Усети непознатата аура да нахлува в помещението още с натискането на позлатената дръжка на вратата. Намираше се в дъното на просторния магазин, но ноздрите й се изпълниха с една точно определена миризма – на студ, на мрак, на мистерия. Малко хора в живота й бяха способни да изпълнят сетивата й с такава наситеност и въпреки изгарящото любопитство, Ноеми продължи да подрежда роклите по цветове. Червено, бордо, пепел от рози…в ума й играеха цветни петна, наред с подсъзнателното усещане, че нещо ще се случи. Още от дете притежаваше изключителен нюх – той бе виновен да я изключат от Хогуартс и да я обучават у дома, той бе виновен да има успешен бизнес, с чиято помощ да се слее сред останалите магьосници. Почти нищо нямаше да я отличава от един мъгъл, ако не бе пръчката в дясната й ръка, която чертаеше невидими фигури във въздуха. Макар да имаше подчинени за всичко, Смъртожадната предпочиташе сама да внася ред, там където такъв липсваше – с изключение на този в собствената й глава.
Изчака го няколко минути – можеше да усети как погледът му се спуска нагоре-надолу и реши да му предостави малко предимство, време, през което вероятно да осмисли следващата си реплика. Всякакви хора идваха тук, голяма част от тях не бяха заради съдържанието н бутика и Ноеми нямаше да се учуди, ако и сега случаят бе такъв. Отметна с една ръка поредната попаднала пред лицето й къдрица и дори и в този непреднамерен акт нямаше нищо недодялано, напротив – тънката й фигура, провираща се измежду навалицата бе същинско олицетворение на изтънчеността.
- С какво мога да Ви помогна? – собственият й глас прокънтя в главата й, където продължаваха да летят всякакви причудливи мисли. Почти незабележимо успя да си състави пълен образ на непознатия в главата и да стигне до извода, че не извиква никакви спомени у нея. Ала когато протегна ръка напред, за да стисне едрата му длан измежду своята, слаб, но забележим електрически импулс пробяга по млечнобялата й кожа. Импулс, който й нашепваше: „миналото се върна“.


- Не сте първият, който си мисли, че може да задоволи капризите на жена си. Надявам се имате достатъчно драхми в джоба си – смесица от ирония и студено хладнокръвие, които да замаскират мимолетното й объркване. Не знаеше какво точно се бе случило, но щеше да потърси обяснение, рано или късно. Не бе повярвала и в историята за жената – набързо скалъпена реплика в последния момент. Можеше да му признае обаче, че я изрече с такава лекота, че ако не се намираше в този бизнес от пет години, щеше да му повярва.
- Какво точно търсите? – на минутата мълчание помежду им продължи – рокля, изискано бельо, мантия, шапки – изреди почти целия им набор от стоки, преди непознатият най-накрая да се осмели да я прекъсне.
- Бельото е в дъното.
Когато една от служителките й реши да поеме новия клиент, Ноеми реши, че не може просто да се оттегли от този мъж и натрапчивото усещане, че пропуска нещо около него, че най-голямото парче от пъзела й убягва.

Нещо познато проблесна в кривата усмивка, с която непознатият я дари след последните й думи. Нещо, което извика болезнени спомени, заровени грижливо в кутия „не отваряй“. Нещо, което я караше да изглежда слаба и жалка, превръщаше я в обикновен човек, а тя толкова ги ненавиждаше именно заради тази слабост. Не можеше да си позволи да изпитва каквото и да е – нито в миналото, нито в настоящето, нито когато и да е. Единственото, обсебило ума й, трябваше и щеше да си остане предаността към Смъртожадните. И желанието да заличи мътнородите от света на магьосниците.
Следващите му думи успяха да разсеят съмненията, изгониха за момент мрачния облак надвиснал над мислите й, но отново я препратиха към минало, която си бе мислила, че никога няма да вкуси отново. Така и не срещна друг като него – и след онази раздяла напълно се затвори в черупката си.


- Тези разкрития се заплащат – отвърна остроумно на предизвикателството, без да се преструва, че е засегната или възмутена. В най-лошия случай, дори и да си имаше съпруга, Ноеми нямаше да изпита познатите за останалите разкаяние и вина. Но вече бе далеч от идеята, че това мистериозно посещение е за пазаруване. Купуването на бельо явно щеше да се окаже просто увертюра, приятно развлечение, което ако го изиграеше добре, можеше да се окаже в нейна полза.
- И не, не с пари – докосна ръката му, принуждавайки го да прибере обратно златните монети. Преглътна порива да се засмее с глас, вместо това отметна косата си назад, чевръсто прибирайки я в спретнат кок, оголвайки дългия си врат. На който се подвизаваше сребристата каишка на любимия й медальон. Онази медальон.
- А с информация – прошепна в ухото му, скъсявайки за секунди дистанцията помежду им, след което отново се отдалечи и започна да прехвърча измежду щандовете, подбирайки черна дантела, коприна, дълги, мрежести чорапогащници. Облекло, присъщо на една уличница, ала върху нея дори то щеше да изглежда изискано.
С едно махване на пръчката създаде невидима стена между тях и останалата част на бутика – за да прогони нежелани посетители, които може да прекъснат забавната им игра.


