Първите лъчи на лятното слънце лениво се протягаха по светлата синя шир. Опитваха се да достигнат хладката, посипана със ситни капчици роса земя. Прокрадваха се между короните на плодовите дървета или пък се плъзваха по къдравите керемидени покриви. Галеха сънливите главици на цветята и пощипваха острите им листенца. По леко полегатата повърхност на един от онези оранжево-червени покриви се бе настанил младеж, на чието полуголо тяло се вихреше в нежен валс утринната светлина. Непокорните му, златисти кичури закриваха очите му, които следваха движението на слънцето по ясно очертаната линия на хоризонта. Меките му, розови устни бяха изкривени в едва забележима, но доволна усмивка. Изпитваше необяснимо задоволство (понякога граничещо с перверзия), докато наблюдаваше огнената звезда и пътя ѝ по сякаш безкрайните небеса. Имаше нещо романтично (както казваха хората), което често го караше да си представя как прави любов в меката трева дълбоко из градините си, обгърнат в топлата милувка на залеза или изгрева... А защо не и двете?

Колкото и да му се искаше някак си да замрази времето и да остане тук завинаги, Хелиос трябваше да се върне обратно в противната реалност, където се подвизаваше като дружелюбен градинар, който прекарваше почти цялото си време в забъркване на ябълково сладко, което по-късно продаваше на малка сергия на селския мегдан. Снощи бе приготвил голяма партида, която днес – първият ден от работната седмица – щеше да изложи на щанда и да кисне цял ден на проклетия пазар, докато и последното бурканче не се превърнеше в банкнота. Затова сега се бе изтупал в риза с черен фон, но пък обсипана със ситни, малки, жълти цветчета, в панталон цвят екрю и еспадрили в подобен нюанс. Остави едно допълнително копче разкопчано, защото знаеше колко много се нрави изгледа към гърдите му на младите селски моми. Днес се чувстваше необичайно за природата му разкрепостен, като че ли усещаше нещо във въздуха, някаква предстояща промяна. Без да се бави и минута повече, богът натовари пълната касетка на колелото, като добави още няколко бурканчета в предната кошница преди да се спусне по каменистата пътека към центъра на така или иначе малката местност.

Беше последният от продавачите пристигнал на сергиите и това бе достатъчна причина да бъде посрещнат с осъдителни погледи от по-възрастните, които той разсея с чаровна усмивка. Побърза да нареди продукта си, като бързо запълни щанда си, след което го окачи с цени, вариращи между символичните едно евро за малко бурканче, три - за средно и пет за голямо. Като за първи работен ден, пазарът бе оживен. Чуваше се глъч и детски смях от всяка страна, разговори между купувач и продавач – най-вече договорки за намаляване на цените. Единствено при русокосия момък никой не се опитваше да се пазари, напротив – готови бяха да се сбият за последното бурканче сладко, ако се наложи. Часовниковата кула не бе ударила десет, а Вестри вече бе разпродал голяма част от производството си. Две девойки се гледаха на кръв, опитвайки се да достигнат някакво споразумение помежду за това коя ще вземе големия буркан и коя малкия. Въпреки че имаше нещо възбуждащо в това да наблюдаваш как две наивници се боричкат не за едно сладко, а за теб самия, божеството не можеше да допусне подобна глупост да се превърне в реалност. За да не се стига до излишни кавги, мъжът обеща да запази един от големите за момичето изтеглило късата клечка, който щеше да ѝ поднесе още утре. След като мирът бе възстановен, а щандът – празен, бе време да се завърне у дома.

Тътреше колелото нагоре по баира, докато крачеше някак уморено насред непоносимия за повечето слънчев пек. Бе разкопчал всички копчета на ризата си, която се движеше в синхрон с него, като само понякога се отклоняваше от такта и се впускаше в ритъма на лекия повей на вятъра. Макар и оскъдна, гледката към тялото му караше съседското момиче, което вървеше редом с Хелиос, да се черви подобно на доматите в двора на баба ѝ. Водеха разговор, лишен от всякакъв смисъл и съществуващ просто за да запълни времето им заедно – празни приказки за училищния ѝ живот в Париж, за трътлестия рижав котарак Дюма (който русокосият хранеше от известно време), за гозбите на старата лелка, за ябълковите дървета в двора му, и т.н. Най-накрая дойде момента, в който трябваше да си пожелаят приятен ден и всеки да продължи с ежедневните задачи. Момъкът изчака светлата ѝ главица да се скрие зад входната врата преди да продължи нагоре по рохкавата, суха земя.

С наближаването на вилата, Хелиос нямаше как да не отбележи, че портата, която винаги държеше отключена, на двора бе съвсем леко открехната, което му се стори крайно необичайно, спомняйки си, че я бе затворил преди да тръгне към пазара. Колкото повече се доближаваше, толкова по-добре чуваше непознатия кучешки лай и някакъв глух женски глас, който очевидно навикваше горката животинка. Единствената тревога, която мъчеше съзнанието на младежа, бе че виковете идваха от неговия собствен двор. Опря колелото на бръшлянената ограда и с бърз ход се отправи към пределите на дома си. Забеляза Дюма, чиято настръхнала особа се бе покатерила на асмата, да съска срещу косматия натрапник, който безцеремонно преследваше златисти опадали по земята ябълки, докато стопанката му се въргаляше в тревата, в романтичен танц със стълбата. Хелиос можеше да прости влизането със взлом, но не и съсипването на реколтата, с която си изкарваше хляба. Почервенял от гняв, златокосият мъж застана във формата на буква Ф пред просналата се като парцал девойка и заговори с нескрита ярост в гласа.

