Липсата на присъствието на Одеон и Касидин бе обезпокояващо, дори и за няколко минути. Гласовете им звъняха перманентно из коридорите, сепващи етикета и галантността на всички присъстващи. Но докато леда нямаше нищо напротив внезапното изчезване на големия принц, то тя веднага забеляза умалчаността на по-малкия си брат. След внезапното изчезване на Одеон, Кас бе станал по-тих и обран, нещо напълно нетипично за слънчевата му и фриволна натура. И този топъл следобед се бе покрил от полезрението на всички и принцесата най-накрая сметна, че би било добре да поговори с него. Все пак най-големият наследник не бе подходящо рамо за плакане или гръб на когото и да е било, и този сестрински дълг се падаше на нея.
Докато изкачваше увивните, каменни стълби, къпани в хладна, ранна есенна светлина, Леда се замисли, че Одеон не ѝ липсваше. Напротив, може би така бе по-добре за всички в двореца. В действителност дори си мечтаеше и Катал да вземе пример от него, като просто се изпари от лицето на земята, заедно с досадното си куче. Но не и Касидин, не ѝ той. Мястото му бе в двореца, при нея, макар, за жалост, често да се озоваваше плътно до Одеон. Лично за Леда това бе огромна грешка за личностното развитие на Касидин, но с липсата на пияницата може би имаше шанс да поправи годините щети нанасяни върху навиците и морала му.
Да, радваше се. Можеше да измисли подробен план на Катал как да избяга от двореца без никой да забележи. Би била доволна за пръв път в живота си да помогне на странно мълчаливия си брат. Искаше ѝ се да ги разкарва един по един, възможно най-бързо. Одеон доказа това, което винаги е знаела - нито един от тях не бе годен за крал. Тя бе единствената, в чиято синя кръв течеше пламенността на държавник, морала на достолепния им род и царствеността на предците им. Отдаваше слабостта на гена на майка им, съдейки по сладникавите истории за това колко мила и добра е била със селяните. Не бе чувала нищо подобно по адрес на своята майка, но тя все пак е била отровена неслучайно. Тъй като не си я спомняше, можеше да вярва единствено на историите на братята си за нея, а те не бяха и наполовина захаросани. Мисълта, че не споделят обща майка понякога натъжаваше Леда, особено когато след вечеря Кас предпочетеше да препива с Одеон, а не да се наслади на приятна разходка с нея из хладния лабиринт в разцъфналата градина. Въобразяваше си, че е защото не са напълно брат и сестра, макар Касидин да я уверяваше, че няма нищо такова. но в повечето време бе благодарна, че слабохарактерната жената, която ги бе родила, не е и нейна майка.
Намери Касидин приседнал до един от прозорците в библиотеката, точно както подозираше. Както винаги, в ръцете му нямаше книга. Иронично, бе придобил и този навик от Одеон, който, в интерес на истината, обичаше да чете в тийнейджърските си години. Е, все пак не бе сигурна какво толкова е чел предвид миризмата на ейл, която се носеше от него, и лекото лакатушкане, но все пак успяваше да задържи страниците пред лицето си за няколко минути. Но не и Касидин. Той винаги просто стоеше тук и наблюдаваше, дълго след като по-големият им брат бе спрял да проявява интерес към четенето.  Бе ѝ споменавал, че обожава миризмата на старите книги, а и атмосферата тук бе приказна, сякаш пропита с магията на хилядите скрити в страниците истории.
Загледа се в обления му в златиста светлина остър профил. Кас бе присвил очи и стиснал устни, очевидно размишлявайки дълбоко върху нещо. За жалост Леда го познаваше твърде добре и можеше да прецени какво го терзае по блуждаенето на притъмнелия му поглед.
- Не ми казвай, че тъгуваш по онзи глупак. - раздразненият ѝ глас се разнесе из библиотеката, сепвайки Касидин - Имаш много по-сериозни проблеми пред себе си в момента. Приемаш твърде.... неемоционално женитбата си.

Понякога му се искаше да каже нещо на Леда по повод поведението ѝ спрямо другите двама братя, но се бе научил, че е безсмислено. Момичето криеше в себе си толкова много гняв и омраза към останалите наследници. Касидин дори се учудваше как не е в черния ѝ списък. Виждаше я – жаждата за власт, прикрита от море от дантели и розови бузи. Леда мразеше по начин, който е характерен за кралските семейства. Може би не тя бе криворазбраната, а синовете на Ханиел, които нямаха и една владетелска кост в тялото си. Касидин обичаше да си мисли, че я разбира, че единствен е видял какво се крие зад фасоните ѝ. Ревнуваше властта, която те не заслужаваха…
- Просто се притеснявам какво ще се случи с него. Всичко това не е в стила му. – призна – Той ти е брат, Леда. – втренчи очи в тези на момичето и в нея сякаш нещо се пречупи – Като малка не спираше да те разнася на конче из двореца.
Още си спомняше как малкият Одеон едвам придържаше Леда в обятията си, потопена в море от дантели и перли. Може би одеждите ѝ тежаха повече от крехкото ѝ телце. Иронично, за пръв и последен път вторият принц бе проявил бащински инстинкти в детството си. Разнасяше я из двореца като кукла, държеше да я храни вместо доячката и я включваше във всичките им игри. Това се промени когато поотрастнаха малко и игрите с дървени мечове станаха по-интересни. Пък и към седмата си година Леда вече бе започнала да проявява темперамента си, отказвайки да е занимавана от Одеон.
