Кристалната топка се изплъзна от пръстите на Кейти, а пукотът на сферата се разнесе из зловещото имение.
- Опа. - изломоти аврорката, не особено впечатлена от раздразнените погледи.
Никога не се бе прехласвала по блестящите топки на шарлатани, важащо и за мъже, и за пророчици. Кейти подритна парченцата, с видима погнуса и се настани до един леко нелицеприятен мъж. Ето това не бе успяла да разбере през всички години, като аврор, осъзнаваше намеренията и поривите на черните магьосници, по- специално смъртожадните, но така и не схвана, защо, трябваше да акцентират над злобата и агресията си, чрез къпане един път в седмицата и ровене по кофите за парцали. Или пък някъде на Диагон али имаше кутия с надпис "ПОМОЩИ ЗА ЗЛОЧЕСТИ СМЪРТОЖАДНИ, ОСТАВЕНЕ СТАРАТА СИ СВАТБЕНА МАНТИЯ - ТУК"? Кейти си кимна одобрително, решена, че това може би е най- доброто предположение, което задължително трябваше да се провери за достоверност.
Кейти бе твърде съсредоточена в мислите си, съвсем съзнателно, игнорирайки недружелюбните погледи. Хубавото на смъртожадните е, че бяха достатъчно отчаяни да 'и се доверят, а лошото - помнеха, че повече от половината са падали под ударите на пръчката 'и. Голяма част стискаха зъби сърдито, а буреносни облаци се рееха над главите им.
Тери.
Погледът на Хууч се впи в бледото лице. В главата 'и започваха да се появяват хилядите фейлове с неговото име, но за голямо съжаление, истинската гонка, с нахакания чистокръвен, бе започнала малко след нейното отстраняване. Нещо в него не 'и харесваше, силни думи когато останалата част от компанията е на минус, по скалата от едно до пет. Той бе като ходещо олицетворение на...смъртта може би? Не, не. Безгранична апатия. Омраза. Мъст. Миришеше на доживотен затвор в Азкабан - ако боговете бяха в добро настроение.
- О, килотите на Мерлин, каква е тази атмосфера тънеща в агония? Трябва ни малко...светлина. - изкиска се Кейти, запращайки светлинни кълбета към всички краища на стаята.
Осветени от белите сфери лицата бяха по- грозни и криви от всякога. Може би на свещи беше по- приемливо.

С всяка крачка, с която напредвах към вратата в дъното на коридора, обувките ми ставаха все по-прашасали, като че ли моите крака бяха единственото нещо докосвало проснатия по пода килим за последните няколко години.Липсата на адекватно осветление обаче, благоприятстваше за прикриването на немарливостта на обслужващия персонал тук.Дори да скриеш някой труп зад огромните черни завеси, вероятно след година-две ще го намериш на същото място...Е, поне това, което ще е останало от него.Въпреки всичко, тези дребни недостатъци не пречеха на еуфоричното ми настроение.Устните ми неволно се бяха извили в носталгична усмивка, предизвикана от малкото останали спомени от детството ми, които сега изплуваха в съзнанието ми, докато крачех сред напуканите стени.Почувствах се точно, като едно време, когато самият Лорд Волдемор властваше над Нортхолд...над целия свят.Утопични времена бяха,но...Очилатият белязан мазол трябваше да се пръкне и да провали всичко.

Захласнатото ми по минали спомени внимание беше издърпано обратно в настоящето от  мъжка фигура, препречила вратата, зад която имах намерение да се озова.Въпросният изобщо не беше забелязал присъствието ми, което ми даде възможност да го изуча с поглед за няколко секунди, в които бях застанал неподвижно на няколко крачки от него.Въпреки че, не виждах лицето му бях убеден, че го виждам за първи път.Нов член?Възможно..Напоследък Тиери запълваше стремително редиците на Смъртожадните, сякаш за негово собствено спокойствие, като че ли тези отчаяни боклуци, които подбира под дърво и камък ще го опазят от ударите на Ордена.Аз лично предпочитам качеството, пред количеството.Например този тук, пред вратата...Какво правеше?Беше се надупил към коридора, за да може любопитният му поглед да проникне през ключалкат и непрекъснато се въртеше ту-вляво, ту-вдясно, вероятно за да увеличи радиуса на полезрението си.Приближих го максимално безшумно, както правят хищните котки в саваната, когато дебнат плячката си.Стоейки на милиметри зад него се зачудих, дали такъв некадърник заслужава да бъде превърнат в хлебарка, или просто убит, но в крайна сметка реших да не съм толкова първично импулсивен.Сграбчих го за сакото, а с другата ръка за яката на ризата, след което го издърпах леко назад, колкото да имам достатъчно разстояние, че да го засиля отново към вратата.Оказва се, че хорските глави са идеален таран – челото му се издумка звучно в масивното дърво, принуждавайки двете крила на вратата да се разтворят.
