръшна поредната корица грубо, почти хвърляйки я върху останалата купчина от книги, внезапно решил, че трябва да отдели вниманието си от тях. Притисна пръсти към масата, търсейки някакъв невидим баланс, преди да се втренчи в жената, по чиито нежни черти витражите рисуваха причудливи, разноцветни, но същевременно бледи петна. Вече не се страхуваше от нея, не потрепваше, подобно на изправен пред божество.
- Ти не знаеш какво е да обичаш. Не би ме разбрала, не знаеш какво е. Никога не си ме обичала. - изплю Лексингтън бързо. Говореше за любов за пръв път в присъствието на Бриана и се чувстваше сякаш използва най-мръсната и недопустима дума. Не бе дръзвал да ѝ каже, че я обича и това признание дълго време го тормозеше. Знаеше, че все още е някъде там, бе твърде влюбчив, но вече не съчувстваше на себе си, а самата нея - Обичаш някаква тъпа кауза, която ни докара до тук. Погледни ни. Спомняш ли си съня си? Реалност е само заради теб.

I figured out
Like to be trapped in the feeling

Евърет никога не се бе определял като силен персонаж, макар да бе преживял твърде много. Не носеше на пиене, не си затваряше устата, а и бе твърде емоционален. Баща му, поддал се на италианския темперамент и няколко чашки уиски, бе казал право в очите на сина си, че жените го харесват, само защото поражда в тях майчински инстинкти. След поредната сладокусна глътка допълни, че навярно им напомня на дете, заключено в тялото на твърде висок мъж. В този момент, когато Бриана пристъпваше твърде близо, чувстваше, че баща му бе повече от прав. Подобно на бушуващ от хормони хлапак поиска да хване ръката ѝ в своята, да усети аромата ѝ по-отблизо, да вкуси устните ѝ отново. Мразеше, че бе толкова слаб. Мразеше, че не я мрази. След всичко случило се, пеперудите в стомаха му пърхаха точно както при първата им среща сред толкова много години, на скърцащото дървено мостче, което сякаш още пазеше ехото на детските им гласове. Бе се пробвал да ги убие хиляди пъти, но това така ѝ не се случи. Може би са прави, казвайки, че първата любов не хваща ръжда. Но въпреки всичко не разбираше, защо Бриана изпитваше такава прикрита неприязън към него. Сякаш всичко мило в Петрова спрямо Лексингтън бе заменено с нещо горчиво, което той не можеше да си обясни. Виждаше в очите ѝ разочарование, гняв, типичната женска сърдитост след някоя мъжка, глупава постъпка. Нима бе толкова виновен, че животът му бе продължил, макар и с трагичен финал?
- Не знаеш нищо. - гласът му потрепна и Евърет прецени, че е изключително важно да се заеме с изправянето и приглаждането на смачкана страница от поредното четиво - Нямаш и представа...
Не преживя Бриана толкова бързо, колкото тя предполагаше. Нещата с Клеманс се развиваха бавно, стъпка по стъпка, докато Евърет все още превързваше кървавите си рани. Не я заобича от първия път, не забрави името на предишната си приятелка, все още търсеше допира и, а сънищата така и не секнаха. Отне време преди годеницата му да засияе по-ярко от всяка друга. Все още си спомняше онзи ранен есенен ден, когато дъжда спря и двамата най-накрая излязоха на разходка по Диагонали, въпреки надвисналите сиви облаци. Евърет можеше да се закълне, че зърна познато смугло лице в септемврийската тълпа. Всяка мисъл от съзнанието му бе изтрита, ръката му се изплъзна от тази на Клеманс и той се втурна сред хората, следвайки тъмните къдрици. Изчезнаха от полезрението му твърде бързо, стопили се в морето от родители и ученици, но той така и не спря да тича, да търси. Най-накрая се предаде, борейки се за глътка въздух. Тогава единственото нещо, за което съжаляваше, бе че не успя да догони момичето, което бе сметнал за Бриана. Не се замисли, че някъде там, в тълпата, бе изгубил Клеманс, всячески пробиваща си път из хората, за да го открие. Не бе лесно, но бавно и полека тя бе успяла да го излекува от болежките му. Бриана не разбираше и никога нямаше да разбере. Нямаше намерения да я разубеждава, за да получи моментната ѝ утеха.
- Не искам всичко. Искам нещо. Поне едно нещо. - пръстите му потрепериха
Евърет се чувстваше твърде сам, особено когато не бе такъв - щом Бриана крачеше нервно около него или Джесика прелистваше книгите му с нулев интерес. Осъзнаваше, че няма никой и нищо. Да, може би бившата грифиндорка се нуждаеше от него в момента, но растеше със всеки изминал ден, превръщаше се в независима жена, която скоро щеше да поеме по своя път, точно като Петрова. Не искаше да е сам, но винаги това се случваше. Бе забравил усещането на това да бъде обичан и да обича, но открито, споделено, безсрамно. Наистина, бе като дете, но такова, което не получава никакво внимание, макар да копнееше за него.
- Поне не ми давай празни надежди. Веднъж вече ме нарани. Достатъчно е.
Светлината от пръчката му, процеждаща се върху страниците на книгата секна. Възцарилият се мрак накара Евърет да почувства по-добре, невидим и недосегаем. Прибра магическата пръчка в джоба на палтото си и прибра последната корица на мястото й...