Well, she's not bleeding on the ballroom floor just for the attention 'cause that's just ridiculously odd.

Имах навика да крия уликите от споровете ни с красивите гривни с кървави рубини от обшивка от платина или копринен шал с щедри багри, но тази вечер навикът щеше да умре с част от мен, както всеки друг път, когато Сандор и аз се появявахме публично. Многото кехлибарен алкохол, златисти мехурчета в продълговата чаша, мътния анасонов вкус, приказките на приятелите му от университета и омразата му към мен всеки път докарваха всичко до крещящ финал. Гледах как бузите му стават все по-горещи, очите – все по-горделиви и пълни с горчилка и утайка от грозни, семейни спомени, как в ушите му се изсипваха куп лъжи, тонове обещания, десетки гнусни вицове, в които жените бяха нищо повече от самка за разплод. Тези мъже имаха дъщери. Не им правеше чест да говорят за нас така, но смеха на съпругите им, невидимо нещастни зад блясъка на скъпоценностите, с които маскираха болката си никога не можех да оправдая. Нечие нежно рамо се докосна до моето – носеше наметка от лъскав плат с цвета на млечен топаз, под която просветваха дълга линия от синки. Надигнах глава, за да срещна очите й, но Сандор ме дръпна в страни, за да се приближи до съпруга й. По-късно, когато седнахме на трапезата, забелязах, че това беше дама със студено руса коса и пронизващ поглед, ярък и син като великденче, като белезите по ключицата, като моите под гривната от червени камъни и скъпоценен метал. Бижута изковани от мълчание, вой в тъмни нощи и угризения.

Give me envy, give me malice, give me your attention...

Когато отидох до тоалетната, свалих гривната си и я пуснах в малката чантичка, която бе комплимент към тоалета ми. Беше също толкова бляскава, за да може да привлече към себе си, а не към мен, погледите на обществото. Когато фотографът поиска да се снимаме, нарочно поставих китката си пред чантичката, а не зад нея, както обикновено правех. Уж без да искам, дръпнах воала от рамото на блондинката и се усмихвах, докато камерата запечатваше на филма си уликите.

Give me envy, give me malice, baby, give me a break!

Преди да си тръгнем, френският посланик направи комплимент на пръстена ми, който бе семейно наследство – малка перла, около която се извиваха сребърни стрели. Разказа ми, че майка му имала подобна гривна, която закупила от Патра, когато бил малко момче. Носталгията по дома ми ме върна за миг в таванската ни квартира, където с майка ми четяхме стихове и гледахме звездите. Онова време ми се струваше като стара легенда, за която всички  мъртви мълчаха, а живите бяха забравили. Сандор държеше в ръка поредното питие и изглеждаше недоволен. Попита ме за какво сме си говорили с жабаря и по свиването на устните му около ръба на чашата прочетох знаците. Виждах как нишките от поредната конспирация се заплитат в главата му. Аз бях топлийката, която държеше централната, червена нишка. Аз – неблагодарната му, ялова, устата жена.

She didn't choose this role but she'll play it and make it sincere,so you cry…

Щом отворихме вратата на дома ни, ръцете му побягнаха към любимото му място – шията ми. Държеше ръката си зад врата ми сутрин, когато беше весел и лекичко стискаше плътта там, без да се досеща, че ми създава болка. Нощем, дори когато се любехме, дланите му се спираха на гръкляна ми. Костиците на това място сигурно вече бяха запомнили очертанията на пръстите му.

But they believe it from the tears аnd the teeth right down to the blood at her feet: boys will be boys.

