Търсенето даде 4 резултата

Единствено, когато изгубиш онова, което си притежавал, разбираш истинската му стойност, заедно с всички онези малки неща, които по принцип можеше да сториш само, ако беше получил още един шанс, още една прошка, още един миг, още един ден, още една секунда, някъде на различно място, някъде, където мечтите можеха да се превърнат в част от реалността, защото тя нямаше да може да те застигне още веднъж, унищожавайки те. Само ако…
Повечето хора губеха малки неща и получаваха по-нататъшен шанс в живота си, за да поправят всичко това. Други, като Нея, нямаха този късмет, защото им се отнемаше единственото, което не можеше да бъде върнато по никакъв начин. Животът.
Би излъгала, ако кажеше, че помнеше каква бе била смъртта ѝ. С разстояние на годините, не помнеше нито дали бе изпитала ужас, дали бе искала да заплаче, да се моли за живота си или бе посрещнала последните си мигове като онази, в която никога нямаше да се превърне. В някои моменти това ѝ се струваше като най-голямото проклятие на света, ала в други… дочувайки достатъчно клети истории на такива като нея, избираше да вярва, че е една от малкото късметлии, които бяха надарени с познанието на забравата. Единственото, което помнеше, бе чувството за давене. То не идваше с конкретен спомен за това как тялото ѝ се бе почувствало, а по-скоро умът. А той бе бил изключително тих.
Несвързани и разбъркани частични изображения от смъртта ѝ рядко изплуваха пред очите ѝ, а тя откриваше, че независимо колко пъти се опитваше да пресъздаде отново и отново смъртта си, част от нея беше наясно, че няма как да се почувства по абсолютно същия начин, защото не бе останало нищо от стария ѝ образ, което да умре отново. Ала въпреки това опитваше… подобно на повредена обладана от необясними духове, кукла. Повтаряше я отново и отново, понякога опитвайки се да бъде изобретателна, което я превръщаше в чудовищен образ за който можеше да я види.
И все пак имаше и моменти когато мислеше, че вече е твърде късно. Просто защото... в един момент бе станала твърде добра в това да е никоя. Да не съществува.

- София непълно помни единствено последния си живот, но това е достатъчно, за да разбърка психиката ѝ, правейки я нервна, недоверчива и параноична;
- винаги е имала странни и необясними сънища, но едва в последните години започва да подозира, че има повече скрито зад тях;
- в сегашния си живот работи като журналист;

Всичко в него крешеше "опасност". А  можеше да бъде от добрите.
В действителност Виторио се намираше някъде по-средата; нито твърде надълбоко из престъпните среди, нито твърде сляп и наивен за съществуването на целия този привидно скрит свят. Още от дете се сблъска с него, макар и първоначално баща му да беше от добрите. Онези, които отказваха да се пречупят под натиска на мафията и които ревностно защитаваха правилата, с които бяха възпитани. Виторио беше твърде малък, за да го проумее, но имаше време, в което баща му вярваше в тези традиции, както и време, в което бавно, но сигурно изостави тази вяра назад, съзнавайки че противопоставяйки се не просто рискуваше живота си, както и този на семейството си, ала и вървеше против собствения си успех. С подобен вид ценности беше възпитан и именно те бележеха промяната му в мъжа, който е сега.
Остра като бръснач челюстта, когато я държеше стегната, както сега, а това по начало се случваше твърде често. Проницателни, почти черни очи, имащи силата да изсмучат живота от всекиго, включително и от него самия, докато се взираше в отражението си върху огледалото в единия ъгъл на помещението. Хладният сатен, от който беше изшита ризата му, прилешваше плътно към извивките на слабото му и стройно тяло. Отгоре черното сако описваше раменете му. Чифт пръсти, подхождащи на изкусен пианист, се заровиха сред тъмните кичури коса, които твърде рядко се случваше да паднат върху челото му. Що се отнасяше до външността му, Рио беше педант. А може би още по-правилно беше да се каже перфекционист; състояние, което твърде много граничеше с нарцисизъм. Ала нима в това имаше нещо лошо? В крайна сметка в свят като настоящия именно този тип хора оцеляваха.
- Майка му е наследница на едно от първите италиански семейства, потърсили убежище в Америка, а може би и по-добър живот. Прадядото на Виторио е родоначалника на малка винарна, която днес е придобила промишлени размери, като мечтата на майка му винаги е била един ден той да поеме бизнеса. В известна степен Рио е, само че води собственик единствено по документи, докато някой друг движи всички дела от неговото име.
- Баща му е бил адвокат. Доста известен и корумпиран при това, ала един грешен избор му коства живота и той бива разстрелян публично малко преди Виторио да влезе в гимназията.
- Майка му страда от зависимост към сънотворни, която отнема живота ѝ година след като Виторио е завършил гимназия.
- Изучавал се паралелно Право и Бизнес в Нюйоркския университет. Като още тогава започва да изгражда близки отношения с Алианса.
- Семейството му, поне по майчина линия, е близко с фамилията Матаразо, макар и да не са поддръжници на тъмните им афери.
- Малко след завършването си основава охранителна фирма с името "Делос", която едновременно осигурява добре обучени кадри в полза на Алианса, но също така служи на политици, мафиотски босове и всеки, който счита че има нужда от защита, както и може да си заплати за услугата.