Принцесата въздъхна и приседна няколко стълби под Касидин. Пооправи полите си, като отражение на спомена за бебето, повито в дантели. Остана нетипично мълчалива и мъжът заключи, че може би и тя разсъждаваше върху миговете, в които не мразеше Одеон най-много, а точно обратното.
- Не е ли по-добре да съм лишен от емоции? Нямам мнение по въпроса със женитбата. – пооправи перлената гривна на ръката си – Винаги сме знаели, че някой ден ще ни пробутат на някое кралско семейство или делегат. Доменика е доста приятна. Можеше да е много по-зле. Благодарен съм за избора на баща ни.
Касидин обичаше ергенския живот – непланираните пътешествия, комарът, всички плътски грехове на този свят. Но същевременно бе готов да приеме, че тези дни идваха към края си. Надигна поглед и улови този на сестра си, който бе някак подразнен, разгневен. Навярно бе очаквала някаква сцена от щурия си брат, но той я бе разочаровал.
- Честно казано, проблемът с Одеон и Калиопе е много по-лош.

Липсата на присъствието на Одеон и Касидин бе обезпокояващо, дори и за няколко минути. Гласовете им звъняха перманентно из коридорите, сепващи етикета и галантността на всички присъстващи. Но докато леда нямаше нищо напротив внезапното изчезване на големия принц, то тя веднага забеляза умалчаността на по-малкия си брат. След внезапното изчезване на Одеон, Кас бе станал по-тих и обран, нещо напълно нетипично за слънчевата му и фриволна натура. И този топъл следобед се бе покрил от полезрението на всички и принцесата най-накрая сметна, че би било добре да поговори с него. Все пак най-големият наследник не бе подходящо рамо за плакане или гръб на когото и да е било, и този сестрински дълг се падаше на нея.
Докато изкачваше увивните, каменни стълби, къпани в хладна, ранна есенна светлина, Леда се замисли, че Одеон не ѝ липсваше. Напротив, може би така бе по-добре за всички в двореца. В действителност дори си мечтаеше и Катал да вземе пример от него, като просто се изпари от лицето на земята, заедно с досадното си куче. Но не и Касидин, не ѝ той. Мястото му бе в двореца, при нея, макар, за жалост, често да се озоваваше плътно до Одеон. Лично за Леда това бе огромна грешка за личностното развитие на Касидин, но с липсата на пияницата може би имаше шанс да поправи годините щети нанасяни върху навиците и морала му.
Да, радваше се. Можеше да измисли подробен план на Катал как да избяга от двореца без никой да забележи. Би била доволна за пръв път в живота си да помогне на странно мълчаливия си брат. Искаше ѝ се да ги разкарва един по един, възможно най-бързо. Одеон доказа това, което винаги е знаела - нито един от тях не бе годен за крал. Тя бе единствената, в чиято синя кръв течеше пламенността на държавник, морала на достолепния им род и царствеността на предците им. Отдаваше слабостта на гена на майка им, съдейки по сладникавите истории за това колко мила и добра е била със селяните. Не бе чувала нищо подобно по адрес на своята майка, но тя все пак е била отровена неслучайно. Тъй като не си я спомняше, можеше да вярва единствено на историите на братята си за нея, а те не бяха и наполовина захаросани. Мисълта, че не споделят обща майка понякога натъжаваше Леда, особено когато след вечеря Кас предпочетеше да препива с Одеон, а не да се наслади на приятна разходка с нея из хладния лабиринт в разцъфналата градина. Въобразяваше си, че е защото не са напълно брат и сестра, макар Касидин да я уверяваше, че няма нищо такова. но в повечето време бе благодарна, че слабохарактерната жената, която ги бе родила, не е и нейна майка.
Намери Касидин приседнал до един от прозорците в библиотеката, точно както подозираше. Както винаги, в ръцете му нямаше книга. Иронично, бе придобил и този навик от Одеон, който, в интерес на истината, обичаше да чете в тийнейджърските си години. Е, все пак не бе сигурна какво толкова е чел предвид миризмата на ейл, която се носеше от него, и лекото лакатушкане, но все пак успяваше да задържи страниците пред лицето си за няколко минути. Но не и Касидин. Той винаги просто стоеше тук и наблюдаваше, дълго след като по-големият им брат бе спрял да проявява интерес към четенето.  Бе ѝ споменавал, че обожава миризмата на старите книги, а и атмосферата тук бе приказна, сякаш пропита с магията на хилядите скрити в страниците истории.
Загледа се в обления му в златиста светлина остър профил. Кас бе присвил очи и стиснал устни, очевидно размишлявайки дълбоко върху нещо. За жалост Леда го познаваше твърде добре и можеше да прецени какво го терзае по блуждаенето на притъмнелия му поглед.
- Не ми казвай, че тъгуваш по онзи глупак. - раздразненият ѝ глас се разнесе из библиотеката, сепвайки Касидин - Имаш много по-сериозни проблеми пред себе си в момента. Приемаш твърде.... неемоционално женитбата си.