Валенсия се сдържа да не изпищи, тъй като знаеше, че мъжът търси подобна спонтанна реакция. Притаи дъх и изтупа роклята си, която вече започваше да се изпотява от жегата на пустинята. Не искаше и да си представя как ще се върне на тържествената гала вечеря у Романов, имайки предвид, че навярно печеното прасенце щеше да изглежда по-привлекателно от обилно изпотената й рокля. Обеща си да се скара на Уил и по този повод, но щеше да почака да привършат техническата част. Тя прехапа устни, премисляйки какво би следвало да му каже, сякаш Уил бе малко разстроено дете, което не спираше да копае в малкия си пясъчник.
- Не съм продажница, Уил, напротив. Това, което правехме преди…, тоест, това което ти продължаваш да правиш, е грешно. - продължи тя някак утешително - Трябва да си намериш организация и да започнеш да работиш за нея. Спри с кражбите, вече не си малък. Време е да улегнеш, както направих аз. Нелегалният бизнес става все по-опасен, Уил.
Мъжът поспря отново и втренчи пъстрите си очи в нейните. Под яркото слънце грубите му черти изглеждаха още по-остри, гротескно удължени. Винаги й бе напомнял за карикатура щом се разсърдеше - очите му потъваха, острият му нос изпъкваше още повече, устните му се превръщаха в тънка линийка, бузите му хлътваха, а високите скули изпъкваха. В такива моменти изглеждаше много по-възрастен от 32-те години, които имаше, но Валенсия го отдаваше на твърде суровия му живот. Малките им криминални престъпления бяха забавни, но се отразяваха както психически, така и физически. За това бе свидетелство белегът от порязване, спускащ се върху левият й клепач, чак до началото на пухкавата й буза, който днес Валенсия умело бе прикрила с грим. Веднъж Уил бе нарекъл още прясната рана чаровна или красива, или каквото по дяволите си мрънкаше под големия нос, но тя му се ядоса като благодарност. Сметна, че просто бе прочел отчаянието в погледа й. Все пак Мидсъмър може и да бе идиот, но бе и емпат. Не веднъж го бе бушонясвала, а той на няколко път й бе чупил кост, но въпреки всичко крадците си оставаха семейство.

Валенсия може и да бе попаднала в момент на умиление, но Уил чувстваше точно обратното. Точно в момента не му бе до обърканите й виждания за живота… или по-скоро въпросителните й бизнес решения.

- О, аз работя за някой. - изплю

- Работиш за Ред. Ред работи за черния пазар. Нали знаеш какво значи това?

Уил захвърли лопатата ядосано и вдиша дълбоко, макар горещият въздух да прогори дробовете му. Само след миг разбра какво бе сторил и се приведе да вдигне прашния инструмент.

- Романов е мафиот. Каква е разликата? Твоят има протекциите на Съвета, а моят не. - Уил се завърна към копаенето

Ред дори не бе “неговият”. Мидсъмър наричаше “мой” всеки, който му предложеше добра сума пари и любопитно приключение. Вече и не подбираше толкова, имайки предвид колко бе задържал на по-голямата част от подземния свят. Не искаше да го признава, но Валенсия се бе уредила, а той живееше по-мизерно от всякога. Но въпреки всичко мисълта да се превърне в част от системата, да се подчини на Съвета, го ужасяваше. Мразеше бумащината, правилата, “Не ходи тогава, не прави това, не пипай онова”. Преди всичко Уил държеше на свободата си, както някога бе правила самата Валенсия, преди Съвета да я опандизи. Уил бе един от малкото хора, които знаеха, че тя е имала близка среща с времевата полиция, но дори не го бе научил от първоизточника. Джоджо му бе предложил мисията на Валенсия, след като наемничката му изчезнала. Чул, че е в затвора, а Романов й платил гаранцията. Няколко месеца по-късно Валенсия вече блестеше по аукциони с подобни тоалети на дрешката, в която бе стъкната в момента. Нито следа от момичето, което му напомняше на много по-невъзпитана, лишена от маниери и седуктивен британски акцент Лара Крофт. Но промяната не бе тъжна, Валенсия не бе пречупена, а напротив - виждаше в погледа й неприкрито, нахално самодоволство, което го отблъскваше.