-На твое място не бих си оставял задника така уязвим, не се знае кой ще дойде отзад. – пляснах го здраво по врата, сякаш срещата с вратата не му беше достатъчна. –Как се казваш? – сега, като го виждах, лицето му ми се стори адски познато, но мозъкът ми не успя да възпроизведе име.
-К-к-каел...- младият мъж избягваше очния контакт с мен, а докато си търкаше челото, установих, че ръката му дори не е жигосана с белега на Смъртожадните.
-Тоест никой. – рязко се завъртях на пети, тотално загубил интереса си към този нов безполезник.
Присвих очи, оглеждайки масата намираща се в другия край на залата.Погледът ми се засече с този на Тиери, който постоянно поглеждаше към часовника си, сякаш ще изтърве Новата година.А може би просто искаше да се изфука със скъпата си дрънкулка.Откровено от такива вироноси богаташчета ми се обажда язвата.Побързах да си отклоня погледа, преди да е забелязал погнусата във физиономията ми, а то на какво се натъкнах! Кейти Хууч! От трън, та на глог.Стиснах юмруци така силно, че чак кокалчетата ми защракаха, като по ноти и бързо се приближих към нея с най-гневното си изражение, което може да си представи някой.Сякаш всеки момент щях да й откъсна главата, а честно да си призная истината беше точно такава.Едвам се сдържах да не отпрепарирам шийните й мускули с голи ръце, така че да мога спокойно да сграбча гръбначния й стълб и да го изтръгна от хилавия й торс, за да го окача, като тотем на врата си, но...Всичко с времето си.Щом е решила, че ще го играе театрална актриса, нека и аз се включа в постановката.Все още не бях казал никому за продажната  двулична изменница, но за сега не смятах да избързвам.Исках да видя до къде ще стигне тази досадна муха, защото колкото и да жужат навред, рано или късно биват заплетени в паяжината на някой паяк.А това щеше да стане съвсем скоро, лично щях да се погрижа.
Издърпах стола точно до нея, задявайки с него уж неволно коляното й.Жената ме изгледа озлобено, сякаш очакваше извинение, но да се радва, че все още не съм й разбил главата в масата.
-Какво е това? – очите ми бяха силно подразнени от ярка светлина, идваща от светещите кълбета реещи се из ъглите на залата.
Моментално извадих пръчката си, което сякаш накара някои от присъстващите да потръпнат.Замахнах към тавана, при което светещите кълба се разбиха на хиляди парченца, зазвънявайки с нежна мелодия по пода.
-Така е по-добре.Лицата ви не са особено приятни за гледане, че и в такива детайли. – седнах до Хууч, а коментарът ми умишлено бе насочен имено към нея.

Надяваше се, че с приемането на властта от Тиери щяха да се преместят в някое скъпо, луксозно имение, където щяха да похапват ексцентрични десерти, почти предвкусвайки буржоазията в тях. Познаваше го, все пак бяха завършили в една и съща година, пък и бяха колеги слидеринци. Чупливите коси на Тиери блестяха като сребро от първите чинове, подобно на всички деца на фамилията Бофис. Не се харесваха особено, тъй като и двамата претендираха за титлата "отличник на випуска". В крайна сметка, неспособността на Евърет да се задържи на метла за повече от две минути преди да целуне зелената трева, му оказа лоша шега. Едвам завърши по "Летене", а ситуацията се влоши когато преподавателката разбра, че Кейти се е опитвала да му дава магически стимуланти за изпита.
За жалост, отново бяха в Нордхолд, иронично, активиращ алергията на Евърет по всички параграфи. Атмосферата бе твърде приглушена, дори в сравнение с последното тягостно събрание на Ордена на Феникса, на което му се наложи най-демонстративно да изяде страница от "Пророчески вести", загатваща че Бриана е смъртожадна. Огледа масата нервно, констатирайки че любимото му място до Кейти е заето от Самаел, чиито поглед страховито се стрелна към подсмърчащия Евърет. Гледаше го странно след атаката над дома му, но със сигурност очите му не бяха изпълнени със съчувствие. Настани се до мъжа въпреки волята си, успокоявайки се, че поне бе на ръка разстояние от Кейти.
