Трябва да се установите вече някъде...” беше подметнала на съпругата му, една от новите й приятелки , докато двете си лакираха ноктите заедно по телефона. Червената слушалка, закрепена за къдрав кабел се беше увила около врата на котаракът Мортус, който царуваше в скута на Персефона с надменно изражение на някой, който току-що те е бил на карти. От косматия досадник щеше да стане чудесен покер играч - кривата му муцуна с издадени долни зъби и поглед, който гледаше в отвъдното бяха идеални за този вид игра, ако обаче, преди това той не станеше жертва на някой маааалък инцидент. Между Хадес и котаракът зрееше вражда от мига, в който той се беше изпикал в новите му сандали, когато беше още малък, невзрачен подарък за сърдитата кралица на Подземния свят. Кралят не помнеше защо любимата му не беше в настроение онзи ден, но продължаваше да го проклина и до момента. Трябваше само мъничко да дръпне шнура от двете страни и Мортус щеше да е мортус. Можеше да го преподари на Перси като яка за любимото й кожено палто. Все пак, усвояваха изкуството, на онова, което смъртните наричаха “семеен бюджет”.
Идеално скулптурирания силует на Хадес се закачи за портала между двете стаи в задушната, малка къщурка в скандинавски стил, цвъкната на единия бряг на река Одензе като досадна брадавица, загрозяваща иначе хубаво лице. Тапетите бяха влудяващи – с дребните си цветчета като от съветски пеньоар, можеха да доведат и най-уравновесения тип до психически срив, но това бе единственото жилище, което се вписваше в спестовните им планове. До онзи момент, кралят на Подземния свят не се бе сблъсквал с големия проблем, който представляваха финансите в света на простосмъртните. Там долу никому не бяха нужни номинални знаци, още повече такива напечатани на хартия. Най-много на покойника да му послужеха двете монети, които поставяха на очите му, за да плати превоза си на лодкаря по река Стикс. Изправен пред цялата нова концепция за живот, той и Персефона започнаха да търсят начини да се прехранват. Противно на очевидното, съпругата му беше ловък бизнесмен и успяваше със сладките си приказки да привлече хората около себе си. Божествената й харизма действаше като магнит на околните и самият Хадес. Дори небрежно облечена само в пуловер втора употреба в безличен бежов цвят и коса, прибрана зад ушите й, изглеждаше като най-красивото създание, раждано някога на този, и всички други светове.
- Семейство Руе заминават за Лондон. – рече тя с интонацията на случайно споделена информация, но Хадес знаеше, че това е намек. За какво обаче, предстоеше да разбере.
- И? – задеде едносричен въпрос той, но мислите му страняха повече към това как да учисти котката.
- Мислех си, че може да сменим мястото... – „Отново?!“ – беше отговора в устата на кралят, но устата му изрекоха:
- Чудесна идея!


Клетката с негово котешко величество заемаше по-голяма част от седалката от самия него и Хадес никак не беше щастлив от тази обида към съществото му.
Небето висеше над малкият, черен камион, лъскав като восъчната повърхност на листо от бегония. Беше начумерено като кисело старче, загубило последните си жълти стотинки на комар в близкия локал и пръскаше дребно и заядливо прахообразни капчици спестен, от предните дни, дъжд. Въпреки немесисът му от ляво, всичко изглеждаше прекрасно – помисли си Хадес, докато оглеждаше мъгливата действителност, настанен на почетно място до шофьора – мъж на средна възраст от неясен етнически произход, с бял, прокъсан потник, на места украсен със стратегически лекета от кетчуп. В купето беше задушно, дори за вкуса на някой, прекарал целият си съзнателен живот в Пъкъла и вътре се разнасяше проглушителна музика, присъща, явно, за мястото, откъдето идваше мустакатият, въздебеличкък господин. Хадес въздъхна и отвори прозореца на превозното средство, подавайки глава навън като последен шанс за нормално пътуване. Влачеха се така, в неописуем трафик, вече 3 часа по M25. Пред тях имаше цяла армия от дребни коли, ученически автобус, с плезещи се на пътуващите, хлапетии, няколко тира, и дори странна, на цвят и форма, каравана – лъскава, сив металик – мязаше досущ на космически кораб.

