Ако преди няколко седмици и бяхте казали, че живота й щеше да се промени толкова много, ако й бяхте казали, че можеше да има човек на този или който и да е било свят, който можеше да накара тялото й и сърцето й да изпита каквото и да е било, нямаше да повярва и за секунда, нямаше да си го помисли дори. Лена бе жадна за власт, да има всичко онова, що пожелае. Но последните седмици, сякаш нещо друго обгръщаше съзнанието й, но не и за всичко онова, което до преди няколко дни мислеше постоянно за работата си, нямаше да мисли постоянно за нови и нови придобивки. Сега в този момент се интересуваше от нещо много по – различно, нещо което не очакваше, че някога щеше да се появи в живота й. Ала ето, че в действителност нещото, което най – малко очакваш се появяваше, в мига, който изобщо не си си помислял, че можеше да се появи. Но се появяваше, най – неочаквано и то от най – неочаквания човек, не бе предполагала дори, но ето че всичко това се случваше. Всичко това идваше тъй неканено, не искано, но не можеше да го спре, не можеше да спре това, което се случваше с нея, просто нямаше как дори и да го искаше.

Уж не си го признаваше, опитваше се да го скрие, още повече от него, да не споменава нищо, да го отрича до край. НО… разбира се, че имаше едно голямо „но“ не предполагаше, колко точно лесно я разчиташе той, колко много я бе опознал, а още по – малко осъзнаваше как се бе случило това, кога бе успял да разбере толкова много неща за нея и за ежедневието й, все едно дълго време само това бе правил бе я проучвал, бе разучил, и все пак… все пак накрая сама се издаде какво се бе случило в нея след като бе разбрала, че той бе спал с друга, след като разбра, че бе женен, определено не се бе почувствала приятно при тази мисъл. Не обичаше да е ничия играчка, а точно това бе решила, че се е случило че бе именно негова играчка, забавление, с което рано или късно щеше да се насити, а след това отново да се върне при съпругата си, все пак, каквото и да й казваше той, тя не можеше да повярва, че е възможно някой мъж изобщо да откаже на онази Богиня. А да, забрави да спомени, че не просто се бе прехласнала по някакъв си човек, а точно към онези, когото не трябваше. Не трябваше .

Не трябваше, защото имаше и нещо друго, което я притесняваше, че някой ден именно той ще бъде този, който щеше да я предаде, да стори онова, което не трябваше. Но ето, че все пак все още бе тук с него. Позволявайки му много повече от онова, което се бяха разбрали в онази нощ. Имаше нещо повече и Лена вече се бе уморила да го отрича, бе се уморила да спира всичко това в себе си и постоянно да му бяга. Не можеше да го прави повече, а може би точно това бе най – голямата й грешка, която щеше да се окаже. А може би и не бе, може би бе и онова, което бе търсела и искала до този момент, без да го осъзнава. Всеки, абсолютно всеки на този свят имаше нужда от малка частичка любов, която Лена бе намерила в най  -неподходящия и все пак дори и това не я спираше да се наслаждава на онова чувство, съвсем нетипично за нея. А и не само да му се наслаждава, но и да му се отдава. Сякаш бе спряла някой неща, които по принцип правеше.

А сега ами може би само пушенето и чат пат някоя и друга чаша водка бяха останали за нея в дните й, но компанията му бе много по – приятна от всичко онова, което правеше по принцип в ежедневието си. Е работата й не можеше да се промени, а там продължаваше все в същия дух, онази ледена маска бе започнала да се появява всеки път, в който бе на работа, а сега.. сега бе без нея, само и единствено когато бе с него. Може би и той бе успял да свали именно тази маска не само от лицето й, но и от сърцето й, позволявайки му да види една много по – различна и мека Лена. В началото когато й каза, че щеше да я укроти тя се бе изсмяла, но сега не можеше да не си признае, че той го бе сторил. И може би това й харесваше. Така както ами нищо до този момент не й се бе харесвало. А може би просто не бе свикнала с това, бе ново, непознато, нещо на което той в този момент я учеше. На нещо ново и прекалено приятно, сякаш се пристрастяваше към това чувства, точно така както наркоман се пристрастяваше към наркотика си, точно така тя се пристрастяваше към новите и непознати за нея чувства.

Обаче, не бе очаквала всичко това, което щеше да се случи. Беше му повярвала на думите му,  беше му повярвала, че нямаше да повтори онази случка, нямаше да отново да легне с жена си, но по онова, което Каталина й бе споделила излизаше, че той отново бе свършил точно онова, от което се бе опасявала, когато й спомена, че щял да ходи да говори с Афродита, чудеше се какво толкова спешното бе, съмняваше се и му бе казала. Само, че той отново успя да я обеди, че нямаше как да я пожелае отново. Е очевидно се бе случило, а онази Богиня, просто и за миг не се посвени да натрие носа на Лена, чрез Каталина. Е със сигурност, Лена я мразеше не по – малко от колкото тя мразеше нея. Не отричаше изобщо колко точно я бе изнервило това и със сигурност на Арес нямаше да му се размине, нямаше да й мигне окото и за секунда дори, защото той прекали, каза му, още тогава му каза, че стъпва с грешния крак, а сега го бе сторил втори път, пропилявайки всичко онова, което се бе случило. А докато той се прибереше, водката за пореден път се оказваше най – верния приятел на червенокоската, защото явно на друг не можеше да има доверие, е освен на Каталина, която бе доказала, че можеше да й гласува такова. Но и това не бе сигурно до кога..

Седеше на дивана, загледана в горящата камина, която догаряше. А чашата с водката леко поклащаше с ръката си, като бучиците лед се блъскаха една в друга. Когато чу приближаващите се стъпки, можеше да го познае. Още преди да е срещнала очите му, устните й се разтвориха, а думите заваляха от тях. - Блудния син се завърна, отново съгрешил. Добре ли си изкара на фиаското с Афродита? - попита го, като по лицето й не се показваше грам емоция. Просто не можа да се сдържи, нямаше как да се прави, че нищо не е станало и да го посрещне с усмивка. Просто нямаше да задържи думите в себе си, а тя обичаше да си каже всичко онова, което й бе на езика изобщо без да се замисля, какво можеше да каже в първия момент. Искаше да си каже онова, което имаше. И щеше. - Уж нямаше да го повториш, а в действителност какво се получи? М? Уж можеше да й откажеш, а в същност отново преспа с нея. Но какво се съмнявам, явно сте просто един дол дренки. Не си по – различен от нея. - заяви му, като най – накрая срещна погледа му, а в следващия момент на лицето й нямаше абсолютно никаква емоция, дори и колко ядосана бе не показваше.

Е това не го бе очаквала, наистина за един миг бе повярвала, че той можеше да е верен, можеше да е изцяло неин, но явно миналото му никога нямаше да го пусне да напусне пределите му. Явно бе, че и онази Богиня никога нямаше да се откаже от него, примамвайки го по всеки един възможен начин, а Лена.. Лена отново бе дръпната от яда и ревността си. В този момент, се чудеше кога за пореден път се бе доверила на някого, а той бе предал доверието й. Точно като всеки последните месеци. Започваше да се дразни и май си бе най – добре, когато не се доверяваше на абсолютно никого за нищо, в онези моменти когато как да кажем, просто хората си имаха едно на ум за всеки и никога не му даваха напълно доверието си. Просто не ставаше или поне така си мислеше тя, опитвайки се всячески да не мисли за това да се успокои и всичко да се нареди от само себе си. Да не мисли за него, защото в миговете, в които го правеше просто имаше чувството, че щеше да се побърка или пък не? В действителност трябваше ли вече да й пука след като на него самия не му пукаше какво можеше да се случи?