- Както казах, демонстрацията струва повече .. – продължи да говори, дори когато вече се намираше в съблекалнята и пробваше един от хилядите комплекти. Дяволитата усмивка не слезе от устните й, когато излезе от тясната кабинка и се изправи пред непознатия мъж. За разлика от повечето жени, Ноеми не изпитваше нито притеснение, нито срам.
- Например, не ми казахте името си. Или може би това на почитаемата си съпруга.
Приближи се – крачка, две, три, докато не се озова достатъчно близо, че носовете им да се докосват един о друг. Едната й ръка се плъзна напред, стисна плата на вратовръзката му, скъса едно копче на ризата му, за да усети голата кожа отдолу. Другата ръка се насочи в противоположна посока и бързо намери онова, което търсеше.
Един път, щом малките й пръсти се обвиха около нея, тялото й отскочи на метри от мъжа, а очите й хвърляха закачливи пламъци наоколо.
- Следващия път Ви съветвам да бъдете по-предпазлив.
Погледът й мина през парчето дърво, когато първото подозрение изплува на повърхността.
- Бряст. И махагон.
Познаваше само един човек с подобно нестандартно съчетание. Не можеше да е истина, съзнанието й напълно го отричаше, а временното вцепенение, в което бе изпаднала я превърна в лесна жертва.

Стратегът в нея се напрегна – трябваше да го предусети още с влизането в шикозния бутик, предполагаше се, че може да долови стипчивия, характерен аромат на многоликова отвара. Вместо това Ноеми се потопи в собствения си свят, изтъкан от слава и самоувереност, не се усъмни в онова, което виждаха очите й, въпреки че години наред семейството й се опитваше да я научи именно на обратното – да не се доверява дори на собствените си сетива. В свят, създаден и съществуващ благодарение на магията, трябваше да си предпазлив.
Ала жената, дълбоко скрита изпод цялата чернилка от омраза към мътнородите, от гняв и жажда за отмъщение, едва доловимо потрепна от години стаявано желание. Копнежи, които не бе вярвала, че притежава, сега се мъчеха да си пробият път навън. Лицето й запази каменното си изражение – изненадата си бе проличала едва в първите секунди, някъде в пъстрите й ириси, които все още не изпускаха от поглед стария й нов познат. Погледът й недоверчиво обходи изсечените черти на профила му, припозна в него младото, находчиво момче, което пълнеше главите и на двама им с кроежи за едно бъдеще заедно. Е, мечтите не се сбъдват, Ейдън.


- Как беше в Азкабан?
Игнорира иронията в последните му думи. Нямаше сили за още една игра с прочутия Ейдън Ейлиг, не и докато не възвърне самообладанието си. Далеч от изгарящия му, пробиващ дупка в гърдите й, поглед.
Нави халата около тялото си, закривайки голата си плът, сметнала за ненужно да му предоставя подобни картини. Вероятно в ума си, Ейдън вече я сравняваше с онова момиче, което бе познавал, ала бързо щеше да му се наложи да открие и да свикне с разликите.


- Защо си тук? След толкова много години – й се искаше да добави, но прехапа долната си устна и преметна пръчката от една ръка в друга, докато не изпъна напред длан, за да му я върне.

Ейдън продължаваше да кръжи около истината за посещението си като самотна птица – не й казваше нищо конкретно, устните му бяха изкривени в насмешлива гримаса и колкото и Ноеми да таеше дълбоко в себе си копнежи по споделеното им минало, Смъртожадният определено успяваше да я изнерви. Самообладанието й бързо можеше да бъде заменено от унищожителна ярост, ала голяма част от нея щеше да се дължи на емоционалното й състояние спрямо него. Ноеми се нуждаеше от отговори, колкото и да се бореше със себе си осъзнаваше, че рано или късно ще трябва да проведат онзи разговор.
Защо си замина?
Защо я остави?
Какво се случи с общата им цел и бъдеще?
Гордостта не й позволи да склони поглед и решително втренчи зеленикавите си ириси в него, но Ейдън не бе магьосник, който лесно можеше да бъде смутен. Студената тишина помежду им ги бе обвила като невидим плащ и нито един от тях не се решаваше да го разкъса.
- Ако няма да кажеш нищо съществено, си върви - отвърна му категорично, макар в сърцето й да съществуваше едно гласче, нашепващо „стой, стой, стой“. С едно мигване се бе върнала в предишното си, делово, далеч по-прилично облекло, а след второто помахване с пръчката вече се намираха в средата на оживения бутик, някъде измежду щандовете с дрехи и досадни женски гласове.