Персефона, разбира се, се возеше след камиона, с  малкият си жълт Бийтъл и натискаше клаксона нервно, докато придъвкваше някакво убийствено сладко печиво. Виждаше я в огледалото за странично виждане.  Най-хубавото беше, че котакът няма да се облажи от десерта на стопанката си.

Малко място се освободи пред камиона и изисканата бяла ръка на Хадес се подаде през прозореца, давайки сигнал на съпругата си да изпревари. Тя го направи без много да му мисли и от със спортната злоба на пилот на НАСКАР. Жълтата въшка се намести между зеленият пикап и тях. Перси също беше отворила прозореца си и частичка от парфюмът й – умиращи виолетки, росен жасмин и  стипчива лайка, достигна до носа на Кралят на подземното царство. Той изсумтя доволно. Колко много обичаше тази жена.

Най-сетне след още час и половина лутане, камионът и малката количка спряха на алеята пред двуетажна къща в готически стил. Беше спретнат архитектурен мираж, който беше като че, току-що излязъл от сцена на филм на Тим Бъртън: имаше висок, остър покрив в кафеникаво-червено – цвят на съсирена кръв; една малка кула се подаваше от вторият етаж, черна като въглен, с красиви прозорци до земи. На първият етаж имаше сенчеста веранда от абанос. Цялата сграда беше в най-красивият оттенък на аленото. Хадес дълбоко пое дъх на благоговение, докато Персефона вече разтоварваше втори кашон от почти несъществуващия багажник на Фолксвагена. Току-що излезлият от клетката си, Мортус, беше застанал царствено при входа и душеше наоколо.

- Прекрасна е, нали? – попита риторично Кралят на подземното царство, но получи отговор под формата на сумтене, което не можеше да разгадае дали е положително или отрицателно.
Мъжът от камиона, по право хамалинът, бързаше да стовари всичко на моравата пред дома и хвърчеше по-бързо от Хермес. След него оставаше гранясала миризма на понички.

Хадес отиде до пощенската кутия, която беше във формата на миниатюра на дома и видя надписа с ръбати букви – Семейство Хъдсън. Това го накара да се замисли дълбоко – те нямаха фамилно име, бяха Хадес и Персефона, плюс Мортус, плюс пониженият в едноглавие Цербер. Може би трябваше да си измислят такова – нещо тъмно и примамливо. Найтшейд? Кроу? Трябваше да пита Перси... Хадес притича, за да влезе той пръв в собственият си дом, но котката го беше изпреварила и безсрамно се поклащаше из полу-празните стаи на долния етаж.

Очите на Персефона грейнаха като коледни лампички, когато тя влезе в тъмния вестибюл на новият им дом – присъствието й караше тъмнината да бяга и да се крие, все едно е диверсант.  На кого му трябваше Хелиос, когато лицето й бе станало светло и изпълнено с надежда, също като в мига, в който двамата си бяха обещали вечна вярност, и блестеше по-силно от сребърната Вечерница. Хадес имаше едничкото желание да скрие бузите й с ръцете си и да я целуне, но Мортус прекъсна романтичния му блян с подскоците си около празната камина, в която имаше два овъглени бъдника, черни като самия котарак. Това му даваше някои идеи, но за този план, трябваше да вербува и Цербер, а той не беше в най-доброто състояние на духа в момента. Кучето стоеше на прага и, със съмнението на граничен полицай, душеше наоколо. Хадес знаеше какво става: липсваха му съседите им, семейство Руе, които бяха си поставили за цел да го охранят до неузнаваемост и да превърнат могъщия звяр в послушно псе. С що за предатели се бе обградил!? Цербер дори се беше научил да прави номера – лягаше покорно, търкаляше се като бъчва, изправяше се на задните си лапи, а и бе развил необяснимо привличане към малките на Руе – поведение недопустимо за пазителя на Подземният свят. Истината бе, че Хадес проявяваше симптоми на параноична ревност. Там долу имаше вниманието и отдадеността на милиарди души, а тук кръгът му от близки хора се свеждаше до съпругата и кучето му. Не броеше онзи конспиратор с рошава опашка – той беше персона нон грата в този дом и всеки друг, който наемеха. Косматият натрапник вече се чувстваше в свои води и се пружеше на тясната полица над камината като сувенир от пътешествие. Хадес го плесна през носа, ала бързите лапи хванаха ръката му и оставиха няколко повърхности охлузвания. Една от малките победи на Кралят беше, че бе убедил Персефона да заведат Мортус на котешки салон за красота, където той беше  подкупил служителката да подреже ноктите на котарака възможно най-късо.