Усещайки скъпия парфюм на Тиери му се догади, оставяйки спомените да нахлуят. Ароматът бе елегантен, със сигурност, но... Е, в шести курс изпи цялото шишенце, което бе намерил в багажа на богаташчето, докато най-добрите му приятели крещяха "CHUG CHUG CHUG". Все още усещаше пиперливия вкус по устните си.
- Псссст.... Псттт.... Кейти... ПСССССТ. - Евърет изпъна гръб, подпирайки стола единствено на задните му два крака, така че да може да погледне към момичето - ПССССТ.
Всички присъстващи обърнаха неодобрителни погледи към Лексингтън, който, в отговор, единствено успя да кихне драматично, почти изпускайки ъгъла на масата, на който се крепеше. Е, поне най-накрая Кейти бе извърнала глава към него.
- Това е Ноеми Обрайън. - прошепна тихичко, преди да кихне отново - Боже мой. Представяш ли си? Никога не съм бил толкова близо до известен човек.
Кейти прибели очи и извърна поглед напред, крайно незаинтересована от монолога посветен на блондинката. Евърет въздъхна тежко и остави предните крака на стола си най-накрая да тупнат на пода. Защо всички бяха толкова ядосани тук? А, да, по принцип им даваха поне да се почерпят с малко вино, но започваше да мисли, че Бриана просто е настоявала за алкохол. Сега, когато я нямаше, залата оставаше призрачно притихнала и лишена от драматизъм.... или може би бе закъснял за скандалите, пристигайки на време за резултатите от тях.

-„Не ми влизай в стаята и не ми пипай нещата!..Не пий вода от аквариума с риби!...Не излизай от вкъщи, докато не се прибера!” ... – иронизираше Каел, опитвайки се да докара едно към едно гласа на по-големия си брат. –Как ли пък не?!Да не съм на десет, че да се подчинявам?! – младежът ругаеше ядосано и за по-голям драматичен ефект реши да изрита една пръчка, която пък взе, че се оказа корен на дърво и гневният тон на Каел веднага се смени с едно изнежено стенание.
Тук в гората, където нямше жива душа - или поне така се надяваше той – можеше спокойно да излее чувствата си, без да се опасява, че ще бъде нахокан.Едва ли би се осмелил да повтори целия този монолог в лицето на Ейдън, но тук сред буболечките се чувстваше недосегаем.А къде всъщност се намираше?Дори самият той не бе убеден, тъй като навсякъде, където осветяваше с пръчката си имаше само дървета.Може би, ако беше послушал брат си, сега Каел щеше да си седи вкъщи на топличко и да пие горещ шоколад, но вместо това инатът му го доведе тук, в калта.Определено щеше да е по-лесно, ако просто можеше да се магипортира, но уви, освен да го играе фенер, друго с тази пръчка почти не му се получаваше.
И все пак знаеше, че Нортхолд е някъде тук, а беше убеден, че брат му е там, просто защото беше пуснал едно ухо в стаята му по-рано.По същия „случаен” начин бе разбрал за тайното събрание на смъртожадните и бе решен, че мястото му е именно там.Нали точно такъв искаха да бъде цялото му семейство?Самият Каел нямаше ни най-малка представа в какво бе на път да се забърка, но пък това изобщо не му пречеше да крачи уверено към новото си призвание.
Уверено, докато не съзря Нортхолд, извисяващ се величествено на върха на един хълм.Имението изглеждаше напълно необитаемо или по-точно не от живи същества.Същинска къща на ужасите.Стомахът на младия Ейлиг се сви от притеснение, а звучното му преглъщане разсече мъртвешката тишина.
-А, не...Не,не и не!Няма да съм следващите „Хензел и Гретел”! – понечи да поеме обратно през гъстата гора, но в същия момент се разнесе свиреп животински вой, някъде съвсем наблизо.
Каел застина на място, буквално му се прииска да си зарови главата в калта, но реши, че няма да се принизява до нивото на един щраус.И просто побягна към страшната съборетина, която вече, сравнена с мрачната гора му се струваше, като безопасно убежище...
Очакваше да има стража на портата, но в последствие установи, че няма дори иконом.Представите му, че ще го посрещнат с питка и аплодисменти бързо се изпариха щом се озова вътре.
-Ехо-о-оо-о. – стараеше се да не вдига много шум, затова по-скоро шептеше, но гласът му все пак се понесе нагоре по стълбището.