- Говорехме си за бижуто, за нищо друго! – оправдах се аз със задавен глас. Усещах как силите отново ме напускат. Всеки път, когато се погледнех в огледалото, след изблиците на съпруга ми, бях синкава като бъдещ призрак. Щях да стана настоящ, ако нещата помежду ни продължаха да се влошават. Лавината от гняв в него ставаше все по-голяма и убийствена, усещах го с всяка клетка на клетото си същество. Това беше мига, в който реших, че Сандор ще плати. Споменът ми от тази секунда просветление бяха бегли: дъха му с мириса на тютюн и Метакса, полу-затворените му клепки и как душата ми гори и иска да напусне тялото ми, как подът е студен под едното ми ходило – онова, на което бях свалила обувката, а как другият ми крак ме боли повече от хватката на мъжа, когото някога обичах. Бях станала имунизирана срещу агонията, която той ми причиняваше.

Have some composure, where is your posture? You're pulling the trigger аll wrong.

“Ти, шибано копеле...” - съскаше богинята на лова вътре в мен. Майка ми обичаше да казва, че ако не била толкова  запленена от блясъка на звездите, щяла да ме кръсти Артемида. Ако ме видеше сега - просто плячка, жертва на чудовище, което ловува нощем, не скрито зад сянката на храст или естествено възвишение, а зад завеси изтъкани от себеотвращение, гняв, безпомощност и алкохол. В началото на връзката ни, Сандор почти не пиеше и се хвалеше пред момчетата с бели якички, с които дружеше, че приятелката му пие повече от него. Изкарваше цяла вечер на бира и половина, докато аз ставах все по разюздана от горещината на малките чашки, с които господата ме черпеха. В началото беше парти трик, с който той  забавляваше себе си и обкръжението си от отрочета с доверителен фонд и любов към всичко ексесивно в живота, но когато се превърна в навик, Сандор започна да ми прави забележки насаме, а самият той увеличи дозата и смени отровата. От безобидната Stella Artois (иронията не бе изгубена и тук), до лимитирани колекции шотлански напитки  с изтънчени и екзотични вкусови нотки. С новото питие, се промени и целият му характер. Щом сръбнеше повече, някаква факла в него се запалваше и осветяваше най-тъмните кътчета на съзнанието му, обитавани от спомени, от които Сандор бягаше. Беше ми споделял малко за детството си, като отбягваше темата обикновено и обръщаше разговора така, че да му разправям за моето детство на странствания и приключения, защото за него, да си беден беше непознато и вълнуващо. Нямаше нищо хвалебствено в това, да спиш в парка в лятна нощ, да ядеш хляб и сладко от смокини 2 седмици или да гориш стари книги, вместо дърва, когато в Атина настъпи първата сериозна зима. В моите приказки винаги имаше нещо сладко-горчиво, като парче шоколад, което аз по-късно разпознах като носталгията по свободата. Колкото и волна да бях, придружавайки мъж като моя, не ми беше позволен лукса на всичко онова, което аз и мама правехме като две стари приятелки.  

- Пусни ме.. - помолих с прегракнали трели. Последният ми дъх ми стигна, за да кажа само толкова, преди тъмнината да ме прегърне с обятия от кадифе.

Бях в нищото и падах. Около мен, тунелът от тъмнина се разкъсваше, само колкото да пропусне през себе си тялото или душата ми. Падането нямаше край, тунела нямаше дъно. Бях странно спокойна - така, както казваха, че се чувстват смъртниците - последна нирвана, може би. Пътуването през бездната ми се стори едновременно безкрайно като галактика и кратко, като  миг почивка, след дълго изкачване на непроходима планинска пътека. Свестих се задъхана, а по връхчетата на пръстите ми имаше нещо горещо и лепкаво, като катран, но се оказа учудващо прозрачно. Беше собствената ми слюнка, която се стичаше по бузата и върху дланта ми, докато Сандор беше в паника над мен с празен поглед. Първоначално, оставих очите си премрежени, виждах как сянката му трополи напред-назад, с лице издължено от уплаха. Приличаше на Писъкът от картината на Мунк без да се опитва. А някога ми беше казвал, че намира това платно за смешно. Може би беше, за психопат. Това трябваше да е първият ми червен флаг, че Сандор не чувства като останалите. Спря за миг и пръстите му се помъчиха да наберат 911, ала нещо го накара да размисли и той отново започна да чертае паралели из антрето. Тогава ме осени идеята. Сладка и горчива, но този път като кампарито, което ни сервираха на първата ни среща. И алена като него, и като кръвта ми, която той бе проливал десетки пъти. Тъмната половина на мъжа ми ме искаше мъртва, липсваща, неоткриваема. Точно такава смятах и да стана. За него и за всички.