- Копеле безподобно! – изропта богът и се огледа за мериносовото кълбо, което да срита с острия си ботуш, но то вече се бе разтопило в сенките на тъмния салон.
- Виж го! Виж какво ми стори! – изрева той в посока на Сев и размята ръката си театрално пред лицето й, за да покаже нараняванията си. Драмата беше на много високо ниво и заслужаваше поне БАФТА, която богът загуби в мига, в който целувката на Персефона докосна кожата му.
- Цербер! – подхвана следващия по веригата, Хадес. Кучето не смееше да направи решителната крачка и да влезе в къщата, но след третото повикване уклончиво и лениво затропа с грамадните си лапи по  изтърканото дюшеме.
- Ние, мъжете, ще се заемем с багажа, докато ти се занимаваш с декорацията. – Кралят бе научил, че любимата му изпитва наслада от това да се занимава с подредбата на дома им и щеше да е щастлив от новото й поприще, ако то не включваше разместване на мебелите в тясното холче на дървената къщичка всяка неделя. Понякога в проблясъци на мързел, си беше мислил да затрие регистрацията й в Пинтерест, но после с умиляваше и даже изпитваше вина, че е толкова егоистичен.

Впрегнал верният си четириног другар като шерпа, Хадес се справи с кашоните за нула време. Те се трупаха ли, трупаха в дневната, от която се изливаха трели на лек джаз и силуетът на танцуващата Персефона се изличаваше индигово на прозореца. Движенията й бяха като на крехко цвете, с което вятъра си играеше. Нямаше търпение да й покаже изненадата си. Всъщност, наистина не можеше да се стърпи. Сеф беше започнала да му се подиграва, че не може да пази тайни от мига, в който се обградиха със смъртни приятели и всяка седмица нова двойка, често с дребните си, вресливи човеци, които тормозеха любимото му куче, се появяваха на вратата им с бутилка вино и някаква гадна манджа в стъклена тава. Така едното семейство разбра, че другото семейство го съди за пограничната им територия. А пък друг съпруг научи за прелюбодеянията на любимата си.

- Искам да ти покажа нещо. – развълнувано заяви богът и демонстративно постави последния кашон на дългата, като дакел, маса. Той повлече съпругата си след себе си към малката крива в коридора, завършваща със ситна вратичка, през която неговото дългунесто тяло имаше трудности да се провре. Той завъртя кръглата дръжка и тя остана в ръката му, но Хадес бе толкова непоколебим в желанието си, че ритна вратата и тя се отвори с болезнен писък. Помещението беше мъничко, едва три крачки в ширина и пет в дължина. Бе и малко запуснато – малките гледжосани прозорчета, матирани от конденз бяха с олющен маджун, някои стъкълца липсваха, а цветарниците бяха оглозгани жертви на оранжево-кафява ръжда. Десетината саксии по тях съдържаха тленните останки на палми, сукуленти и няколко цъфтящи растения.
- Та-да? – неуверено измъмри Хадес, защото зимната градина изглеждаше много по-добре на снимките в Интернет.