- И двамата знаем, че не зачиташ приятелството. Затова си признай защо след като избяга от най-страшния затвор, дойде първо при мен.
В края на изречението, в лекото потреперване на гласа й, Ейдън можеше да долови скритата молба. Молба да остане.

Мигновено съжали за проявената слабост – всеки нюанс на емоция, оцветил думите й, изчезна. Всяка топлина в погледа й се изпари. Единственото, което й подсказваше, че е жива, бе парливата болка там , където червенееше малкия белег. Трябваше да съжалява за обещанията, които бяха положили един на друг, но вътрешно подозираше, че би го направила отново. За един Смъртожаден доверието и предаността бяха всичко, а Ейдън бе счупил на малки парченца и двете, превръщайки Ноеми във враг номер едно. Лешниковите й очи го следяха студено, пръстите й се свиха около пръчката, докато кокалчетата й не побеляха от усилието да се въздържи. Ала Ейдън сякаш имаше желанието да се озове в Ада, продължаваше да я предизвика и да вади на показ само най-лошите черти на Ноеми.
Секунда и пръчката бе във въздуха.


- Петрификус Тоталус!
Тялото му не бе очаквало атаката и замръзна вцепенено. Погледът му обаче продължаваше да я следи, Ноеми знаеше, че мъжът ще попие всяка една дума, която му бъде изречена в този моментен епизод на слабост.
- Радвай се, че не използвах „круцио“ – подсмихна се. Топлият й дъх погали кожата му, ала нито едно мускулче на лицето му не потрепна – бе напълно вцепенен, поне за следващите няколко минути. Ноеми знаеше, че магията му е по-силна от нейната и в един момент ще се отърси от проклятието.
- Не сме били и врагове. А сега сме нищо. Затова не смей повече да ме доближаваш.
Смъртожадната бе категорична в думите си, или поне се опитваше да бъде, не позволявайки на типично човешки чувства да замъглят преценката й.


Петрификус Тоталус - магия за тотално тяло-вкочанясване
Круцио, круциос или круциатос - заклинание за измъчване без ножове и отрови. То действа като повдига във въздуха нещото и преплита краката и ръцете отзад на гърба. Едно от непростимите проклятия.

„1 на 0 за теб, Ейдън“ – прелетя през ума й, докато студенината в погледа й бе готова да го вкамени отново, този път без помощта на магическата пръчка. Сребристо-русите й коси я караха да изглежда като ангел, надвиснал застрашително над жалката фигура на бившия затворник и някак си едва сега Ноеми успя наистина да го разгледа. Външният му вид със сигурност се нуждаеше от корекции – кръпките, съшити по лекьосаното палто, едвам държаха плата заедно; обувките му сякаш бяха номер по-малки, а панталоните му имаха съмнителен цвят. Знаеше, че на него не му пука, че Ейдън не се грижеше и не се интересуваше от собствения си образ в очите на другите, вероятно дори в нейните не си бе направил труда някога да се издигне. Но тя не можеше да скрие погнусата си и с две махвания на пръчката дрехите му се преобразиха в чиста роба и панталони отдолу, а немирните кичури коса подреди на една страна. Не бе поискала разрешението му, не се и интересуваше, ако не го бе получила.


- Практикувам предимно…леки магии – допълни нехайно, дълго размишлявайки след последните му думи. Трябваше да впрегне цялото си налично самообладание и хладнокръвие, за да не го разкъса на парчета за самонадеяността, с която й отправя подобни предизвикателства. Знаеше, че способностите й не са на ниво – не и на онова, което заедно бяха достигнали. Но вече нямаше заедно, и Ноеми трябваше сама да се пребори и да овладее уменията си.
- Нямам какво да крия.
Имаш, Ноеми, и то дяволски много. Затова замълчи и го остави да си тръгне.
- Така и не ми разкри истинската причина за инвазията си в магазина ми. Нямам повече време за губене, така че ако не искаш да ми кажеш, просто се изпари оттук. Това го можеш най-добре.
Упрекът ясно се долови в последното й изречение. Да, Ейдън изчезваше внезапно. Не се сбогува тогава с нея и я заразя с наполовина разбито сърце и докрай разбира гордост. Втори път Ноеми нямаше да си позволи същата грешка.