- Вие луда ли сте?! Какво, в името на Зевс, правите тук и защо звярът Ви дъвче ябълките ми?! – подхвана той, като се приведе, за да вземе една прекрасна, но вече потъмняла ябълка, която размаха пред замъгления поглед на момичето. – Съсипахте една цяла партида сладко, защото не може да укротите любимеца си! – продължи преди грубо да бъде прекъснат от разбунтувалия се пес, който се хвърли отгоре му само за да се сдобие с златистото топче в ръката му.

И досущ като плодовете, Франсис – загубил равновесие от тежестта на кучето – тупна върху непознатата, която все още не се бе отърсила от първата си среща със земята. По ирония на съдбата (онези трите, които обичаха да си правят шеги с всеки) Вестри се озова в крайно неприятна и, меко казано, интимна ситуация. Голяма част от тялото му се плъзгаше по красивите ѝ извивки, като благодарение на дългите му и опнати като прътове ръце, лицата им бяха останали на сантиметри едно от друго. Погледите им се срещнаха, което предизвика бурна химична реакция, чийто резултата си пролича по промяната на цвета на бузите им. Няколко кичура от косите ѝ с цвят на слънчоглед погъделичкаха брадичката му, а горещият му дъх плавно се разля по бледата кожа на девойката. В друго време, при други обстоятелства, това можеше да бъде романтична извадка от стар, любовен, френски филм, където единственият логичен завършек на картината бе страстна целувка. Но не беше.

Усети как дланите ѝ си проправиха път към гърдите му, а студеният допир върху нажежената му кожа го накараха да потръпне. Почувствал се ужасно, че едва не е смазал крехкото ѝ телце, Слънцето побърза да се изправи и като истински кавалер, почти забравил за нанесените от нея и кучето щети, да помогне на изпадналата в беда девойка. Нежно прибра ръцете ѝ в своите, след което я издърпа обратно на двата ѝ крака – действие, което за пореден път скъси дистанцията помежду им повече от очакваното. Хелиос нямаше как да не забележи не напускащата лицето ѝ руменина, която искрено го забавляваше. Лепна поредната очарователна усмивка преди да плъзне едната си ръка през тънкия кръст на все още замаяното момиче и да я поведе към меката кушетка, където можеше да поседне, докато възвърне ориентацията си.

Напълни чаша студена вода, която остави на масата пред нея преди да вземе синджира от ръцете ѝ и да тръгне към косматия звяр. След кратки преговори и примамки с вече изпадалите ябълки, Франсис успя да обуздае чудовището и да го върне при стопанката му, а после да го изкара извън двора и завърже за оградата. Остави му два плода, колкото да не страда,а после се върна при неочакваната си гостенка. Разположи се на стола срещу ѝ, като отпусна тяло и най-целенасочено раздвижи краищата на ризата си в противоположна посока, позволявайки на тънките изпепеляващи лъчи, успели да си проправят път през дебелата асма, да зашарят по карамелената му на цвят кожа. Със стъкления си и някак студен поглед проследи движенията на мълчаливата му събеседница, която нервно допиваше водата от чашата. Крайчецът на устните му се изви едва забележимо, карайки изражението му да изглежда някак самодоволно.

В действителност, Вестри се чувстваше добре. Изгледът към притеснени и срамежливи моми предизвикваше чувство на превъзходство у младежа. Събуждаха онази сексуална природа, която той не бе споделял с никого. Може би точно тази тръпка, това неочаквано пренасищане на адреналин във вените, му носеше наслада, каквато си представяше, че носи и чувството да бъдеш едно цяло с някого.  Сигурно бе грешно да пируваш с чуждите емоционални несгоди, ала егоистът в него бе по-силен от старата, мъчителна съвест. А и тази пъстра жена си го заслужаваше. Бе нещо като сладко отмъщение за съсипаното дърво и допълнителната работа, която му отваряше.

- Надявам се, сега се чувствате малко по-добре. - рече Франсис като кимна към изпразнената чаша. - Ще бъдете ли така добра да обясните причината за този хаос? - попита той, като небрежно наклони глава на една страна без да сваля усмивка от лицето си.

- Няма... Но пък е добро начало. – рече той, като сериозната нотка в тона му ясно си пролича.

Нито едно извинение, което красивата ѝ главица бе способна да сътвори, нямаше да поправи стореното. Изпопадалите ябълки нямаше магически да се върнат на оклюмалите клони, от които все още се ронеха масленозелени листенца. Потъпканата почва нямаше да се оправи, докато Хелиос сам не хванеше мотиката и не обърнеше земята. А надъвканият маркуч вероятно щеше да дразни естетическото му око дълго време, докато най-накрая не си закупи съвсем нов. Всъщност, нямаше нужда от типичните женски оправдания, с които такива като нея редовно го заливаха, в опит да си откраднат още няколко минути в необяснимо магнетичното му присъствие. Ала въпреки това щеше да я изслуша, защото това видимо я измъчваше.