Изобщо, ама изобщо не трябваше да му се доверява когато й каза, че те щели просто да поговорят, че там щяло да има и други Богове… не не трябваше, но го бе сторила и в този момент, Лена ужасно съжаляваше, че го бе сторила, явно всичко това бе поредния претекст за да бъде с жена си. Отново я изигра доста добре, ако питате нея, защото бе успял до толкова да й влезе под кожата, че Лена да бъде склонна да повярва на всяка негова дума. Но явно просто не трябваше да го прави, успешно бе успял да я омота в мрежите си, но вече не. Нямаше да го допусне. Нямаше да допусне нищо от това повече и щеше да си го върне достатъчно добре, за да почувства и той как я караше да се чувства, макар че бе сигурна колко точно добре знаеше, че той бе достатъчно наранен преди нея, че онази жена доста добре го бе подредила и изобщо не можеше да разбере защо продължаваше да се връща там, когато тя му бе причинила всичко онова? Не знаеше, явно имаше някакво желание да го боли, но ами Лена нямаше такова за себе си.

Бе допуснала грешка позволявайки му всичко онова, което той бе пожелал. Не трябваше да му е вярвна, както той самия не бе на нея, не трябваше да му позволява изобщо да разбира онзи лед около сърцето й. А още повече не трябваше да му позволява изобщо да вкарва нещо ново в сърцето й и да разбира какво означаваше изобщо всяка лигавщина като любов, обич и т.н. Не трябваше да си се придържа към живота си и изобщо да не го допуска до себе си. Явно властта й си бе напълно достатъчна за всичко това, което се случваше. И все пак го бе допуснала, грешка която с всеки изминал ден сякаш излизаше все по – солено и по – солено за нейна сметка. Защото на него му бе добре, нали? Нямаше му нищо, караше я да му вярва, а в следващия момент просто изобщо не трябваше да му се доверява, защото бе явно какво се случваше всеки път, в който той бе с онази жена. Макар, че и Лена можеше да стори всичко това, тя не го правеше, оставаше му вярна макар и изобщо да не бе в природата й. А той правеше всичко това? Някак изобщо не бе честно спрямо нея, а той сякаш не виждаше това и продължаваше да го прави всеки Божи път.

И ето, че продължаваше да се случва. Не искаше това дори и не искаше да го слуша. Самото му присъствие в този момент я дразнеше. Искаше да не вижда изобщо какво се случваше в нея, но дори и да си наденеше маската той отново щеше да го види. Сякаш виждаше собственото си отражение в него, прекалено добре я познаваше дори и без да му кажеше. И все пак, той щеше да прозре дори и през маската, за това просто нямаше да я слага, макар и безизразното й лице отново да бе на показ, само защото просто не искаше да чувства нищо в този момент. Думите му, сякаш нямаха никакво значение. Нямаше и да имат в този момент. На него не му пукаше, защо тогава на нея трябваше да й пука? – Не разбираш за какво ти говоря? Много добре ме разбра. – отвърна на думите му, а лек смях се откъсна от устните й. Не искаше ли тази Лена е тя винаги можеше да е онази която бе, защото си й бе в кръвта й. Нямаше да се повлияе от думите му, нямаше да го стори и отново нямаше да се преструва. Сякаш се бе превърнала в нещо, което тя не е и за какво? За един неверник? Нямаше как да се случи повече.

Не искаше да усеща болка, но тя сама се бе настанила в нея, само при мисълта, че той бе обещал, а ето, че не държеше на обещанието си. –Боговете правите само едно – единствено нещо, обещавате, а доста често не изпълнявате обещанията си, не ги спазвате и хората години наред са страдали от вашата „подкрепа“ от вашите лъжовни обещания. А сега аз страдам от твоите. Но няма да продължава така. До тук бе всичко това. Вече не вярвам и на една твоя дума не се хаби. – заяви, му но въпреки всичко продължаваше да държи усмивката на устните си. Нямаше да му се даде, нямаше да се поддаде и на чара му, нито на онова което виждаше в очите му, нямаше да го стори. Не и този път, тя нямаше да бъде глупачката в цялата история, нямаше да бъде и поредната за един Бог, които очевидно просто не можеше да е верен. Изобщо и първия път не трябваше да му вярва. Бе очевидно. Все пак, кой се доверяваше на Боговете? Никой, отдавана не го правеха, малцина бяха тези, които се връзваха на напразните им обещания, но Лена .. вече не.

- Не ти влиза в работата, не те интересува, но поне на този човек мога да вярвам, на всяка дума излязла от устата му. Какво си мислеше, че няма да разбера? Ще ти се доверя отново сляпо на думите ти и няма да проверя дали са достоверни? След като веднъж вече ме предаде. А сега не се посвени да го сториш отново. Не и този път, Арес. – отвърна на думите му, вярваше на Каталина, вярваше на онова, което бе разбрала защото до сега веднъж не я бе накарала да се съмнява в нея, а той.. той го правеше при всяка първа възможност. Поредния предател в живота й. Докато седеше и го гледаше, така просто се изправи, изпивайки съдържанието на чашата си, а след това просто оправи якето си, поглеждайки го. – А сега смятам, че е мой ред да се позабавлявам, а ти.. ти можеш да си вървиш или пък да останеш, но не и да ме чакаш. Казах ти го, следващия път, в който ме предадеш не се връщай при мен, а ти го правиш. Продължавайки да ме гледаш в очите и да ме лъжеш. Прави са хората, нямате срам.

Все още не искаше да повярва, че всичко това се случваше отново, но бе факт. Нямаше как да не го признае. Макар и да не искаше да го прави, защото би се побъркала в противен случай. Предпочиташе да се чувства предадена пред това отново на повярва на всичко това. Карайки я да се чувства все по – зле от колкото в действителност беше. Притваряйки очите си, просто й се искаше да спре да мисли в този момент. Не искаше да мисли за него, за онази, за каквото и да е било, просто имаше нужда от спокойствие, от въздух. Имаше нужда от облекчение, от това да е далеч от него за малко, не искаше да седи дори в този момент в една и съща стая с него, но явно и това не бе възможно за момента. Не знаеше какво точно трябваше да стори и какво би било добре в тази ситуация. Мразеше всичко това ново и непознато чувство, чувства, които толкова неканено се настаняваха в нея, неприятно усещане, че бе сторила грешка да допусне още нещо към което имаше интерес в живота й. Май си й бе достатъчно добре докато бе сама, докато се забавляваше, докато правеше онова, което желаеше и единственото, което я интересуваше бе властта й и нищо повече, нито по – малко. Май точно от това имаше нужда.

Имаше нужда от старата Лена, онази Лена, която нямаше да се замисли и за секунда за онова, което щеше да стори. За онова, което можеше да последва, точно тази Лена искаше да е в момента, ала просто не можеше. Нещо в нея не й позволяваше да се върне към нея. Сякаш макар и всичко което в този момент изпитваше към този мъж, просто я дърпаше назад от онова, което действително искаше. А така силно имаше нужда да се облекчи, да се разтовари да помисли, дори и да не .. дори и да не стореше нещо, за да му го върне със сигурност щеше да му натрие носа. Познаваше се, знаеше на какво бе способна, знаеше какво можеше да стори, но нямаше. Заслужаваше нещо по – добро от онази Лена, но нима някога щеше да го получи при положение, че колкото и да искаше това да се случи с него, то просто се рушеше сякаш по – бързо от колкото бе започнало, сякаш доказвайки й, че дарявайки доверието си на някого не си заслужаваше. Не трябваше да вярва на никого, не трябваше и все пак го бе сторила, правейки май най – лошото нещо в живота си. Позволявайки на любовта да влезне в него.