НЯМА. ДА. УМРА.

Беше мантра. Обещание. Писък на волята ми. Подписаното ми отмъщение. Всичко в едно. А аз бях едно нищо, поне в очите му. Подът се разтрисаше всеки път, когато той направеше крачка с педантично лъснатите си обувки. Блясъка на бомбетата им отразяваше светлината на лампата право в очите ми. Отдавна знаех, че Сандор държи повече на онова, което призмата на околните улавяше на пръв поглед, отколкото на онова, което той е всъщност. Имах съмнения, че той не е истински човек, а характер, съшит като паучуър одеяло - парче по парче от онова, което виждаше, че важните клечки около него харесват. Ако днес Сенаторът на Севрна Каролина харесваше черен хайвер - Сандор го обожаваше, ала ако обаче развиеше необяснима непоносимост към него, съпругът ми веднага намираше причина да анатемоса храната. От толкова много цветове, хамелеонът вече бе станал черно-бял.  

Виждах частици от истинската му същност, само когато беше афектиран. Все едно началното му зачатие му бе позволило просто да бъде злодей и нищо повече.  

Затова щях да направя онова, което обича на пух и прах. Не се заблуждавах, че говоря за себе си. Сандор ме беше разлюбил още след първата ни годишнина, но бях удобна и красива добавка към всеки негов костюм, която за негово щастие, можеше да задържи разговор на каквато и да било тема по-дълго от почти всички останали съпруги. Дължах го на разностранните интереси на майка ми и професията й на преводач, от която научавахме интересни факти, с които да впечатляваме нови познати, или да се справяме с ремонта на квартирата ни без да ни е необходима мъжка помощ. Дори се бяхме лекували с бележки от нейните преводи от сборник по билкарство. С тези си, и още много знания, щях да унищожа плевела, който бе Сандор Атреидис. Изсеченият му, от години, бюст на хладнокръвен политик, щеше да се срине и от него щеше да лъсне само ръждивата арматура на чист психопат.  

Не чувах съпругът си да говори с някого по телефона - тоест, не беше извикал нито линейка, нито семейния лекар. Беше му достатъчно да поднесе ръката си, която все още миришеше на изгорял тютюн и разлят скоч, за да разбере, че дишам и това, изглежда успокояваше съвестта му.  

Опитах се да се изправя и почти успях, преди световъртежа да ме прикове обратно на земята и гърлото и устата ми да се изпълнят с нещо кисело и месесто. Повърнах върху красивата си рокля, която така прилежно бях подбрала за тази паметна вечер. Исках всяка цепка, всяка извивка на плата, да покажат какво ми бе сторил той за всичките тези години. Исках хартията на вестниците да изгори там, където щяха да се появят синините ми, ярко подчертани от филтъра, който фотографът щеше да използва.  

“Ще си платиш за това!” - скандираше ума ми, а аз отново се опитвах да стана. Избърсах с безименния си пръст крайчетата на устните си, полепнали с остатъци от леките ордьоври и шампанското от преди малко и ги плъзнах по тюла на корсета. Беше грапав и бодлив като кухненско ренде. Опрях гръб в стената и с ръка се оттласнах нагоре. Краката ми продължаваха леко да треперят от адреналина. Мозъкът ми искаше да изтласка тялото в шок или поне паническа атака, но нещо го дърпаше назад с невидими юзди и титанична сила. Беше решението ми този път да се боря.