Въпреки милото изражение, което разцъфваше подобно на водна лилия на огряното му от слънцето лице, русокосият се опитваше всячески да подтисне раздразнението пък и дори леката доза омраза, чиито огнени езици терзаеха обикновено спокойната му душа. Единственото лекарство, което правеше тази тягостна ситуация някак поносима, бе нервното и виновно състояние на непознатата, което искрено го забавляваше. Изпитваше нескрито задоволство да я върти на въображаем шиш, а тя, горката, да се измъчва от собствените си мисли. Бе я притиснал в ъгъла – макар и не буквално - и това го възбуждаше по неестествен начин. Вероятно така се чувстваше Дюма, когато разиграваше онези мишки, които се криеха из картофите.

Използваше всяка предоставена му възможност да увеличи нивото на смут в крехката ѝ особа. Всяко неволно пресичане на погледите, който тя толкова старателно отбягваше, караше крайчеца на устните му да се извива все повече и повече. Нервното чупене на пръсти, които до преди няколко минути обхождаха парещата му кожа, като че ли гъделичкаха егото му. Часовникът, който следеше с неохота, чиито стрелки съвсем целенасочено се движеха все по-бавно и по-бавно, удължаваше триумфа на бога над това на пръв поглед беззащитно създание. Бе жалка постъпка от негова страна, но по някакви необясними причини, съвестта му бе замлъкнала и го бе оставила да се носи по похотливите течения на онези мрачни кътчета от собственото му съзнание.

Загледа се във вече пребледнялото ѝ лице, което въпреки неудобството, което присъствието на самия младеж създаваше, бе сериозно и това отнемаше малко или много от задоволството. Очевидно бе овладяла поривите на сърцето и бе готова да говори, затова Слънцето побърза да я подкани с поглед и съвсем небрежно повдигане на веждите, които така или иначе бяха скрити под буйните, светли къдрици. Говореше бързо и някак заучено, сякаш бе репетирала думите в съзнанието си поне три пъти преди да ги изрече. Докато я слушаше (или поне се преструваше добре) отправи поглед към косматата заплаха, която все още се радваше на ябълките. Разбира се, Хелиос не винеше кучето и не изпитваше нищо негативно към животинката. То не бе виновно за липсата си на възпитание – мисъл, която го предизвика да върне вниманието си върху цветнокосата мома отново.

Тишината отново си проправи път помежду им, предоставяйки им възможността да се изучат един друг. Вече му бе станало ясно, че момичето има ексцентричен вкус и необичайно усещане за цветовете, ала не можеше да отрече, че подбраните нюанси му стопляха душата, така както той караше кръвта ѝ да кипи и променя пошлите бели тонове по бузите ѝ. Ирисите, които бяха не по-малко светли от неговите собствени, бяха някак студени, но пък изпълнени с чувство за превъзходство. Устните ѝ, в приятен топъл цвят, като че ли предизвикваха по-младите жители (като него, например) да рискуват и да си откраднат една целувка, която по всяка вероятност щеше да предизвика шамар, а може би и нещо по-лошо. Като цяло, нямаше излъчването на онези селски девойки, които отчаяно желаеха да ги обладае в някой храст, под романтичните лунни лъчи, или в някоя тъмна уличка, където стенанията им щяха да останат глухи.

Остана някак безразличен към следващите ѝ думи и това пролича по безизразните му черти. Изправи се бавно, забелязал нескопосания ѝ опит да прикрие наранения си глезен. Извиси се над нея подобно на мрачен облак над суха земя, скъсявайки дистанцията помежду им прекалено за първа среща – ала това сякаш бе нещо съвсем „нормално” за двама им, имайки предвид скорошните събития. Усети, че я кара да се чувства некомфортно, дори някак застрашена, затова побърза да се усмихне за пореден път, сякаш за да я увери в съвсем добрите и „почтени” намерения, които таеше дълбоко в себе си.

- Не искам парите Ви, но определено ще се възползвам от предложената работна ръка. – заяви най-откровено той преди да кимне някак благодарствено. – А сега, ако обичате, върнете се на мястото си. – молба, на която девойката несъзнателно се подчини, сякаш омагьосана от сладостния му като узряла ябълка глас. Хелиос, на свой ред, взе празната чаша и се скри в пределите на дома си за кратко преди отново да „изгрее” на хоризонта.

Върна се с пълни ръце – в едната държеше напълнена със студена вода чаша, а в другата аптечка и торбичка лед, чиито краища придържаше между безимения си пръст и кутрето. Остави ги на масата преди да заеме мястото си срещу младата дама и внимателно, без да пита, да повдигне ударения ѝ крак, който постави на своите. Бавно направи противоположното на Чаровния принц и Пепеляшка – свали обувката, която небрежно остави да падне някъде до стола. Плъзна ръка към плисетата на полата ѝ, която отмести една идея по-нагоре, а с пръстите на другата обходи леко подулия се глезен. Постави обвития в кърпа лед върху мястото за кратко, като едновременно с това си подготвяше ролка бинт, памук и риванол.

- Отпуснете се. – подкани я Вестри, когато неволно забеляза поруменелите за пореден път бузи и едва доловимото потреперване на тялото ѝ. – Ще бъде бързо и безболезнено. – допълни, бъдейки съвсем наясно с друга възможна интерпретация на словата му, което предизвика звънлив, ала същевременно тих кикот от негова страна.