В началото на зимата.

Дребните пъргави стъпки отекваха по скърцащия дървен под. Няколко десетки прокашляния, предшестващи край, ставаха свидетели на началото на нов живот. Изморените, изпити и вече угасващи очи на болните в малката полусъборена лечебница си спомняха за своя първи дъх. Няколко усмивки върху загрубелите кожи на живите мъртъвци пробляснаха в тъмнината, напоена с аромат на нафталин. Тънката фигура на медицинската сестра се промъква пъргаво като лисица измежду съдраните чаршафи. Далеч не толкова фината сянка на нищожеството, наричащо се лекар, бавно и тромаво я следва. Чуват се няколко гнусни подсмърчания, последвани от още по-звучни отхрачвания. Секундите се търкулят в обичайния си протяжен ритъм. Блъскат се в застоялия въздух, опитват се да пробият невидимата завеса. Айнщайн по-късно ще твърди, че времето и пространството са взаимнозависими. Че колкото по-бързо се движиш в пространството, толкова по-бавно се движиш във времето. Е, тук цари безвремие. Стрелките на часовниците отдавна са спрели. Полепнали са с гъсти паяжини и наслоен прах. Единственият признак на живот се крие в малката стаичка в дъното на коридора и това са крясъците, които раздират мрака. Писъци, последвани от няколко отчетливи проплаквания. Ако се престрашите да погледнете зад завесата, ще видите четири прекрасни сини очи, които проблясват и носят дъх на надежда. Ала, ще видите обаче и лъжата, скрита зад равнодушните погледи на двамата съюзници.
-Госпожо..искрено съжаляваме, ала едното новородено страда от тежки мозъчни увреждания. Няма никакъв шанс да оцелее.. Съветваме Ви да оставите детето. Ако ли не, Вашият живот, както и този на момиченцето ще се превърнат в истинска агония. Ще изживеете Ада на земята.
Едва няколко секунди време са нужни, за да зачеркнеш детето си. Да подпишеш смъртната му присъда. Да повярваш в лъжа, която единствено тежи на съвестта.
Майката никога повече не вижда дъщеря си. Съдбата й е предначертана от злостните планове на двамата подкупни лекари. Веднага след ражданието Лиа бива продадена на търговци във Франция.Семейството се занимава с търговия на бижута и е едно от най-прочутите. Животът на новороденото струва точно три златни гроша. И нито грам повече.
Името, което ѝ е дадено тогава е Chloé Fabian.

Първата снежинка падна.
В средата на зимата.
- Клоуи! Концентрирай се, дявол да те вземе! След няколко минути е твой ред! Завържи цвичките на скапана хубава панделка, излез и танцувай, проклетнице!
Плътният мъжки глас разтриса цялата зала. Зала е твърде силно казано. Всеки ден момичето упражняваше движенията си в лъскавата празна зала, погнусена от собственото си съществуване.От сутрин до вечер бе отдадена с цялото си същество на балета. Сърцето й биеше толкова пъти, колкото се завърташе последователно. Вдишваше толкова дълбоко, колкото високо успяваше да скочи. Всяка вечер заспиваше с болките в глезените и коленете, ала с усмивка. Усмивка, която криеше от всеки. Единственият й наблюдател бе Ричи. Черният пес, който неотлъчно следваше тъмнокосата красавица.

Без начало и с неизвестен край, зимата продължи.
"Не знам дали има точно определения за болката отляво, но всеки път, в който падне снежинка върху земята, сърцето ми се разбива."
Все още е зима.
И боли.

Началото на слънчогледовото лято.
Когато не боли.
Всяка зима има своя край. И най-лютата, празната и сивата. И тогава идва лятото. Светло, топло и свободно.
Лятото за Клоуи, или Олина (пазител) Бернал (благословен), както тя сама избра, дойде на 17 годишна възраст, когато се откъсна от семейството, към което никога не усети, че принадлежи. Взе обаче нещо за спомен. Нещо скъпо, бляскаво и такова, което щеше да накара баща ѝ да полудее.
Слънчогледите оживяха преди година, когато кракът ѝ за пръв път стъпи в Ню Йорк, а очите ѝ срещнаха огъня.