- Разликата е там, че Съветът ще е тук след няколко минути. - крайчеца на алените ѝ устни се надигна, карайки Валенсия да заприлича досущ на Чеширски котарак - Опитваш се да откраднеш антиката на Романоф, преди неговите хора да са я намерили. Мислеше си, че няма да разберем?
Уил извърна поглед, а дамата внимателно обви пръсти около собствената си китка, някак делово, почти имитирайки осанката на шефа си. Уплахата в погледа му ѝ доставяше удоволствие, тъй като това бе толкова рядка гледка. Виждаше, че той всярчеси се мъчеше да пресметне, измисли, излъже, но просто нямаше какво да направи. Уилям Мидсъмър, лишен от дяволитостта и нахалствотос и бе направо жалка картинка, която Валенсия искаше да запечата в съзнанието си. Въпреки ненормално високия си ръст, изведнъж наподоби малко момче, което бе хванато да върши непростима беля.
- Побързай. - сладникавият ѝ глас бе фалшив, хвърлящ мъжа в още по-голяма паника
Уил забързано нави ръкави, разкривайки малкия монитор увит около ръката му, върху дебела, метална каишка, която проблесна някак злоковно под пустинното слънце. Пръстите му зашаваха по екрана, а устните му не спираха да се движат - тихи, малки изчисления, подобно на магическа мантра. Белият шал се спусна върху раменете му, разкривайки непокорна, чуплива, тъмна коса, в която проблясваха златисти песъчинки. Вятърът понесе ефирната материя, някъде на високо и далеч, където разсеяният поглед на Валенсия не можеше да я проследи. Само след миг се появи и първия проблясък, с който се материализира мъжка фигура в стегната, сива униформа, придружена от снежно бял автомат. После още един проблясък, още един, още един, докато пустинята буря не бе превзета от въоръжените.
- 358-К, задържан сте за незаконна пре-- - започна един от представителите на Съвета, но бе прекъснат от ярка светлина, след която Уил изчезна- ...работка на времеви модем. -  мъжът в униформата въздъхна - Мамка му.
- Няма го на радара, шефе. - подхвърли един от по-ниските униформени, нагърбен с тежка апаратура, огромни слушалки и писукащ екран
Така нареченият шеф прибели очи, докато екипът му от още петима въоръжени неловко свали гарда. Извърна се към човекът с техниката, давайки му най-отегчения си възможен поглед.
- Да бе, Маршъл. Наистина? Не е като това да е причината да го търсим от две години, нали?
Макар ситуацията да ѝ се струваше смехотворна, още повече имайки предвид, че главно действащо лице, което Съветът не можеше да вкара в правия път от доста време, бе един от най-нескопосаните и недодялани хора, които познаваше, Валенсия прочисти гърло.
- Вашите радари не го засичат.

Валенсия може и да бе попаднала в момент на умиление, но Уил чувстваше точно обратното. Точно в момента не му бе до обърканите й виждания за живота… или по-скоро въпросителните й бизнес решения.

- О, аз работя за някой. - изплю

- Работиш за Ред. Ред работи за черния пазар. Нали знаеш какво значи това?

Уил захвърли лопатата ядосано и вдиша дълбоко, макар горещият въздух да прогори дробовете му. Само след миг разбра какво бе сторил и се приведе да вдигне прашния инструмент.

- Романов е мафиот. Каква е разликата? Твоят има протекциите на Съвета, а моят не. - Уил се завърна към копаенето

Ред дори не бе “неговият”. Мидсъмър наричаше “мой” всеки, който му предложеше добра сума пари и любопитно приключение. Вече и не подбираше толкова, имайки предвид колко бе задържал на по-голямата част от подземния свят. Не искаше да го признава, но Валенсия се бе уредила, а той живееше по-мизерно от всякога. Но въпреки всичко мисълта да се превърне в част от системата, да се подчини на Съвета, го ужасяваше. Мразеше бумащината, правилата, “Не ходи тогава, не прави това, не пипай онова”. Преди всичко Уил държеше на свободата си, както някога бе правила самата Валенсия, преди Съвета да я опандизи. Уил бе един от малкото хора, които знаеха, че тя е имала близка среща с времевата полиция, но дори не го бе научил от първоизточника. Джоджо му бе предложил мисията на Валенсия, след като наемничката му изчезнала. Чул, че е в затвора, а Романов й платил гаранцията. Няколко месеца по-късно Валенсия вече блестеше по аукциони с подобни тоалети на дрешката, в която бе стъкната в момента. Нито следа от момичето, което му напомняше на много по-невъзпитана, лишена от маниери и седуктивен британски акцент Лара Крофт. Но промяната не бе тъжна, Валенсия не бе пречупена, а напротив - виждаше в погледа й неприкрито, нахално самодоволство, което го отблъскваше.