Отмести леда, след което напои топката памук с ярко жълтото лекарство и прецизно обтри глезена, като го придържаше в едната си топла длан. Подготви нов памук, който отново напои, но този път остави върху нараненото място преди да вземе бинта и с пъргави движения да започне да „мумифицира” болния участък. Накрая скъса края на две, за да може да направи кокетна панделка, с която да завърши „шедьовъра” си. Започна да прибира принадлежностите обратно в аптечката, когато действието му бе грубо прекъснато от опита на непознатата да отмести крака си – движение, което Франсис възпря като я хвана за прасеца малко по-силно от очакваното преди да отбележи, че кракът трябва да остане вдигнат известно време.

След изясняването на тази малка подробност, момъкът се настани удобно, ала вместо да се отпусне назад, облегна ръка на масата и се приближи малко, колкото да запита девойчето нещичко, с което по-рано го бе заинтригувала.

- Простете за въпроса, но – поде той с характерната за личността му чаровност. – какво против имате към Гръмовержеца? – сви рамене, въпреки очевидното си любопитство. – Не харесвате гръцката митология или е на личностна основа? – първото предположение говореше за онази човешка заблуда, в която трябваше да се преструва, че живее; ала второто ясно подсказваше, че Хелиос не е обикновен и е наясно, че срещу му също не стои „смъртен”.

Жените бяха дяволити същества. Тъкмо се заблудиш, че си ги хванал на тясно – в преносен и буквален смисъл – а те ти припомняха с лежерна и доволна усмивка как доброволно си попаднал в изплетената им мрежа. В собствените си представи, Хелиос бе изкусен стихоплетец, чиито думи те залюляваха в опияняващ транс, ала вижданията му рязко се разграничаваха със суровата реалност. Девойката, настанила се удобно насреща му, нямаше нищо общо с ежедневните му жертви от селския мегдан. Бе се изправил, за добро или зло, срещу не по-малко опасен хищник от самия него.

От алените цветове нямаше и помен по страните на русокосата, а това някак си секна забавата на младия Вестри. Всъщност, от срамежливото момиче нямаше и помен – срещу мъжа сякаш си почиваше напълно нов, различен и някак самоуверен човек, с когото тепърва предстоеше да се запознае. Можеше да се закълне, че тази проява на биполярност се дължеше на невинния въпрос, за който нахално бе потърсил сметка.

- Няма лоша реклама, госпожице. – заяви спокойно Слънцето преди да хвърли един бърз поглед на утихналия помияр, който доволно ръфаше една от споделените с него по-рано ябълки. Темата, която сам бе подхвърлил, породи горчив вкус в устата на Франсис, което го накара да изцъка през зъби недоволно.

Имаше ред причини, поради които Зевс не бе сред любимците на титаничния бог. Тихата им война бе започнала още преди да се роди, когато бе заточил родителите му в чудовищния Тартар. Проявил „жалостивия“ си характер, Гръмовержеца бе позволил на Хелиос и сестрите му да бродят из Олимп, ала само за да се подиграе с тях по-късно. Прелъстил бе Селена, залъгвайки я с празни любовни обещания, и погубил едно от децата му, а друго – заставил да заточи на скрит в мъгли и тайнство остров. Разбира се, той самият също не бе цвете за мирисане: можеше да се похвали с няколко божествени завоевания, заради които се бе сдобил с не малко отрочета, някои от които бяха от собствената му сестра...

Колкото повече се луташе из тъмните кътчета на съзнанието си, толкова по-ясна ставаше картината в главата на русокосия младеж – пантеонът заслужаваше сполетялата ги беда, която на фона на всичките им грехове представляваше капка в морето. Най-накрая бяха равни с творението си. Във вените им не течеше златна и блещукаща кръв, а магията бе напуснала всесилните им ръце. И сред тези размисли и страсти, Хелиос не можеше да не се запита, какво се бе случило с тях, с децата му... А с титаните?

Привързаността на Вестри към ябълковата градина граничеше с болестно състояние, с което дори Деметра не можеше да се похвали. Макар присвитите му ириси да отчитаха движенията на косматата топка, шестото чувство като че ли го дръпна за ухото, а той досущ като любопитния трътлест котарак завъртя глава към източника на шум. Тюркоазеният поглед се понесе към градината, ала точно когато бе на път да разкрие нарушителя на спокойствието им (като онзи Шерлок, който Ноел четеше почти цяло лято), вниманието му бе грубо отклонено.

Усети как оскъдното количество косъмчета по тялото му настръхват, когато за пореден път днес почувства някак мъртвешката ласка на гостенката си, която контрастираше на парещия лъх на божеството. За миг от секундата човешката му природа проправи път на неистовите желания за близост и плътски удоволствия, от които самоцелно се въздържаше. Разстоянието помежду им се бе стопило тъй както крилата на клетия Икар, намерил смъртта си преждевременно. Навехнатия глезен все още лежеше в скута му, заради което Вестри си позволи да плъзне пръсти едва доловимо от прасеца към сгъвката на крака, сближавайки телата им. С обонянието му се заигра натрапчивия, но пък приятен аромат на жожоба и лек примес на арганово масло, вероятно носещ се от меката като облак кожа на девойката. На моменти улавяше миризмата на узрели череши от розовите ѝ устни.

- О, Икар... – прошепна едва доловимо момъкът, преди да се усмихне дяволито. Оценяваше представлението на русокосата високо, ала тази игра бе за двама.

Хората бяха несъвършени – същества изтъкани от недостатъци и пороци, чиито нишки се преплитаха в греховен танц, досущ като помислите им. Ала точно в това се криеше красотата, точно това ги правеше съвършени, по един криворазбран и привлекателен начин. Дали боговете бяха заложили тази нешлифована частица в творението си, или имитираха своето „изкуство“, не бе съвсем ясно. Но им завиждаха... О, колко силно презираха стремежите им, които сякаш ги издигаха над всичко висше. Имаха свои вярвания, виждания, усещане за света... А какво имаха те, титаните на Олимп?