А не трябваше. Толкова добре бе всичко в онези моменти, в който се забавляваше по цяла нощ, радвайки се на всеки миг, на който бе способна, ала ето че това вече сякаш не бе възможно, сякаш Арес просто я дърпаше назад от това да стъпи самата тя с грешния крак, самата тя да не си го позволи да го стори. Сърцето й гореше за този мъж, макар и никога до този момент все още да не бе изразила всичко онова, което гореше в нея, макар и той да не го разбере, знаеше че нямаше да го разбере. Искаше да му го покаже, но не се получаваше, колкото и да се стараеше той просто й се отблагодаряваше по този начин, нима имаше смисъл да прави каквото и да е било, когато той правеше всичко това? Искаше цялата чернилка в нея просто да се появи отново и да го накаже точно така както само тя можеше да стори, но нима трябваше? Ето отново всичко това се пораждаше в съзнанието й.. задържащо я все още стъпила на земята внимавайки да не стори нещо, за което след това щеше да съжалява – може би.


– Нима? Видях колко изпълняваш обещанията си. И на Афродита си се заклел когато сте се женили, нали и все пак все още неин ти се обясни на любов на мен. Дали това ще те спре да се обясниш отново на нея? – не искаше да слуша думите му, някак си в този момент не искаше да вярва в тях, искаше да вярва на онова, което чувстваше в себе си в този момент. Не искаше да омеква пред него, не можеше. Просто всичко в нея бе наранено, знаеше че той го знае, но нямаше и това да му покаже. Какво по дяволите трябваше да направи, за да се свърши с всичко това? Трябваше ли да го прати да си върви при Афродита, явно тя никога нямаше да е вън от живота им, а Лена не я искаше в него, не искаше те да имат нищо общо, но ето имаха и каквото и да правеше той отново се връщаше при онази змия, която Лена бе сигурна, че в този момент, се наслаждаваше на всичко онова, което се случваше по между им. Натривайки носа на Лена за пореден път, чрез Каталина, което започваше да й писва. И й се искаше да я накаже по начин, по който никой не би сторил.

– Вярваш ли си? Този, който ми го е казал никога не би ме излъгал, за онова, което е разбрал. Номер? Моля ти се, значи и предния път бе номер така ли? Спри да отричаш очевидното, Арес! Не ме интересува, какво си взел, донесал или сторил. А онова което отново стори. – игнорира порива си, да се вслуша в думите му, онова чувство непознато толкова силно гореше по между гърдите й, че самата тя не се усещаше какво говореше, какво казваше или какво можеше да последва след думите й. Сякаш именно това чувство в нея връщаше на показ онази лошата, страта Лена, която тя искаше да е.. Размекваше се пред Бог… който в действителност трябваше да убие нея, нали? – Moжеш да отидеш и да занесеш тези цветя на Афродита, сигурна съм че би им се зарадвала, както на тях така и на теб. Писна ми, спри да се кълнеш, спри, защото само лъжи чувам постоянно. Въпроса е в това, че не вярвам на непознат, а явно на единствения човек, който не ме е лъгал никога. – отвърна му, все още не пукайки й как точно разговаряше с него или би го накарала да се почувства, точно както би сторила онази Лена, която бе преди той да се появи в живота й.

Мразеше всичко случващото се, защо трябваше нещата да са по този начин, от всеки на този свят тя трябваше да се влюби в него, не просто в човек, а в Бог и то .. ами женен, за онази която бе в представите и фантазиите на всеки мъж. Можеше ли да бъде сигурна, че някога нямаше отново да е и в неговите, но явно бе след като той.. след като отново бе отишъл при нея, отново се бе раздал с нея, така както бе правил преди това с нея. Погнусяваше се от мисълта, че можеше да бъде с нея преди да излезе, а след това да отдаде тялото си и на Афродита, да й даде онова, което даваше на червенокоската… преглъщайки едвам –едвам притвори очите си, обръщайки му гръб и тръгвайки към вратата. – Нима казах какво ще сторя, за разлика от теб, аз не бих тръгнала за сетен път с грешния крак. За разлика от теб, аз няма да ида и да се изчукам с някоя, която уж не ме интересува. Пък и не съм къде ще ходя. – заяви му като извъртя очи и за секунда се обърна към него. – Отивам там където ще съм далеч от теб и поредната ти изневяра, а не там където си решил, че ще ходя, разбра ли. Но това нека не те спира да се върнеш при нея, защото не съм сигурна, че като се върна искам да съм отново с теб. – това ли бе края наистина? Толкова ли бързо бе настъпил? Наистина ли онази бе спечелила? Да, бе спечелила, щеше да върне мъжа си, щеше да е с него, така както Лена искаше, но нямаше да търпи да е последната дупка на кавала. Щеше да иде при Каталина, да прекара нощта там и да се успокои, а след това щеше да му мисли. С тези последни думи отправени към него, просто го остави зад гърба си, защото нямаше сили да го гледа в този момент. Нямаше и сили да слуша оправдания при това лъжовни.

Не искаше да повярва, че го бе оставила зад гърбът си, не искаше да мисли за това, че не бе чула нито една негова дума тази вечер, думите му, онези последни думи все още кънтяха в главата й искайки сякаш да я заболи още повече от всичко случило се до този момент. Сякаш искаха сърцето й да за кърви още повече и да й даде да разбере, че онази Лена, старата на която за никого не й пукаше бе по – добре от тази, в която Арес бе започнал да я превръща спрямо себе си. Не искаше да чуе, не искаше и да си отвори очите и да види, честността в неговите. През цялото време или през по – голямата част избягваше погледа му, не искайки да го гледа, да вижда или да чуе дори онова, което щеше да й каже, сякаш думите му през цялото време просто преминаваха през нея, като нещо което не трябваше да чува в този момент, като нещо което не бе достатъчно важно, а в действителност бе по – важно от всичко останало, което можеше да има значение. Не искаше и нямаше да го мисли повече, просто нямаше сили за това и не искаше да го прави. Имаше нужда от почивка, поне за няколко часа, но действителност..

Действителност, нямаше да отиде в онзи бар, нямаше да му изневери, не, не можеше да го направи, макар че едва ли след този разговор тя имаше на кой и как да изневерява. Но все пак нямаше да го стори, нещо в нея не й позволяваше да отиде там, за това и отиде на единственото място, на което може би в този момент можеше да събере мислите си, единствения човек, който можеше в този миг да я разведри и да й върне настроението без да я накара да се почувства още по –зле. Знаеше, че Каталина нямаше да я разпитва какво точно е станало или щеше да се задоволи само и единствено с това, което й кажеше тя и нямаше да любопитства, а и кой знае може би там щеше да намери утехата си в този момент. Не знаеше, но не искаше да мисли в този миг за Арес, за това щеше да намери решението на онова, което я мъчеше. Нямаше да иде в онзи бардак, нямаше да го стори, бе си обещала, в мига, в който го срещна, че каквото и да станеше, нямаше да се върне там. И нямаше да го стори, но Каталина.. тя бе нещо, коренно различно, което в този момент можеше да си позволи.