Хадес погали косите й, в които, около плодовия шампоан и парфюма купен на онлайн разпродажба, все още можеше да разпознае аромата на царството си – онзи мирис на кожа, течаща вода, умиращи цветя и старо злато. Човеците със своите префинени носове биха го определили като еротична есенция, нещо като парфюм с феромони, които притегляха обожателите така, както сладкия нектар на цветето омайва пчелата. Истината бе, че смъртната им плът принадлежеше на Дома на Мрака и той я теглеше към себе си като магнит. Всички онези стени от скъпи метали, тронът му от кости и сребро, покорството и отдадеността на милионите души обаче, можеше да замени само за една усмивка, подарена му от жената, която обича, и която бе единствената, заслужаваща да бъде почитана като истинска богиня.
- Ще наемем хора!  - Хадес искаше да излъже и себе си с това фалшиво твърдение. Нямаха и грош в повече, след като бяха платили с изкараното от частните уроци по езици, които той преподаваше и  разнообразните заниманията на Персефона, тази преоценена къща, за която се говореше, че е обитавана от духове.
- Добре де, ще отида до Home Depot утре и ще купя нужното, но не искам да ме притискаш със срокове! – последното, което лежерната натура на бога, можеше да изтърпи бе човешката прибързаност, която беше попила в съпругата му. Понякога си мислеше, че Сеф, в стремежа си да се впише между хората, се стараеше да облагороди чертите на характера си по техен вид и подобие, а това неизменно включваше и него, защото бяха едно цяло. Например, когато съседката й бе споменала, че съпрузите в квартала се събират да играя карти в петък вечер, докато дамите си правеха книжно соаре с вино, Хадес бе изпратен със стек бира в бунгалото отсреща, за да гледа как още трима мъже се оплакват от половинките, челядта си и  домашните си задължения, пият безвкусна бира и подмятат едно тесте карти по задължение. Мълчанието му и погледът на недоволна статуя накараха другите господа да се огледат смахмузено един-друг и бързо да приключат с покера и да се приберат по къщите си. Богът много повече предпочиташе виното и книгите, затова остана на дивана, докато момичетата се кискаха около недодялана секс-сцена в четивото си.
- Махни се, проклетийо! – Мортус седеше царствено, като сфинкс, на кашона, който съдържаше разглобеното нощно шкафче и отказваше да помръдне. След още няколко подканяния, Хадес не издържа, грабна го под мишница и го изхвърли на малкия покрив на верандата, който се виждаше през прозореца. Котаракът издаде траурно мяучене, все едно беше осъден на смърт  чрез гилотина и се молеше за пощада, докато извиваше отбранително гръб и приличаше на овъглено петало суджук. Кой би предположил, че котка може да се страхува от височини!? Кралят на подземното царство удовлетворено гледаше как малките черни лапи се хлъзгат по студената ламарина.
- Поръчай пица! – нареди отворената вентилационна решетка без право на обжалване и Хадес усети как мазнината от бекона и любимите пеперони на съпругата му се вливат в артериите му като Стикс в морето. Бяха смъртни! Трябваше да се грижат за телата си, тоест да избягват мазнини.
- Поне китайско? – започна преговори той, понеже считаше, че то е малко по-здравословно, но после се сети за всичката онази сол в соевия сос, натриевия глутамат и липсващата хигиена в азиатските заведения и с конско пръхтене се обади на най-близката пицария.
- Сеф, кълна се, тези искат да ни убият! Има конспирация! С голямата пица получаваш 2 литра Кока-кола безплатно! – провикна се Хадес от стълбището, но когато никой не отговори на нарастващото му притеснение за кръвната му захар, той слезе долу и завари вратата на дома им отворена. Персефона вече разговаряше със съседите. По дяволите, пак му готвеше някоя неприятна изненада с вкус на газиран, ферментирал малц и дремещ тестостерон!  Недоволното божество затвори с трясък вратата, за да покаже, че не иска да бъде част от никакви покер вечери, но вместо охранен, оплешивяващ чичка с очила, насреща стоеше жив скелет с посивяла кожа... и говореше. Всъщност, не той говореше, а синьото нещо до него, което приличаше на Бисквитеното чудовище и гледаше и двамата през две лупи за диапозитивен проектор. Той изслуша поучителната й тирада и беше истински обръкан. Май бяха в онези шоута със скрита камера?
- Пицата е с много пеперони, както я обича жена ми. – сухо отвърна Хадес с царствения си тембър, който можеше да бъде баща на ветровете. Глас като този те поставяше на мястото си и ти оставаш там, докато бурята отмине. Глас, който той отдавна не бе ползвал, защото трябваше да се преструва на смъртен.
- Всъщност, виждате ли онази котка на покрива, да, онова жалко черно китениче, което се опитва да не падне. Мислим да я принесем в жертва на боговете ни и да я изпечем на дървени въглища. После ще си направим празник-оргия и ще ви поканим. Теб и мъжа ти, госпожа. Хубав ден! – Хадес отвори вратата и направи крачка вътре, преди да се обърне и да добави:
- Не смятаме да имаме деца за сега, но нищо не ни пречи освен погребална агенция, да си отворим и детска градина. Бланките са почти идентични, а и аз така или иначе, ще се разхождам по институциите..