Хелиос държеше така ревнуваното несъвършенство в двете си длани – истинско, колкото златистите плодове, които отбираше всяка сутрин. И макар тайничко да изпитваше неистовото желание да се отдаде на бълбукащата страст във вените, божеството предпочете да се наслади на момента кротко. Като на театър щеше да запамети всяка сцена от пиесата им. А после, в самотните зимни нощи щеше да я разиграва отново и отново в съзнанието си, давейки се в меланхолия по миналото.  

Пръстите на все още непознатата зашариха по кожата му тъй както четки по платно. Оставяха следи, който пареха и някак замъгляваха трезвата част от разума на младежа. Така или иначе оскъдното разстояние помежду им сякаш бе изпарено от прокрадващите се през асмата слънчеви лъчи, които огряваха примамливо устните му. Може би Тихе щеше да се усмихне над клетото Слънце и да позволи да се почерпи със сладостните като плод устни на девойката. Ала надеждите бяха напразни. Лицето на златокосия се зарови някак не волево в русите коси на гостенката, а върхът на носа му погъделичка оголилата се лебедова шия. Усети лекото потрепване на тялото ѝ, което пък го накара да затегне захвата си около крака на момичето. Играта загрубяваше.

Звънливият ѝ глас сведен до шепот се заигра със слуха на Вестри, който придаваше вид на човек под въздействието на опиати. Имаше нещо еротично в заигравката на девойката с мекото на ухото. Дъхът на жертвата се разстели като невидим плащ по дясната му страна последван от тръпки, които обходиха цялото тяло на бога като стотици осмокраки. Това сякаш го отърси от наркотика, от нея, за да чуе съвестта си, която съдираше гласните си струни, крещейки „опасност“. Границите бяха размити и вече не бе ясно кой е хищникът и кой – плячката. Дали вътрешният му глас сипеше предупреждения за него или против? Не бе съвсем сигурен или просто не желаеше да разбира.

И както Икар не успя да се докосне до величието на Слънцето, така и Франсис бе запратен към небитието с гръм и трясък. Новата му играчка се изплъзна като пясък през пръстите, оставяйки горчивия вкус на несбъднали се мечти. Помежду им бързо бе изградена прозрачна стена, която налагаше благоприличие за първа среща. Името ѝ му удари поредния шамар, който най-накрая събуди божеството от горещия досущ като този августовски ден блян.

- Франсис. – отвърна на неизречения въпрос. – Удоволствието е изцяло мое. – допълни с характерните за особата му маниери, като не пропусна да дари опакото на дланта ѝ с целувка.

Напрежението все още витаеше във въздуха и някак затрудняваше вдишванията на титаничния бог, който побърза да се изправи и скрие в тухлената постройка. Спря се над мивката в кухнята, за да наплиска лицето си с вода в опит да избистри ума си. Трябваше бързо да намери някакво занимание, с което да разсея разбунтувалите се хормони. Пръстите му заработиха механично, но в такт и сръчно разполовиха няколко лимони, от сплетената кошница наблизо, на две преди да ги пресира. Преля свежата течност в стъклена кана, прибави мед на вкус и не малко количество лед, допълни със студена вода и добави няколко резена лимон и лайм. Разбърка с една от онези продълговати като клечки лъжици. Грабна първите две чаши, попаднали в полезрението, преди да се отправи към сенчестата площадка пред дома.

Настанявайки се срещу Ари, Хелиос отново бе придобил увереност и спокойствие, макар в погледа му да прехвърчаха искри от царството на Хадес. Наля от питието що-годе еднакво количество в знак на гостоприемство.

- Какво те води в провинцията на Франция, Ари? – вметна небрежно младежът. – Освен косматата топка, разбира се. – подхвърли той съвсем целенасочено. Докато чакаше отговор, Слънцето погали сетивата си със сладко-киселия вкус на лимони.

Ледените кубчета потропваха весело по стъклената повърхност, която бе запотена от разликата в температурите. Лимонените резени правеха пируети като меланхолични балерини, а бъзовите листенца си търсеха спокойно местенце сред плодовото представление в чашата. Сърдити, едри водни капки се стичаха по дължината на цилиндричния съд, надпреварвайки се коя по-бързо ще се отскубне от дъното и понесе някъде в небитието. Всяка едно от тях обаче завършваше житейския си път в разголените гърди на бога Слънце.

- Хм, странно чувство за хумор имат онези трите. – констатира той по отношение на горкия Анже, който най-накрая се бе кротнал и скрил под сянката на оградата, където подремваше необезпокояван от нищо и никого.

Франсис се усмихна доволно, докато изпълваше празната си чаша с поредната доза лимонада, която потушаваше огнените езици на нарцистичните му прояви. Съзнателно или не, разноцветната му събеседница сипеше комплименти по негов адрес, които галеха така или иначе голямото его на младежа. Самият факт, че завърташе главите на всички млади представители на нежния пол в околността, и не само, пораждаше чувство на величие и превъзходство. Липсата на съперници като Аполон, Арес пък и Зевс в обкръжението го превръщаха в единствения „достъпен“ образ за възхищение и преклонение. Божествената му природа се обаждаше все по-често, като напомняше на русокосия, че той все пак е едно стъпало над човека.