Скръсти ръце в очакване на някакъв отговор, но реши, че ако продължи да чака просто ще прашаса, както всичко останало наоколо.Затова тръгна след ехото на гласа си, нагоре по стълбището.В дъното на коридора на втория етаж забеляза черен силует, което го накара да се скрие веднагически зад масивното перде.Сърцето му започна да тупти тахикардично, а ръката му се озова върху устата, за по-сигурно, че няма да изпищи без да иска.Изчака в укритието си, докато не забеляза в процепа между пердето и стената въпросната фигура, която пое към горните етажи.
-Ама защо се крия?Тук съм сред свои! – събрал меча смелост, Каел се показа иззад пердето.
Взе най-гениалното решение в онзи момент, а именно да тръгне след човека с черна мантия.Като мишка се затътри след него, криейки се зад масивните колони и учудващо за самия него бе успял да остане незабелязан.Непознатата особа в крайна сметка изчезна, затръшвайки една огромна врата след себе си.Естествено, Каел трябваше да надникне, за да се увери, че е напълно безопасно да влезе.
-Не може ли да е малко по-светло? – мъжът мърмореше под носа си, опитвайки се да съзре поне нещо през миниатюрната ключалка.
Последвалите събития се случиха толкова бързо, че младият Ейлиг дори не осъзна какво точно се бе случило.Когато се опомни главата му здраво пулсираше от болка, а пред него стоеше висок, татуиран мъж.Някой друг, например брат му, би побеснял, ако някой използва главата му, за да си отвори вратата, но Каел...При вида на този краката му омекнаха, а погледът му започна да шари наоколо, за да открие подходящо място да се скрие.За негово огромно облекчение, татуираният мъж не прояви особен интерес към окаляната му особа.Щом този побойник се разкара от погледа на Каел, сега вече можеше да огледа пространството.Лъч светлина, топлина, щастие...Направо ураган от облекчение заля младия магьосник щом съзря брат си тук.Ейдън бе в компанията на Ноеми, всъщност имаше доста хора тук, но никой не го бе забелязал.А не...Ейдън току-що бе фокусирал малката напаст.Каел се усмихна с най-идиотската си усмивка и се затътри към него.
-Боже Господи защо никога не си ми казвал, че този проклет Нортхолд е толкова далеч?Трябваше да си обуя гумените ботуши, а виж ме сега – съсипах си обувките! – посочи крачолите си, оцапани почти до коленете и започна да търка черните си, официални обувки  в килима. –Здравей, Ноеми, готина мантия...Я, чакай всичките сте с такива!Аз от къде...
Брат му го изрита в глезена, за да се спре, или поне да намали децибелите, защото всички наоколо чуваха небивалиците, които ръси.
-Оу, да.Съжалявам, млъквам.... – издърпа един стол, ама по-скоро го изсурка, вдигайки още повече шум, при това още по-дразнещ за околните. –Само малко...извинявай! – ужасното стържене на столове продължи, но този път бе столът на Ноеми, който остърга дървения под.
Каел бе избутал русата жена леко встрани, така че да може да се настани между нея и Ейдън.Сякаш други места нямаше.
-Е, някой ще ми разкаже ли какво следва?Или първо ще вечеряме? – усмихна се широко на един русоляв мъж, заел челна позиция зад масивната маса.

*Flavius Belby (1715 - 1791) was the only known wizard to survive a Lethifold attack
**The Lethifold (also known as the Living Shroud) was a carnivorous and extremely dangerous magical beast.

Скоро Ейдън не беше единственият фактор, който разконцентрираше Ноеми и я отвличаше от главната й цел - малкият брат от фамилията им влетя толкова шумно и бурно, че не остана незабелязан от нито един Смъртожаден на дългата маса. Някои се подхилваха подигравателно, други цъкаха с език, нейното изражение се бе вкаменило, защото много добре знаеше на какво е способен Каел.
На хаос. И унижение. За жалост не само потъпкваше собствената си гордост, а не малко пъти и тази на Ейдън и Ноеми. Преди години тримата прекарваха значително време заедно и русата Смъртожадна се бе запознала със странните привички на магоьсника, които граничеха с чиста проба лудост. И сеге не бе изневерил на природата си и Ноеми се молеше да не ги забележи или поне да не направи нещо глупаво по техен адрес – достатъчно време бе отделила да си изгради репутация и нямаше да му позволи да я съсипе. Не и сега, когато бе толкова близо.