Нещо, което нямаше да я накара да се почувства зле, а щеше да я разведри. Имаше нужда да спре да мисли за него и за това, което се бе случило, дали се бе случило нещо, дали всичко, което бяха казали на Каталина бе истина или бе поредната манипулация на Афродита, знаейки колко първо сигнална бе Лена опитвайки се да я провокира по начина, по който можеше, жегвайки я с онова, което тя нямаше да премълчи и щеше да се хване веднага щом го чуеше без да се замислеше. Все пак веднъж го бе сторил, защо да не го направи пак. И ето, че в този момент.. ами просто в този момент тя отново мислеше за него, макар и толкова наранена, макар и онази стара Лена отново да се опитваше да завземе мястото си на бял свят.. тя отново се опитваше дори и несъзнателно да го оправдае. Да разбере дали пък не трябваше да го изслуша преди да го съди. Но вече бе прекалено късно за това и тя прекрасно го знаеше. Бе си тръгнала преди изобщо да му даде шанс да каже каквото и да е било или му го бе дала, но пък да не го бе чула изобщо, какво искаше да й каже.

Толкова заслепена от онази ревност, която позволяваше на онази Лена, на която не й пукаше за никого и за чувствата на другите да не й позволи да говори с него и да му обърне гръб. Искаше й се всичко това да се окаже един лош сън, но знаеше, че нямаше да е така и това не бе кошмар от който щеше да се събуди, не това определено бе нещото, което не искаше никога да се случва, но ето че без да знае Лена, Афродита току- що й бе скроила поредния номер, бе спечелила онова, което искаше, а червенокоската й поднасяше на тепсия Арес, който ако онази змия се увъртеше около него със сигурност в момент на слабост можеше да го примами отново към себе си, а тогава Лена губеше единственото нещо, което някога в живота си бе обичала. И все пак нищо от това в момента не минаваше дори и за секунда през главата на Лена, карайки я да се чувства зле. Още по – зле с всяка изминала минута. Искайки нищо от това да не се бе случило, но се случи.

Появявайки се на прага на Каталина, която със сигурност бе озадачена в този момент, просто не каза нищо. Не даде обяснения, искаше да прекара вечерта с нея. Това беше всичко, каза й единствено и само, че са се скарали, но Лена имала нужда да се откъсне за момент и да се успокои за това искала да прекара нощта при нея. И това бе цялото оправдание, което й даде тя. Оставяйки нещата точно по този начин и по никакъв друг. Не казвайки какво точно се е случило с тях, защото и тя в крайна сметка не бе сигурна, не бе сигурна, дали той щеше да остане или като се прибереше нямаше да има и следа от него. А през това време ами щеше да се позабавлява с Каталина или така си мислеше в началото на влизането в дома й, до момента, в който просто не се стигна до съществената част и Лена просто не успя да стори онова, което искаше, не успя да накаже Арес по този начин, дори и с Каталина не успя да се пречупи. Нещо в нея сякаш я спря, макар и сърцето й да страдаше в този момент. Съжалявайки, че не бе успяла. Но просто не можеше. Може би и това бе добро начало на едно приятелство, което щяха да имат, което се бяха разбрали да сторят.

Забавлявайки се по коренно различен начин, пиейки и друсайки се нещо, което бе абсолютно привично на Лена, нещо което в последните седмици не се бе случвало покрай Арес, единственото което консумираше бе така любимата й водка, и онези цигари, който просто не можеше да остави. Сякаш бе забравила как да се забавлява, но не бе все още го правеше но по различен начин с него. Така бе минала нощта й с Каталина, а на сутринта се събуди с доста голям махмурлук, решавайки че бе добра идея да се прибера у дома и да види последствията от необмислените й действия, и все пак все още болката й нашепваше, че не трябваше да се опитва да го оправдае. А тя се бе върнала с изтрезняването й. Може би и за това първото, което направи прибирайки се у дома бе да си налее поредната чаша водка, установявайки, че не бе останал и помен от Арес в спалнята им, а него го нямаше никъде. Някак си това сякаш я нарани още повече, заболя я, осъзнавайки че края им наистина бе дошъл, абсолютно игнорирайки онези цветя който все още лежаха на масата, сядайки на канапето пред камината, която в този момент излъчваше все по – голяма топлина, карайки Лена да изпие чашата с на екс, наливайки поредната. Не бе минало много, чувайки стъпките зад себе си, мислейки че е Каталина, която бе вече дошла за поредния доклад, но леко обръщайки се с периферието си разбра, че е той, притваряйки очи отново изпи доста бързо чашката си. – Нали си тръгна, за какво си дошъл? – попита го, като наля поредната чаша водка. – Видях, че няма нищо в спалнята ни.. тоест спалнята ми. – продължи като отпи следващата голяма глътка.

Все още не можеше да разбере, защо един – единствен път бе решила да бъде нещо, което в действителност не бе. А в този момент седяща тук, с чашата в ръка и догарящата цигара.. това бе нещото, което бе тя, все още не изтрезняла от нощес Лена доста бързичко надигаше чашите си, опиянявайки по – бързо от обикновено съзнанието си, позволявайки му да се замъгли отново, спирайки притока на мисли за него. Осъзнавайки, че бе едва сутрин, а тя отново се бе напила, но така бе най – добре. Нямаше да го потърси, не искаше да го прави. Бе му казала, че не знаеше дали иска да го завари тук, а той сам бе взел решението си да напусне дома й, доказвайки й вече окончателно, че това май бе края им. Карайки Лена още повече, да надига чашата. Изобщо не искайки да мисли за него, защото ако продължаваше щеше да му се обади, но предпочиташе старата Лена в този момент, наказвайки дори и себе си, за глупостта че бе позволила сърцето й да е завладяно от нещо друго освен от властта. Да и така трябваше да си остане, не искаше да му дава да се връща в него, но знаеше, че изтрезнееше ли отново щеше да изпита онази болка, която щеше да създаде липсата му в този момент.

Но не и в момента, в момента Лена бе достатъчно опиянена, за да не й пука какво се случваше около нея, не я интересуваше дали щеше да успее да изтрезнее следващите дни. Не й пукаше какво се случваше около нея, Каталина знаеше какво и как да стори, а Лена й имаше пълно доверие за всичко, така че знаеше че можеше да й се довери и да остави всичко за няколко дни нещата в ръцете й. Имаше нужда от време? А може би нямаше, може би просто трябваше да изтрезнее и да помисли логично на всичко случило се до момента, но не го правеше, напротив Лена продължаваше да се налива, сякаш за няколко дни бе забравила вкуса на водката, палейки нова цигара сякаш ги палеше една след друга, а дори и водката не можеше да заличи кървясалите й очи, в който се виждаха сякаш все още следите от сълзите, който Лена бе ронила преди да заспи, останала сама, макар пияна и опиянена от наркотиците тя отново бе страдала от всичко това. Никога не бе плакала, е може би бе, но бе прекалено далеч в миналото, за да го помни, а той и всичко това я караше да го прави отново.