- Тук съм от както се помня. – сви рамене Вестри. Странно бе колко истина има в тази така обикновена лъжа. Несъзнателно се огледа из градината, в опит да осъзнае собствените си думи.

Бе загубил представа за времето и не можеше да определи с точност от кога броди из френските земи, но пък познаваше всяко едно листенце, всяка една бразда по кората на дърветата, всяка една пъпка, която назряваше бавно като малко дете, докато не се превърне в сладък забранен плод. Стъпалата му бяха запаметили усета от рохкава почва между прътите, а раменете пареха при мисълта за грубите, но пък възбуждащи ласки на слънчевите лъчи. И вятъра, който се бе вплел в златните му като класове кичури подобно на корона. Тези незначителни, простовати и обикновени нещица го надигаха от меката постеля сутрин и залюляваха в сладък сън нощем.

- Предпочитам тишината и спокойствието на провинцията пред забързания живот в града. – вметна като че ли нарочно, спомняйки си думите на Ари. - От къде казахте, че сте? – надигна с любопитство рошавите си вежди Слънцето.

Светлите му очи заподскачаха по някак замечтаното изражение на девойката. Устните ѝ бяха леко притворени, готови да поемат глътка кислород преди да избълват поредния поток от думи. Бузите пък бяха в светъл, по-скоро розов отенък, който често менеше нюансите си. Погледът ѝ блуждаеше навсякъде в отчаян опит да не попадне върху неговия собствен. Имаше нещо привлекателно в тази непринудена проява на свенливост, но дълбоко в себе си, Франсис хранеше подозрения, че това е преструвка, една добре изиграна роля, която само жените знаеха как да изпълнят.

- Споменахте, че се занимавате с изкуство... – неангажиращо допълни момъка, загледал се в прилепеното бъзово листенце от вътрешната страна на каната. – Дизайнер ли сте? – предположи той, осланяйки се на простичката дума „игли“ в едно от изреченията на светлокосата.

Въпросите му бяха тривиални, сякаш за да запълнят прокрадващата се нагло помежду им тишина. В същото време, Вестри използваше всяка една възможност да разбере малко повече за натрапника в живота му. Имаше нещо в нея, в излъчването ѝ, което го притесняваше по необясним за рационалното мислене начин. Даваше вид на поредното човешко същество, което ще премине покрай скучния му фермерски живот, ала същевременно ще остави незаличим отпечатък, като татус, който да напомня за грешките на младостта.

Желанието да си открадне още няколко интимни мигове с това привидение бе унищожено досущ като ябълките, станали жертви на разлаялото се зверче. Скърцащият звук на желязната врата насочи вниманието на титаничния бог към малката алея, по която се носеше ниска, женствена фигура. Плисетата на необичайно късата рокля се полюшваха игриво в такт с шоколадовите букли, отметнати на една страна. В разрез с този деликатен вид бяха черните захабени кецове, които подхождаха на юношеското излъчваше на новопристигналата гостенка.

- Ноел! – възкликна французинът преди да позволи устните му да се разстелят в лежерна усмивка.

Ноел бе внучка на старата лелка отсреща вилата на божеството, която не бе на повече от седемнадесет години и открито показваше интереса си към младежа. Това се държеше на не особено благоприятното влияние на компанията, в която се движеше, и на една конкретна особа – Жули – за чийто живот завиждаха всички подрастващи момичета. Слушаше глупавите ѝ съвети в опит да привлече вниманието на Франсис и с малко късмет да се вмъкне в постелята му до края на това лято. Единственият проблем в цялата схема бе фактът, че титанът я възприемаше като недорасло дете, подвластно на прищявките си.

- Какво те води насам, chérie? – запита най-накрая той преди да разменят целувки по бузите, както френската „традиция“ повелява.

- Щяхме да ходим на езерото, забрави ли? – припомни му девойчето, като целенасочено игнорира присъствието на красивата странница, чийто крак все още лежеше в скута на Слънцето.

- Възникнаха непредвидени обстоятелства, mon ami. – побърза да се оправдае, посочвайки Ари с глава, при което Ноел най-после удостои съперницата си с с внимание.

- Изпрати я и ела. – заяви съвсем спокойно тийнейджърката преди да подари непоискана целувка по бузата на младежа и да закрачи по обратния път. – Чакаме те! – натърти тя преди да напусне пределите на дома му и възкачи старото колело, с което се спусна по тревистата пътека право към калдъръмената уличка.

Ревността ѝ искрено го забавляваше, но от чиста куртоазия се извини от името и на двама им пред дамата.

- Уви, ще се наложи да отложим опознаването за някой друг следобед. – сви рамене някак наивно.

Вестри се надигна от стола и раздвижи отпусналите се мускули преди да се наведе и обуе пантофките на белите стъпала на Ари, досущ като в историята за Пепеляшка. После вдигна необичайно лекото ѝ тяло на ръце и с премерени крачки я пренесе до велосипеда си, помагайки на девойката да се настани в предната част на возилото. На Анже, който подскачаше енергично наоколо, откачи синджира, а той хукна напред радушно. Накрая, Франсис се качи на колелото, неизбежно притиснал тяло в това на момичето, и помоли за упътване към дома ѝ.

