В началото на зимата.

Дребните пъргави стъпки отекваха по скърцащия дървен под. Няколко десетки прокашляния, предшестващи край, ставаха свидетели на началото на нов живот. Изморените, изпити и вече угасващи очи на болните в малката полусъборена лечебница си спомняха за своя първи дъх. Няколко усмивки върху загрубелите кожи на живите мъртъвци пробляснаха в тъмнината, напоена с аромат на нафталин. Тънката фигура на медицинската сестра се промъква пъргаво като лисица измежду съдраните чаршафи. Далеч не толкова фината сянка на нищожеството, наричащо се лекар, бавно и тромаво я следва. Чуват се няколко гнусни подсмърчания, последвани от още по-звучни отхрачвания. Секундите се търкулят в обичайния си протяжен ритъм. Блъскат се в застоялия въздух, опитват се да пробият невидимата завеса. Айнщайн по-късно ще твърди, че времето и пространството са взаимнозависими. Че колкото по-бързо се движиш в пространството, толкова по-бавно се движиш във времето. Е, тук цари безвремие. Стрелките на часовниците отдавна са спрели. Полепнали са с гъсти паяжини и наслоен прах. Единственият признак на живот се крие в малката стаичка в дъното на коридора и това са крясъците, които раздират мрака. Писъци, последвани от няколко отчетливи проплаквания. Ако се престрашите да погледнете зад завесата, ще видите четири прекрасни сини очи, които проблясват и носят дъх на надежда. Ала, ще видите обаче и лъжата, скрита зад равнодушните погледи на двамата съюзници.
-Госпожо..искрено съжаляваме, ала едното новородено страда от тежки мозъчни увреждания. Няма никакъв шанс да оцелее.. Съветваме Ви да оставите детето. Ако ли не, Вашият живот, както и този на момиченцето ще се превърнат в истинска агония. Ще изживеете Ада на земята.
Едва няколко секунди време са нужни, за да зачеркнеш детето си. Да подпишеш смъртната му присъда. Да повярваш в лъжа, която единствено тежи на съвестта.
Майката никога повече не вижда дъщеря си. Съдбата й е предначертана от злостните планове на двамата подкупни лекари. Веднага след ражданието Лиа бива продадена на търговци във Франция.Семейството се занимава с търговия на бижута и е едно от най-прочутите. Животът на новороденото струва точно три златни гроша. И нито грам повече.
Името, което ѝ е дадено тогава е Chloé Fabian.

Първата снежинка падна.
В средата на зимата.
- Клоуи! Концентрирай се, дявол да те вземе! След няколко минути е твой ред! Завържи цвичките на скапана хубава панделка, излез и танцувай, проклетнице!
Плътният мъжки глас разтриса цялата зала. Зала е твърде силно казано. Всеки ден момичето упражняваше движенията си в лъскавата празна зала, погнусена от собственото си съществуване.От сутрин до вечер бе отдадена с цялото си същество на балета. Сърцето й биеше толкова пъти, колкото се завърташе последователно. Вдишваше толкова дълбоко, колкото високо успяваше да скочи. Всяка вечер заспиваше с болките в глезените и коленете, ала с усмивка. Усмивка, която криеше от всеки. Единственият й наблюдател бе Ричи. Черният пес, който неотлъчно следваше тъмнокосата красавица.

Без начало и с неизвестен край, зимата продължи.
"Не знам дали има точно определения за болката отляво, но всеки път, в който падне снежинка върху земята, сърцето ми се разбива."
Все още е зима.
И боли.

Началото на слънчогледовото лято.
Когато не боли.
Всяка зима има своя край. И най-лютата, празната и сивата. И тогава идва лятото. Светло, топло и свободно.
Лятото за Клоуи, или Олина (пазител) Бернал (благословен), както тя сама избра, дойде на 17 годишна възраст, когато се откъсна от семейството, към което никога не усети, че принадлежи. Взе обаче нещо за спомен. Нещо скъпо, бляскаво и такова, което щеше да накара баща ѝ да полудее.
Слънчогледите оживяха преди година, когато кракът ѝ за пръв път стъпи в Ню Йорк, а очите ѝ срещнаха огъня.