Но нямаше да мисли за това, щеше да се наслаждава на спиртната напитка, която вече дори и не усещаше да прогаря гърлото й, просто не й правеше впечатление, след втората или третата глътка просто продължаваше без да усеща как навлизаше в нея, а след това я омайваше карайки я да иска още от прозрачната течност, а сега.. до този момент. До момента, в който не го видя. Но сякаш дори и това не й помогна да я отрезви. Огледа го, бе прекрасен и никога нямаше да е напълно неин, знаеше го. След всичко до тук бе наясно точно с това. Една тежка въздишка се откъсна от устните докато чуваше думите излизащи от неговите, сякаш помнеше вкуса им, който в момента бе заличен от нейните с този на алкохола. – Нима те попитах, дали ще се връщаш? Попитах какво правиш тук. Друго не ме интересува. – лъжа.. но нямаше да го признае, дори и не го осъзнаваше, в този момент съзнанието й бе ужасно замъглено и … просто не й пукаше, дори и не осъзнаваше какво казваше в този миг, продължавайки да чува думите му глухо, а сърцето й да се свива, но и него не усещаше в този момент.

– Това е добре, явно си приключил бързо със спомена за мен и за това, че си бил тук. Сигурно не е трудно, а любима ти не е отказала да се върнеш при нея. – поредните глупости, които Лена изричаше, изобщо не обмисляйки и не осъзнавайки и дума от това, което казваше, а нима можеше да осъзнае особено в момента, когато бе до толкова опиянена от водката, че бе сигурна, че ако се опиташе да стане щеше да залитне. Но това не попречи на устните й отново да срещнат кристалната чаша, от която пое поредната глътка пареща течност. – Е какво чакаш, не мисля, че има нещо за теб тук или нещо интересно за гледане. – усети как цигарата в ръката й бе изгоряла и тлеещото огънче леко изгори пръстите й, карайки я да изохна леко и тихичко да прокълне запращайки догарящия фас в камината. Дори и държанието си не осъзнаваше, а нима някой пиян можеше. Леко със същата ръка, в която до преди секунда бе седяла цигарата й направи жест към него, сякаш искаше да го отпрати без думи. – Хайде, Арес.. – не се чувстваше на себе си, бе по – студена дори и от обикновено.

Сякаш водката дори не можеше да й помогне, просто замъгляваше главата й, не позволявайки я дори и да се чуеше не само какво му говореше, но и как.. все едно не го обичаше, а бе поредния с когото просто бе спала, а сега искаше да отпрати, но това не бе истината и сърцето й го знаеше. Ала в следващия момент думите му я попариха като с гореща вода. Карайки я да изпие поредната чаша до дъно, изправяйки се от канапето, леко усещайки омекналите си крайници, но и залитайки леко, бутайки чашата от облегалката, а кристала се разчупи на малки парченца, срещайки мраморния под, точно както се бяха счупили те, но тя не го осъзнаваше. Криволичейки доближавайки се до него, леко подсмихвайки се, дори и сама не очакваше онова, което можеше да се случи след секунди, само защото вече изобщо не мислеше, както бяхме установили, болката, ревността и алкохола в този момент говореха вместо нея и тя нямаше контрол. Едната й ръка се заигра с края на блузата му, а с другата свали очилата му, срещайки очите му, дори не проумя какво виждаше в тях, но и не можеше в момента. Мазната усмивка типична за нея, леденото лице, всичко това се бе покачило отново.

– Прекрасно, скъпи ми Арес. Бе толкова хубаво, че дори не можеш да си представиш. Пробвал ли си някога да се насладиш на две жени?! Е мисля, че преоткрих удоволствието, отдавайки тялото си на две прекрасни момченца. Искаш ли да чуеш подробности, мога да ти ги дам.. – смеха й се разнесе из стаята, а в този момент му говореше пълни глупости, лъжейки го най – нагло защото изобщо не бе прекарала нощта си там, искайки да го излъже, да види и той как тя се чувстваше, не съзнателно в този момент, искайки да го заболи точно както нея, а ако не и още повече. – Всичко се връща, скъпи мой. Всичко. – добави, преди да го отблъсне от себе си, отдалечавайки се, за пореден път залитайки. Имаше чувството, че ако не бе стената зад гърба й, нежното й дупе щеше да се срещне с пода. Изпръхтявайки лекично извъртвайки очите си. – А ти как прекара нощта си? Със сигурност не си ме мислил, събирайки си багажа, бе достатъчно ясен в решението си, за това какво очакваше? Да седя и да те оставя да ме правиш на глупачка? Да ме правиш на смешница, разигравайки ме.. е няма да я бъде, а сега вече сме квит. – продължавайки да го лъже очите й срещнаха неговите, макар че не бе сигурна дали не започваше дори и погледа й да се размазва.

Да това бе края, виждаше го, нямаше какво друго да е дори и да се опитахте в този момент да й го кажете. Сама бе довела нещата до тук и не знаеше още повече какви последици щяха да имат върху тях. Не знаеше и дори и не се замисляше. Но всичко това… всичко това и още повече щеше да се случи, неща които самата тя не очакваше, едва ли някога щеше да ги очаква при положение, че не можеше да мисли в този момент. Щеше да допусне най – голямата грешка в живота си, но тук и сега нея й пукаше. Не й пукаше какво щеше да се случи в този момент, просто болката гореше по – силно от всякога. А тя.. тя бе по- гадна от който и да е било друг път. Не мислейки, не чувствайки, именно онази стара Лена, която не познаваше любовта, чието сърце бе опсипано само с чернилка, която в този момент, се бе завърнала с пълна сила в него. Не помисляйки дори и за секунда какво щеше да му причини, какво щеше да стори той, а още по – малко каква лъжа бе всичко това. Афродита лъжеше нея, тя лъжеше него, ранявайки го така както нищо друго не можеше да го нарани.

Убивайки сърцето му, но не по – малко убивайки своето. И все пак нейното сърце и без друго бе убито, още в мига,в  който чу че отново бе прекарал нощта с жена му. Повече в живота си нямаше да повярва на мъж, може би в крайна сметка не трябваше да приключва нещата с Каталина заради него и двете имаха изгода от това, май там в момента щеше да се чувства най – добре. Не бе сигурна вече какво трябваше да мисли или казва, в действителност тя не мислеше така или иначе, така че не можеше да стори нищо. В момента, Лена просто съществуваше, бе празна обвивка, която искаше да нарани него още повече, не знаейки самата до къде бе способна да стигне заслепена от алкохола и болката от предателството му, в което тя наистина вярваше и се доверяваше на думите на Афродита, която прекалено добре си бе изиграла картите за пореден път. Съсипвайки дори и малкото, което бяха сторили, съсипвайки всичко онова, което той й бе дал и онова, което тя се учеше да му даде. Но, ако в крайна сметка се замислеше накрая щеше да осъзнае истината, но евентуално щеше да е късно за каквото и да е било след това. Не мислеше изобщо не мислеше, а можеше ли да мисли по принцип? В момента.

Не. Определено мисловния процес не бе част от Лена, толкова дни не бе пила, че явно нощото й пиене, примесено с това в момента, даваше прекалено силно отражение върху нея. Правейки неща, за които в крайна сметка щеше да съжалява. Щеше да иска да се върне назад, но дали щеше да успее. Можеше да ползва всичко срещу него в този момент. Можеше да ползва всяка дума наранявайки го, но някъде дълбоко в себе си осъзнаваше, че прекаляваше. Но онова дяволче, което в този момент бе кацнало на рамото й нашепваше да не спира, да го нарани и предаде така както той бе предал нея. Да го нарани така както до този момент не го бе боляло, виждайки и наслаждавайки се на болката му, както той не бе помислил за нейната. – О, не.. значеше.. значеше много повече от колкото предполагаш. Но ти не можа да си го държиш в гащите покрай онази. Е сега можеш свободно да я ч***ш като боклука, който казваше, че е. Е боклук, но отново се върна при нея. – изобщо не й пукаше, нямаше и за секунда да спре.