Държеше я в прегръдката си – толкова нежна, толкова крехка и чуплива. Обхождаше голото ѝ тяло с длани, като внимаваше да не я скърши под напрежението на пръстите си. Кожата ѝ напомняше на коприна, а уханието на мляко и ягоди допринасяше към усещането за мекота. Заровил бе лицето си в златните ѝ къдрици, които се полюшваха напред-назад в такт с движенията на изваяната ѝ снага. Устните му лежаха между гърдите ѝ, като не смееше да я погледне в очите, които бяха така доволно притворени. Бе твърде съсредоточен в движенията на таза си, а опиянението от това да бъде едно с нея, му пречеше да мисли трезво. Едва доловимите ѝ стенания гъделичкаха слуха му и сякаш го заставяха да бъде по-настоятелен в действията си, за да ги чува по-често. Алчната му душа искаше всичко, което можеше да открадне от това създание, от тази смъртна, която напомняше колко подвластен бе на човешките страсти и желания. Точно като едно време.

Надигна клепачи някак уморено, опитвайки се да изгони мъглата пред очите си. Погледът му зашари по дължината на дантелените завеси, окичили леглото му като пелена от облаци, преди да се срещне с един единствен нахален слънчев лъч, пречупил се през стъклената призма. Надигна се бавно на лакти само за да се увери, че разигралата се сцена е просто един блян, който щеше да потъне дълбоко в съзнанието му, а с малко късмет, щеше да намери своето специално кътче, където да пребъде отвъд реалността.

Най-накрая събра сили да се изправи на двата си крака. Усети как всяко косъмче по голото му тяло настръхва, неприятно изненадан от хладината настанила се в скромната му обител. Бяха му нужни няколко крачки да се приближи до стъклената врата, която разтвори, позволявайки на задушливата мараня да облее всяка негова гънка и пора. Безсрамно се подаде на терасата и досущ като ленивия рижав котарак разтегна крайниците си. Дюма – същият онзи дундьо – се наслаждаваше на третата си дрямка за деня под дебелата сянка на асмата, чиито щъкащи насам-натам клонки и листа закриваха пряката гледка към атрибутите на титана. Навярно, зад отсрещния прозорец сега тайничко го наблюдаваше „малката“ Ноел, отдала се на неприличните си мисли, а може би и още нещо. Хелиос остана още няколко минути в прегръдката на своята звезда преди да се скрие зад студените стени на похлупената си къщурка.

Шмугна се в тясната баня, където ситните ледени пръски от душа се разбиваха яростно в нажежената му кожа. Имаше чувството, че все още усеща аромата на мляко и ягоди, толкова силен, толкова сладостен, че бе невъзможно да се отърси от съпътстващите го картини. Може би това бе знак – или поне в това искаше да повярва – че трябва да я навести. И без това нямаше какво да прави в неделя, след като бе привършил със задълженията по градината вчера. Дори Слънцето се нуждаеше от почивка от време на време.

Застана пред огледалото и се огледа за кратък и – съвсем не – последен път. Приглади краищата на ризата, след което закопча още едно копче по дължината, несъзнателно закривайки една от чаровните си бенки. Обърна езичетата на яката надолу, нави ръкавите до лакът и най-накрая реши да нахлузи панталон в екрю. Изглеждаше необичайно изтупан, но пък този елегантен стил му прилягаше като ръкавица. Прокара небрежно пръсти през русите къдрици, сякаш за да ги разроши допълнително. Сините си бисери скри зад слънчеви очила стил Ози Озбърн. Вмъкна се в любимите си еспадрили и се спусна по извитите стълби подобно змия.

- Я, фермерчето имало вкус! – дочу хапливия тон на Жули (вероятно дошла да клюкарства с Ноел), докато завърташе ключа на входната врата към двора си.

- Да, затова те държа далеч от обкръжението си. – подметна той, като не пропусна да се усмихне самодоволно.

- Хм, колко оригинално. Речникът ти с „обиди“ е хванал прах, вземи се образовай малко. – изсъска насреща му гордо тя.

- Непременно. – констатира богът преди да преметне крак през колелото си и да се задвижи по прашната пътека, чиято почва вероятно бе забравила що е то вода.

Бе минавал един единствен път по този окаян и непроходим с кола път, където тревата растеше спокойно по средата, а в страни се извиваха бодливи и неприветливи бурени. Тук-там се срещаше някакъв различен цвят от зелено и съпътстващите го нюанси, но като цяло картината бе еднотипна, скучна и неприветлива. Не можеше да си обясни как това се вписваше с вилата, до която водеше, и създанието, което я обитаваше. А може би имаше нещо, което не забелязва? Каква ирония! Назоваваха го Всевиждащия, а ето, че бе избрал да бъде сляп за очевидното.

Спря точно пред входа ѝ, като не видя никого в двора. Подпря „колесницата“ си на мрежестата ограда и побърза да извади двете бурканчета ябълково сладко преди да се отправи към къщата. И ето, че онези трите отново проявяваха чувство за хумор. Досущ като първата си среща, тя се разби подобно морска вълна в скалите на извисяващата му се над нея фигура. Хватката около двата стъклени съда се затегна, а Франсис побърза да разсея неловката атмосфера с усмивка и краткотраен кикот. Не разбираше защо Ари се притесняваше от присъствието му, но определено тази стеснителност, характерна за влюбени тийнейджърки, галеше егото му.

