Усещаше впитите погледи по себе си, макар и да знаеше, че едва ли бе първото нещо, на което хората сега обръщаха внимание. На фона, на който се намираше, той бе последната фигура, която бе забелязана. И наистина. Никандър се бе превърнал в единствената фигура, която остана неповалена. Стискаше в ръцете си любимото цвете на Арабела. Мислеше си, че така задържаше частица от сестра си до себе си, но самият той знаеше, че съвсем скоро щеше да се наложи да се раздели дори и с нея. Очите му се бяха впили в малкия ковчег, в който бяха поставили тялото ѝ. Мислеше си, че бе забравил смеха ѝ, усмивката ѝ, гласа ѝ. Мислеше си, че повече никога нямаше да си я спомни. Сега осъзнаваше, че бе невъзможно. Арабела бе твърде уникална, твърде специална. Бе единствената за него. Но сега трябваше да се сбогува и с нея.
Бе присъствал на всяко едно погребение. На по-малкия си брат, на баща си, на майка си. Стоеше отстрани, далеч от всички погледи. Далеч от всички познати. Не им позволяваше да го видят. Не искаше да усети тъгата им, нито разочарованието им. Не искаше да си спомни лицата им. Едва когато всички си отиваха, Дом се приближаваше и оставяше своето цвете. Оставяше последните си думи, последните си спомени. Оставяше всичко от себе си, което им принадлежеше.
Но не и този път. Този път бе най-отпред. (Не)Готов да се раздели с по-малката си сестра. Да остави спомените си с нея. Макар и да се бе отделил от тях, болката от загубата им бе все така ужасяваща. Спомняше си последните разговори с всеки един от тях. Сега си спомняше последния разговор с Арабела. Преди толкова години, изминали като секунди. Дали бе мислила за него? Дали го бе търсила? Дали се бе притеснявала? Не знаеше. Нямаше и да разбере. Защото трябваше да остави цветето за последен път. Да остави частицата от себе си, която ѝ принадлежеше. И да си тръгне. Без да казва нищо. Защото нямаше право.

Доминик осъзна, че бе настъпил моментът, в който трябва да избереш дали ще живееш с болката, или ще ѝ позволиш да те повали. Баща му винаги бе казвал, че каквото и да се случеше, най-важното бе да бъде силен. Ясно си спомняше тези негови думи. Тона му, изражението му. Толкова сериозен и едновременно с това толкова спокоен. Нико се бе постарал да го послуша. Да се превърне в силна, уверена фигура, която не можеше да бъде повалена. Която единствено можеше да гледа как другите биват поваляни. С годините бе свикнал с липсата на близки хора, на истинско семейство, което го бе отгледало като принц. Сега миналото му напълно бе останало зад гърба му. Казваше си, че няма нужда от подобни неща. Бе избрал своя път и го следваше уверено. Не просто защото знаеше, че така трябваше, а защото знаеше, че самият той нямаше друг избор. Не можеше да се обърне и да потъне в собствените си спомени и болки. Не можеше да се предаде. Затова бе оставил всичко зад себе си като една трудност, която лесно бе успял да преодолее.