Подтиквана от онова малко зло в нея, искаше да го боли, искаше го искаше да изпита нейната болка в този момент, макар и да бе достатъчно притъпена от алкохола, Лена много добре знаеше какво бе изпитала в мига,в  който бе чула думите на Каталина, за случилото се. Много добре знаеше какво бе изпитала тогава и да сърцето й сякаш бе убито в секундата, в която разбра, че той не бе спазил онова обещание, което й бе дал. В този миг Лена просто бе толкова заблудена, че каквото и да й се кажеше тя нямаше да го чуе, нямаше да му обърне внимание, а щеше да продължи напред в целта си. А единствената цел в този момент бе, Арес да изпита такава болка, която дори и Афродита не му бе донесла. Някак си знаеше, че тя можеше да го нарани много повече от колкото така пре скъпата му съпруга, която явно винаги щеше да си остане лепната като пиявица за гърба му и нямаше да му даде да бъде свободен. Афродита бе победила, дори и с нечестна игра тя го бе сторила. Карайки Лена в този момент да стори нещо, което дори и тя не бе предполагала снощи, че можеше да направи. Не бе предполагала, че можеше да го нарани така както никой до сега или може би знаеше, че можеше и го използваше доста старателно.

– Имаше? Нищо не е имало, ти захвърли всичко в мига, в който прекрачи клетвите си. Тъпи Богове, все за собствения си задник мислите. За това и паднахте, заради надменността си. Заради това, че във вас няма нищо човешко, за да разберете нас и нещото толкова малко, което искаме. За това и ще страдате, както ти страдаш в момента и ще има още много да страдаш, защото си глупак. Хулейки жена си, но в крайна сметка отново се връщаш там. А аз няма да простя това, не. Ще съжаляваш, за всяка секунда, в която си ме лъгал. Възползвайки се от слабостта, която допуснах с теб. Но това е края на тази слабост.. – отвърна на думите му, нямайки грам мисъл в червенокосата си главица, продължавайки да бълва първосигнално думите си, без грам да мислеше над тях, но не й пукаше. Нямаше и да й пука. Искайки й се толкова силно може би дълбоко в нея в този момент, притъпено, нищо от това да не се бе случвало – но се случи. И всичко в този момент говореше само и единствено за това как бе края. Нямаше да има красив завършек, бе невъзможно.

Никога нямаше да има щастливия край, а Афродита щеше да е най – доволна от всичко това, карайки да иска да я убие и тогава да видише скъпия Арес какво щеше да стори. Бог, бивш Бог с претенции, ха.. Рано или късно Лена щеше да открие онази тайна, а след това Богинята на любовта щеше да остане само мит в книгите. А Лена щеше да си върне всичко онова, което тя й бе причинила. Не й пукаше. Нямаше и да й запука в крайна сметка. Защото все още не осъзнаваше как Богинята на любовта можеше да стори всичко това, все пак нали точно това трябваше да насърчава любовта, а тя разпалваше омраза вместо любов, както се случваше в този момент, а с последвалите думи и лъжи на Лена.. нещата станаха още по – зле. Нещата станаха такива каквито не си бе представяла. Дори и за секунда. Не се бе замисляла, какво можеха да доведат думите й. Искаше да го нарани, а не да направи нещата никога непоправими. Или можеха да се поправят може би някога когато изтрезнееше щеше да разбере истината, но този момент не бе сега със сигурност.

След думите й сякаш всичко в Арес се промени, такъв каквото и да се бе случвало между тях не го бе виждала. А думите му, думите макар и в този момент да не чувстваше и да не мислеше, бяха способни да я разклатят из основи. Карайки очите й да се разширят за секунда, а усмивката на лицето й да посърне, преобръщайки отново сърцето й на триста и шейсет градуса наранявайки я още повече. Знаеше, че нейните думи бяха лъжа, но неговите.. неговите със сигурност не бяха и я бяха наранили, ужасно много в този момент. Но не исакше да му го покаже, макар и за секунда лицето й да бе дало индикация, че с нея се бе случило нещо. – О. нима? Чудесно, Афродита както винаги присъства. Не ме интересува какво си правил с никаквицата, но нейното тяло докосваш отново и отново. Независимо с колко мъже е спала през вековете. Смешен си. Боклук е жена ти, онази с която замени отново мен. Наслаждавай се ти на нея. – нямаше да му позволи да й влияе, нямаше да ми позволи да я нарани още повече. Изговаряйки всичко това, просто нямаше да му даде да види как се бе почувсвала тя в този момент, скривайки се отново зад маската, която макар и за секунда бе паднала от лицето й .

– О, не вини  мен, спри да ми преписваш всичко, защото ако ти бе спазил клетвите си, никога нямаше да стигнем до тук. Но не, ти предпочете бившата си, предпочете нея пред мен и как да не, все пак нали е фантазията на всеки мъж. Нищо не си осъзнал, напротив единствения тук, който не е о.. си ти.. може и да не мога да ти го кажа, но ти знаеш че бе така. Но се възползва от това, от тази слабост която предизвика в мен, защото предпочитам да ме убият и да вземат силиата ми, пред отва да изпитам всичко, което ти накара сърцето ми да изпитава. Не, не позна, аз още вчера сложих този край. – продължи искаше да го боли, както нея я болеше от думите му. Не й пукаше какво можеше да предизвика с тях, какво можеше да се случи и щеше да стане още по – зле. Не осъзнавайки се, Лена просто продължаваше да подклажда, но не и да си признае истината, не си признаваше че го лъжеше. Макар, че в този момент дори и да го сотреше той нямаше да й повярва и тя го знаеше. НО искаше това сега. Не искаше друго искаше да го боли така както нея и го бе постигнала дори и отгоре.

Не очакваше, че той щеше да премине тази граница, усещайки как пръстите му се увиха около нежаната й шия. Но не й пукаше предпочиташе още в този момент да се приключи, дори и да я убиеше отново щеше да е по – дорбе от колкото да изпитваше цялата тази болка. – Ще пируваш? Наистина си смешен, накрая над твоето тяло ще се пирува, знаейки че си унищожил нещо, което не трябваше, че си предал грешния човек. Защото нито ти, нито останалите ще се върнете някога там от където дойдохте. Не, ще умрете като смъртни. Защото тайните ви все някога ще есе разкрият, а тогава ще ти върна всичко с лихвите, накрая ще изтръгна сърцето ти и ще си го запазя за спомен. – прекалено тежки и още повече не обмислени думи се откъснаха от усните й, опитвайки се да си поеме въздух, но той сякаш затягаше хватката си. Знаеше, че дори и в това си състояние, можеше да приключи всичко което той правеше с един размах, с една мисъл, но не го стори, защото в края той щеше да съжалява, за това което е направил. Само да знаеше истината, но не Лена предпочиташе да го наранява и да го лъже.

– Аз ще разбера истината рано или късно, може да ме боли, но теб ще те боли двойно когато ти разбереш тази истина. В крайна сметка ще съжаляваш, за всяко едно нещо. Обидите ти не ми вляят, защото знам, че не съм таква. Но ти си глупак. – отвърна на думите му, но не очакваше, че щеше да я захвърли по този начин, предизвиквайки смеха й, о това не я нараняваше така както той смяташе и той бе наясно с това, не можеше да й причини тази физическа болка, която той си мислеше. – Един ден, ще съжаляваш за стореното. А сега си взимай нещото и се разкарай от дома ми, преди да съм забравила какво наистина имах към теб. Разкарай се! – разкрещя му се в крайна сметка, наистина в този момент не искаше да има нищо повече никога в живота си с този мъж, мъж който щеше да съжалява за всичко, в мига в който ознаеше, колко лъжовни бяха думите й преди малко. Сторил нещо, което не биваше, но и той като нея със сигурност не мислеше в този момент. Не се замисляше за последствията, нито за това което можеше да доведе всичко това.