Погледът й бързо засече този на Самаел, както и безмълвната размяна на реплики между него и подозрителната тъмнокоса, ала се налагаше да натика засега безпочвените си съмнения на дъното на ума си. Защото най-отгоре плуваше идеята как точно и безболезнено да се отърват от Каел. От присъствието му, имаше предвид.
Съдейки по напрегнатата фигура на Ейдън, вероятно изпитваше подобен нюанс емоции и за първи път от много време Ноеми го съжали. Не си позволи да хване ръката му в своята, както правеше преди. Ала пръчката й бе в готовност да закопчае устата на младия досадник.
„Ноеми, готина мантия“
Млъкни, Каел, млъкни – повтаряше си като мантра, но мъжът ги приближи и нагло се настани помежду им, принуждавайки Ноеми да дръпне парче плат от робата си, върху което си бе настанил така известния задник. Изпуфтя раздразнено и тъкмо тръпнеше в неспокойствие каква глупост ще избълва още устата му, усети лекото пощипване на заклинанието на Ейдън, което превърна Каел за следващите няколко минути в мълчалива купчина от плът и кости.
Тиери вече бе влетял в залата, настанявайки се на челна позиция, и всички шушукания затихнаха. Ноеми можеше да закълне, че бе чула името си, изречено от един симпатичен мъж с щръкнала коса в другия край, но вероятно изтормозеното й съзнание си правеше шеги с нея.
Вниманието й бързо бе съсредоточено към речта на лидера им. От време на време с Ейдън пускаха по едно Silencio към Каел – ако издържеше речта, щеше да е цяло чудо.
Учудването си, когато Ейдън се изправи и привлече вниманието към тях, успя да скрие под години тренирано хладнокръвно и безизразно изражение. Но вътрешно изгаряше от гняв – защо не й бе казал какво знаеше? Защо не й бе споделил за Книгата? От кога по-точно знаеше и колко Азкабан бе променил същността му?
Ноеми не се присъедини към възторжените усмивки, които останалите му изпращаха.
- Как точно очакваш да стигнем до книгата, Ейлиг? – подхвана Ноеми, без да мърда от мястото си, единствено леденият й поглед вцепени Ейдън, макар глупавото гледащия Каел помежду им донякъде да караше ситуацията да изглежда комична.
- Как очакваш да направим и една стъпка, без Орденът вече да е разбрал за плановете ни? Не знаеш какво ни чака, обричаш повече от половината на явна смърт. Азкабан вероятно е промил мозъка ти.

Времето се точеше отвратително бавно.
Кейти не успяваше да се съсредоточи нито в небивалиците на околните, нито в захласа по бляскави личности на Евърет, какво остава за безвкусните коментари на малкия Сами. Погледът и си оставаше впит в Тери. Студени тръпки полазваха по тялото 'и. Имаше нещо грешно в него, нещо което не беше както трябва. Хууч тръсна глава нервно и се опита да обърне внимание на цялата суматоха.
Аврорката я обзе силно самосъжаление, когато из главата 'и се залутаха мисли от типа на "Глупак, до глупак, не вярвам, че някой ми е давал заплата за да ги ловя, просто трябваше да им дадат по един обектив и микрофон - толкова себични и егоцентрични бяха.". Цялата ситуация бе нелепа, приличаше на семейна сбирка, на една голяма и неприятна фамилия, която ще завърши със сълзи, разводи и някое друго Круцио. Можеше да се напише книга. Дали пък беше късно Кейти да смени направлението си и да се отдаде на жълти колонки в Пророчески вести? Със сигурност щеше да печеливи повече от колкото от вършенето на благодорни дела.
Латифолди.
Името изтръгна Кейти от размислите 'и. Тази сбирщина бе по- побъркана от колкото би могла да си представи, какви приказки за лека нощ им бяха чели майките им?
- Латифолди...просто чудесно, след това удряме по едно уиски с някой сфинкс и можем да се отдадем на почивка в Тайланд, шансът да срещнеш жена там е по- голям от колкото Латифолди да те остави да вземеш дневника. - изсмя се Кейти с хриптящ глас и изгледа навъсено тълпата. - За такива начинания се изисква екипна работа, тумба самохвалковци не върши работа.
Мадам Хууч не криеше презрението си към смъртожадните. Като жена таяща уважение към всеки, дали зъл, дали добър, те не се впискваха в картинката. Последователи, изменници, лъжци, крадци. Човек започва да се чуди, дали толкова искаха да се върне Господарят, или просто не познаваха друго съществуване?