Беше събота, Хейдън Скот Уокър не беше на работа и му беше изключително, невероятно, болезнено скучно. Шляеше се из Лондон и се чудеше как да си изпълни почивния ден.

И го сърбяха пръстите. От време на време, макар и като цяло да беше поспрял дребните кражби и нелегалните дейности, нещо под кожата му се разгаряше и го подтикваше към създаване на хаос и неудобство.

„Ей богу, Уокър, Господ ти е дал талант като за трима, ама акълът съвсем го е забравил…“ въздишаше шефът му, когато Хейдън отново правеше поредната детинска мизерия. Например, слагаше на локскрийна на поправените от него телефони свои снимки, застанал я с корона, я в знаменитата поза на Роуз от Титаник… И вечно намигащ. Или когато сменяше рингтоните на същите тези телефони на Never Gonna Give You Up… Репетоарът беше голям, и постоянно разширяващ се, като вселената.

А къде ли беше Аполон, който до съвсем скоро продължаваше да го тормози по повод онзи инцидент с кравите преди хилядолетия… Хермес въздъхна. Знаеше, че вероятно съдбата на скъпите му братя и сестри беше същата като неговата, но светът се беше оказал изненадващо голям, когато си на едно равнище с мравките. Всеки един от тях можеше да е навсякъде, и шансът Хермес да открие поне един такъв като него беше болезнено малък.

Както и да е, минутите за самосъжаление приключиха, продължаваме нататък. Вълкът може да си мени кожата, а падналият бог – хитона и сандалите(в момента се носеше с риза тип „баща ти през осемдесетте“, розови кецки и чорапи с принт на котенца) , но и двамата не си меняха нрава. Особено вторият.

Затова Хермес се огледа и си набеляза жертва из всички минувачи. Погледът му попадна на симпатичен червенокос младеж, който изглеждаше много, много, много разсеян. Голяма грешка, по средата на Лондон. Ако не беше Хермес, някой друг от колегите му джебчии, които за разлика от него с това си изкарваха завидно състояние, със сигурност щеше да се възползва от червенокоското. Така че… Имаше ли значение всъщност кой точно ще извърши това деяние?

Не го обарвай по задника, Хермесе, недей… На косъм. Хермес не беше баща си, но похотта не бе чужда и за него. А младежът бе сладък.

Една нечовешки ловка маневра на лявата ръка на Хермес – а дори не му се налагаше да си отрязва палеца, както правеха много от гореспоменатите професионалисти – и бившият бог се оказа на плюс с един портфейл, един телефон и една връзка ключове.

I shot the sheriff… затаника си той и към стъпката му се прибави една особена задоволена скокливост, като на котарак, който най-сетне е набарал заветната купичка със сметана.


Хермес, между другото, не беше толкова лош – щеше да остави телефона, както и личните документи, в едно кафене наблизо, под предтекст, че ги е намерил. Портфейлът, както и всички намиращи се в него средства, щеше да остави за себе си. Сувенир, нали разбирате. И щеше да си изпие кафето в същото това кафене, за да има шанса да наблюдава през прозореца как симпатичният къдрокоско се лута насам-натам, разтревожен и потресен.

Никога не остаряваше.

Влезе в кафенето, поръча си капучино, връчи „намереното“ от него на касиера с най-невинния и загрижен поглед на света („О, дано това момче си намери нещата!“) и седна в най-отдалеченото ъгълче.

Звънчето на входа издрънча.

А, ето го и него…