Изобщо в този момент Лена не обръщаше внимание на нито една негова дума, не интересувайки се грам от онова, което й казваше. Единственото, което виждаше е двама думи, които до преди часове се кълняха в любовта си, но сега единственото, което лъхаше от тях бе омраза. Не можеше да отрече, че всяка една дума излезла от устата му я нараняваше, колкото и да залъгваше себе си, усещаше как сърцето й започваше да кърви все повече и повече, защото знаеше, че онова, което му бе казала бе лъжа, а то бе предизвикало всичко това, всичко което в този момент той казваше, всичко което излизаше от устата на Арес бе предизвикано от нейната псевдо изневярва, защото тя не го бе сторила, но нямаше да го каже, може би така мразейки се бе най – добре и за двама им, защото колкото и сърцето й да го обичаше, една част от него го мразеше, за думите с който я бе описал, с начина, по който я бе сравнил, с онова което бе казал за именно това сърце. Защото нима можеше да стори това? Мразеше достатъчно Афродита, за да продължи да слуша още за нея, а той спокойно да засилваше тази омраза към нея, която тлееше в Лена, карайки я да желае все по – силно смъртта й.

В действителност, ако онази не съществуваше те никога нямаше да стигнат до тук, но Лена не искаше да си признае това, мълчеше, нямаше сили да каже каквото и да е било повече, не искаше. Нека печелеше, нека си мислеше, че я бе сравнил със земята и я бе поставил там където е мястото й. Нека си мислеше, че е курва и боклук. Не й пукаше вече. Просто нямаше сили, а знаеше, че отвърнеше ли му, хапливия й език, който в този момент не подбираше нямаше да каже нищо по – малко от неговото, нямаше да му отстъпи и всичко това само ще влоши още повече положението им. Ще се случи немислимото, а не искаше. Знаеше, че можеха да се наранят още повече, може би той вече не чувстваше болката, но тази болка живееше някъде дълбоко в Лена. Болка, която щеше да се засили в мига, в който алкохола се отдръпнеше от кръвта й и съзнанието й най – накрая се прочистеше. Знаеше, че щеше да помни случилото се и всяка негова дума. Знаеше го и това не й харесваше. Защото след това щеше да боли, може би и още една причина, тя да не спреше алкохола.

Може би това щеше да е начина на живот, начин който не преди дълго водеше. Начин, който бе нейния и не искаше да го промени, а може би искаше но вече нямаше защо да го прави. Продължаваше да му премълчава, нямаше наистина смисъл да продължава това, бяха казали прекалено много, бяха казали достатъчно, за да подължават по този начин, искаше да си тръгне, да се махне и по възможност никога повече да не го видеше. Колкото по – далеч от нея – толкова по – добре. А кой знае, може би един ден точно от неговата ръка щеше да умре, поне щеше да е с високо вдигната глава, а не с онази, която бе преди дни. Една жалка Лена, която в този момент самата тя съжаляваше, че бе такава. Нямаше да позволи повече нищо да разклати сърцето й, по – добре без любов, от колкото с нея. Бе му го казала още в началото, оказа се права. Нищо добро не носеше, само болка и нещастие. Нещастие, което Лена нямаше да покаже. Но не се сдръжа, в крайна сметка след последните му думи нещо в нея се пречупи, не успя да задържи езика си зад зъбите си, просто доста време като, че ли го бе правила последните минути.

– Никога, няма да се моля на някой като теб, никога няма да те моля за прошка, още повече знаейки че ти не си по – различен мен, наричаш мен курва, а ти какво си за жена ти? Кученце на каишка, нейната лична играчка, ти сам предаде всичко, дори и себе си и сърцето си. Аз се надявам ти да си щастлив от този факт. – изплю в лицето му, като нямаше да каже нищо повече, а още по – малко бе очаквала действията му, макар всичко онова което бе казал в целувката му имаше нещо коренно различно, нещо което сякаш за миг накара тялото й да потръпне, а сърцето й да се опита да се отърси от цялата тъмнина с която я бе обгърнало.. и все пак тя не разбра точното чувство, което изпита в неговите устни.. Но нима Лена можеше да мисли? Нима Лена разбираше от всичко това, което бе толкова далечно и не познато за нея. Не, не разбираше и може би за това всичко й бе толкова неразбиращо в този момент. Не способна да разбере всичко това. – Може и да съм, но не по – малко от теб. – заяви му, като в мига, в който се отдръпна Лена спря да наблюдава дори и действията му, просто оставяйки там долу на земята, където искаше да бъде в този момент, все още не изпитвайки онази болка, която щеше да я връхлети след няколко часа.

Все още не усещайки удара, който тя бе нанесла на него, а той не по – малко на нея. Все още не усещайки силата на всичко, което си бяха казали. Все още.. но сега.. сега щеше да ги усети с пълна сила. Дали сега или след малко, дали след няколко часа, когато в крайна сметка съзнанието й се избистреше. Просто изчака да чуе тръшкаштата се врата, а дори и несъзнателно погледа й се насочи натам, осъзнавайки реално за миг какво се бе случило. Той си бе тръгнал завинаги. Преди да се усети, почувства как една сълза се бе стекла от очите й, мокрейки лицето й. Карайки я да затвори очи и да премахне едно натрапчиво чувство в гърлото си, което в този момент сякаш се опитваше да я задуши. Не знаеше колко точно време бе прекарала там на пода взирайки се в полюлея на тавана, а в следващия момент просто се надигна искайки да си легне да се скрие от света и… ами просто да изтрезнее искайки да усети сякаш силата на всичко, което се бе случило.

В крайна сметка отново просто продължи разкарвайки най – накрая якето си от себе си, оставяйки го да падне някъде на земята вървейки към спалнята. Влизайки вътре сякаш аромата му се разнесе около нея, макар и да не виждаше нищо негово, сякаш дори и така всичко нашепваше за присъствието му. Преглъщайки онази буца, просто се просна на леглото, опитвайки се да не мисли за всичко което в този момента не я съсипваше. Макар и трудно все пак успя да заспи.. а не след дълго се събуди и още по – ужасен махмурлук, на вън се бе свечерило и определено Лена бе прекарала целия ден в кревата. Все още само главата я болеше. Но мига, в който стана.. мига, в който леко разтри слепоочията си сякаш всичко в нея се обърна, повдигна й се, а всичко случило се сутринта я заля сякаш като с гореща водя. Връщайки в нея всяка дума, която бе казала на Арес, връщайки и неговите думи, карайки в този миг сърцето й да се превие от болка, сякаш да закрещи от всяка дума, която в този момент макар и не казана сега да се забива в него, ранявайки го все повече и повече. Очите на Лена се напълниха със сълзи.