Докато домакинът се вайкаше във въртележката на собственото си съзнание, Вестри обърна внимание на външния ѝ вид, който бързо щеше да привлече погледите на мъжете от селото и да ѝ спечели клетвите на жените им. Разкошната дантелена рокля бе напълно излишна, според светлокосия младеж, който предпочиташе образа ѝ от сънищата си.

Последва я в сградата, пред която неговия дом бледнееше. За момент се почувства не на място, спомняйки си за небесния дворец, окъпан в злато и слънчеви лъчи, който до скоро наричаше свой. А сега? Сега бе едно „фермерче“... Разтърси глава незабележимо, за да се отърве от негативните мисли, а после подаде сладкото на скрилата се зад мраморния остров девойка.

- Това е извинение за прекъсването на нашата първа среща. – сви рамене някак невинно, макар да имаше не по-малко вина от изревнувалата французойка.

Махна небрежно с ръка, отказвайки предложенията на момичето, колкото гладен да бе в действителност. Наместо това, нагло и без да пита си открадна едно зрънце от едрото грозде, което лежеше в плетения панер на една ръка разстояние от тях. Облегна се на ръцете си, за да стопи разликата във височината помежду им и заключи поглед с нейния, като наклони глава и остави на някак замечтаната си усмивка да се разлее по устните му.

- Позволете ми да Ви разведа из околността. – рече мъжа, като това не беше молба, а по-скоро заявление за намеренията му. – Селцето ни няма какво да предложи, но на три-четири километра е градът, а там може да откриете своето... вдъхновение. – натърти на последната дума и инстинктивно повдигна вежди в очакване на отговора ѝ.

В крайна сметка, божествата не бяха по-различни от своите създания – хората. Ако преди векове някой бе подшушнал на титана, че ще се търси вниманието на една простосмъртна, сигурно щеше да му се изсмее подигравателно в лицето. Но ето, че играта на котка и мишка, където ролите често се меняха, го караше да се чувства една идея по-жив след громкото падение на вида си. Разсейваше го от мислите по изгубеното величие и онзи ехтящ в съзнанието въпрос: къде са те сега?

Разстоянието помежду им отново се стопи като лед под ярката му особа и макар за кратко пръстите на божеството се заиграха с върха на златните ѝ коси. Всяко движение и маниер бяха някак типични и предсказуеми, открито я ухажваше без капка срам от своя страна. Желаеше да я има, като безценна плоча, чиято мелодия вечно щеше да напомня за този сладостен летен романс. А може би имаше нещо повече? Всъщност, щеше ли да се задоволи само със спомена, или това невзрачно тленно девойче вече си проправяше път към златната клетка, която пазеше сърцето му?

Почувства се ограбен, когато тя се отдръпна и най-целенасочено отмъкна слънчевите очила, който придаваха нотка загадъчност на цялостния външен вид на фермерчето. Присви устни, правейки ги още по-тънки, когато научи за малкия недостатък – беше се наконтил специално за Ари, а тя не можеше да оцени нарцистичните му усилия. Колко жалко!

- Внимавайте само да не потънете в тях. – подметна закачливо, сякаш за да погали егото, пък и да ѝ подскаже цвета на очите си. Междувременно окачи очилата на джоба на ризата.

Остави се на русокосата да го води, знаейки че това ще ѝ бъде за последно този ден. В светлата си главица Вестри вече имаше изграден маршрут, пък и план, как ще протече малката им разходка. Закрачи редом с нея подтикван от нежната ѝ, но пък силна ръка, като успя да си открадне още едно зрънце грозде преди да напуснат пределите на вилата. Ентусиазмът от нейна страна му носеше някакъв необясним тип задоволство, дори когато рязко бе заместен от поредната доза притеснение и несигурност при вида на колелото. Дяволита усмивка заподскача по крайчеца на устните на младежа и като същински Фют я подтикна към капана.

Движеха се бавно по прашната пътека, така сякаш носеше дозина от скъпоценните си бурканчета със сладко. Малката ѝ фигура се разполагаше на предната рама на колелото, а ръцете ѝ се бяха впили като пиявици в рамката за управление. Франсис – нарочно -  бе прилепил тяло в нейното, уж за упора. Нямаше пряка видимост към лицето на Ари, но би заложил всичките си драхми, че прелива в различни нюанси на червеното. Минаха покрай къщурката му, където времето сякаш бе застинало, дори трътлестият котарак не бе сменил позата си за сън.

След десетина минути „странстване“ по калдъръмените улички, най-накрая се озоваха на мегдана на селото. Там, французинът паркира пред най-известното и единствено кафе-пекарна, където всяка неделя се събираха жителите. Не бе изненадан от пълните маси, всъщност бе доволен най-вече от погледите, които привлякоха двамата млади. Даде знак на момичето да почака, а той бързо се шмугна в заведението. Не след дълго се появи отново, като в ръцете си държеше хартиена торбичка с два кроасана с масло и две бутилки студена вода. Напъха ги в кошницата на „златната колесница“ и бързо я възкачи, след което потеглиха към града.

Пътешествието им отне повече от очакваното, тъй като Вестри направи кратка пауза за закуска на едно от любимите си места за усамотяване. Някъде между града и селото, съвсем в страни от главния път, малко зад полегатия хълм, бе скатана малка горичка, в чийто център бълбукаше бистрата вода на малко езеро. Скрити под сянката на сгушените дървета, под съпровода на пърхащите наоколо птици, двамата младежи кротко си похапваха кроасани.

- От къде, всъщност, идвате? – меденият му глас прониза тишината, която сякаш с радост се оттегли.