Когато си дете на един от най-издирваните наркобарони, животът ти не е скучен. Напротив. В един момент започваш да мечтаеш най-големият ти пробем да е трудното домашно по химия, или че момчето от съседния клас си пада по друга. Вместо в писане на домашни, времето на Сиера минаваше в уроци по самозащита. Баща й бе наясно, че дъщеря му едва ли някога щеше да бъде добре защитена, освен ако не можеше сама да се грижи за себе си. Хората му я бяха научили на всичко, което при един нормален живот нямаше да е нужно на едно 14-годишно момиче. Устройство на пистолети, боравене с хладни оръжия... всичко това заместваше клюкарстването по кафета с приятелки и избиране на рокля за кинсеаниерата. С времето свикна, че това щеше да е животът й - постоянна борба за доказване, за оцеляване, но в един повратен ден всичко щеше да се промени.
Смрачаваше се, а Сиера се прибираше, за пореден път закъснявайки. Вървеше сама, уверена с способността си да се предпази, когато бе натикана в кола със затъмнени стъкла. Дърпането й не даде резултат, не успя да достигне пистолета си, не можа да се противопостави, не успя дори да извика, преди един от похитителите й да запуши устата й. Характерно за мексиканските организации бе, че те не се шегуваха. Не губеха време просто да държат някого като заложник, действаха веднага. Започна се с безобидни "подаръци" до баща й. Първо свалиха колието, което й бе подарил за последния рожден ден. Верижката бе изцапана с кръв от прорезната рана, оставена на шията й. Следващият подарък бяха няколко рентгенови снимки, на които личаха счупената ръка и пукнатото ребро. Сиера не бе научена да се предава, понасяше стоически всичко, което се налагаше да преживее. Преглътна ударите, преглътна глада, студа и жаждата, които я съпътсваха повече от месец. Сякаш всичко в един миг бе замряло, сякаш бяха забравили за нея, когато три дни не я посетиха. Вратата се отвори отново на четвъртия ден, а вътре бързо влетяха двама мъже. Камерата, която единият носеше, трябваше да послужи да запишат "съобщение" за баща й. Не такова съобщение. Не просто да се обърне към него за помощ, не да го помоли да я спаси. Трябваше да крещи, трябваше да е истинско, напоено със паника и ужас, с болка и страдание. И й го причиниха. Докато единият снимаше разиграващата се сцена, виковете на Сиера бяха примесени с грозния смях на другия маскиран мъж. Крещеше, точно както те искаха. За пръв път показа емоция, за пръв път молеше да спрат. Виковете й малко по малко замлъкваха, погледът й се втренчи в една точка, докато очакваше просто всичко да свърши. Записът бе последният подарък за баща й, който ден по-късно я бе открил. Само ден, които бе успял да пречупи силната воля на госпожицата. Сиера отново беше при него, а всички, участвали в отвличането й бяха мъртви. Трябваше това да остане един кошмар, забравен и погребан в миналото, но така и не успя да преодолее случилото се, а баща й не успя да си прости колко време му бе отнело да спаси дъщеря си. Скоро след отвличането й, заминава да продължи средното си обрзование в Европа, желаейки да е възможно по-далеч от Мексико. След Европа следва Ню Йорк където е приета в университет. Опитва се да живее нормално, стоейки настрана от проблеми и излишно внимание, не се е връщала в Синалоа от години, единствено баща й я посещава рядко в Ню Йорк.