Не можеше да затвориш птичка в клетка, била тя и златна такава. Първите дни вероятно щеше да се радва на отблясъците на лъчите, отразяващи се в златното покритие, щеше да пее, пленена от красотата на благородния метал. Потепенно песента й щеше да затихва, докато не бъде напълно погълната от депресията на това да е затворена. Златната клетка щеше да се превърне бързо в затвор, от който щеше да се опита да избяга. В началото би опитала начин да се промуши между решетките, някак да намери пътя си навън, докато не разбере, че тези усилия няма да бъдат овенчани с успех. Тогава оставаше единствено да чака края си. Да отказва храна, вода, за да ускори по-бърз процеса. Да започне да линее и да гъби яркия цвят на красивите си пера, а сетне, след месеци затвор, да падне на пода на клетката бездиханна и да се отърве.
Карина бе като птичка. В началото се рееше свободно, времето й предоставяше подаръци, които пред години не би могла и да си представи. Бе видяла неща и времена, много отвън въображението й. Но от едно известно време полетът й бе спрял, ограничен от решетките от благороден метал на златната си клетка, която редставляваше времето. Но не нейното собствено. Бе затворник във времето на друг, който вземаше решенията вместо нея. Можеше да види болката в очите му всеки път, когато я наричаше с името на отнената от смъртта му любима, можеше да види и лудостта, която рисуваше нейния образ в съзнанието му, щом погледът му се спреше върху Карина. Но тя никога нямаше да бъде онази жена. Отказваше да се превърне в птичката, която накрая щеше да умре в своя затвор.

* отвлечена е от пътешественик, за да заеме мястото на мъртвата му любима в неговото време, откъде в момента не може да се измъкне.