Сякаш всичко това, просто щеше да я убие в един момент, мислеше си, че сърцето й не бе способно да издържи на всичко това, а дали не бе? Просто щеше да се измие да се оправи.. и имаше нужда да поговори с някого имайки нужда да потърси миг на спокойствие отново. Защото всичко тук просто я караше да трепери от болка мразейки в миг този дом и всеки прекрасен спомен, който бе заличен от грандиозния сутрешен скандал. Захвърли дрехите си докато от очите й капеха сълзи, а след скунди се пъхна под душа имайки нужда от облекчение, оставяйки сълзите си да се смесят с водата, не осъзнавайки колко време бе прекарала под водата. Но когато излезе просто се чувстваше смазана, прекалено смазана, до сега не се бе чувствала по този начин, но сега.. за първи път в живота си осъзнаваше колко силни можеха да бъдат дадени дума и колко сила ние самите им давахме. Облече се, като най – накрая погледна към телефона си.. виждайки пропуснатите повиквания от Каталина, бяха прекалено много, но нещо друго накрая сърцето й да се свие.. видя него.. видя онази снимка.. карайки сълзите й отново да напрът в очите й. а след секунди просто, да заключи телефона си, оставяйки го.

Не искаше да го взема дори със себе си, макар че не бе сигурна дали трябваше да излиза, но в този момент не искаше да е сама, искаше да поговори с някого, а Каталина… Каталина беше най - добрия вариянт, плюс, че искаше да й сподели всичко онова, което бе спестила предната вечер.. Излизайки от стаята тя се насочи към долния етаж слизайки към дневната където онези цветя все още лежащи на масичката най – сетне бяха забелязани. А до тях седеше картичка, която Лена не бе забелязала до този момент, един порив в нея се обади просто да се приближи, вземайки я в ръцете си, тя я разтвори бавно, не осъзнавайки дори кога ръцете й се бяха разтреперили, а очите й минаваха редовете, написани от него, усещайки как буквите се размазваха след като сълзите отново се бяха покачили в очите й. Дали бе постъпила правилно? Дали не трябваше да се вслуша в думите му, ако бе нищо от това, нямаше да се е случило. Просто не издръжа, прибра картичката в якето си и ведна пожела да я откарат при Каталина. Надяваше се да си бе у дома.

Със сигурност, Каталина не бе очаквала онова, което видя. Със сигурност това щеше да е първия път, в който я виждаше със сълзи на очи, но просто в този момент Лена имаше чувството, че ще се разпадне не желаейки да крие болаката си от всичко случило се. Не желаеща да крие умиращото си сърце от онези негови думи, но тя сама поменеш своите. Нима можеше да е толкова.. зла? Нима можеше да е толкова гадна, не й ли бе стигнало случилото се вечерта пък и сама бе предизвикала всичко с лъжата си. Седейки с Каталина, Лена й разказваше всичко случило се не скривайки дори и най – малката подробност. Обяснвайки й дори и за собствената си лъжа, която знаеше че щеше да го нарани най – много. Но нещо в погледа на Каталина не й харесваше. За това след като разказа всичко това искаше да разбере защо толкова силно я бе търсила. Искаше да разбере какво бе толкова важно, е явно бе по – важно от колкото предполагаше. Осъзнавайки след думите й, че отново бе сбъркала. Арес в крайна сметка се бе оказал прав, а това предизвика ужаса в Лена. Карайки я да се разтрепери, бе позволила на Афродита да влезне в главата й и да ги раздели. Давайки й сама онова, за което копнееше.

С целия си престой с Каталина, с часовете прекарани в разговор, сякаш в този момент Лена можеше да навърже абсолютно всичко дори и държанието на Арес след всичко случило се. Може би не бе права, може би и той също не се бе отнесъл с нея по леко, но нима Лена не бе използвала точно онова, което знаеше , че най – много можеше да го нарани? А Лена добре се бе постарала да предизвика всичко най – лошо в него. Всичко онова, което не искаше да вижда в този мъж, тя бе видяла. Искайки съвет в крайна сметка от Каталина какво да стори, а думите й.. ами по принцип Лена не би постъпила така, нямаше да го потърси не и след цялата омраза, която бе излял върху нея. Нямаше да го стори и да се върне там.. Но всичко случило се в онзи ден, целувката, а след това картичката.. думите на Каталина.. всичко това накараха Лена да се прекърши и да иска да поговори с него. Макар и да не бе сигурна, дали той все пак щеше да пожелае да говори с нея. Но не знаеше къде да го търси. Поисквайки от Лена единственото, което можеше да намери къде той живееше.

Минаха няколко дни, в който единственото за което Лена мислеше бе какво точно щеше да се случи и дали нещо изобщо щеше да се случи дори и да отидеше при него. Едно още по – непознато чувство се настаняваше в нея, карайки я да изпитва страх от този момент когато той настъпеше и ако изобщо Каталина успееше да намери адреса, който така силно искаше Лена. Няколко дни, в който гледаше картичката и се чудеше какво да стори, дали изобщо да се опиташе да говори с него, а онази омраза която лъхаше в думите му онзи ден все още бе пред очите й. Но не можеше да се сдържи единственото, за което мислеше в момента бе той и това.. това я караше да иска да говори с него. Да се опита поне за момент.. Може би можеше да го направи, трябваше знаеше го. Но не знаеше къде да го търси или поне не все още. За това и просто макар и нетърпеливо, тя чакаше някаква информация от Каталина, знаейки че рано или късно щеше да я намери, но въпреки това дните на Лена не минаваха никак леко, знаейки какво бе сторила, заради онази жена.. просто се мъчеше, а единственото за което мислеше е как ли е той в действителност.

Не мина още много, но все пак достатъчно преди Каталина най – накрая да й съобщи точно онова от което Лена имаше нужда, доволна от доверието, което й гласуваше всеки път, макар и Афродита също доста добре да се възползваше от нея, давайки й неверна информация, но вече не. Тялото й се сви, сърцето също, знаейки какво можеше да се случи с появата й при него, но все пак щеше да рискува и го стори, обличайки се и давайки адреса на шофьора. През цялото време Лена кървеше пръстите си едни в други, ами ако в действителност той се бе върнал при Афродита, ами ако я завареше там с него, щеше да умре или не точно, но сърцето й със сигурност щеше да пострадад ако това се случеше. Просто искаше да спре и грам да не мислеше за подобен развой на събитията, макар че това предизвика поредните сълзи в следствие на мислите й. Мислейки си отново и отново връщайки в главата си онази целувка, думите видяни на картичката надяваше се наистина да е така и това да не е края.

Края на който самата тя бе дала началото. И самата тя трябваше сега да стори това макар и цената на гордостта си. Макар и след всичко онова, което той бе сторил и казал, но той бе той и Лена знаеше, че не може да е мек, макар че онази омраза в очите му все още я преследваше, а сякаш очите й не можеха да си почнат от сълзите й. Всички тези мисли я преследваха до мига, в който колата спря и просто шофьора й даде индикация, че са стигнали. Лена погледна голямата сграда, а след това въздъхна лекичко, опитвайки да събере всички сили в себе си, пренебрегвайки цялата си гордост, тя просто слезна и се запъти към сградата, а не след дълго и към самия апартамент, хапейки устните си през цялото време. Опитвайки се да не се надява на нищо, но все пак, една малка надежда заради онази целувка и картичката все още живееше в нея. Въздъхвайки за пореден път стигнала пред апартамента, тя просто почука. Чудейки се дали в крайна сметка той си бе у дома, но ако бе до сега да бе отворил, но това не се случваше. Може би не бе тук.

Може би Лена не трябваше да е тук и щеше да е най – добре да си върви, тъкмо понечи да го стори, когато вратата пред нея се отвори, а тя застина под погледа му. Нещо в нея в този момент се пречупи още повече, а кървясълите й очи се взряха в неговите. Нямаше маски, нямаше нищо на нейното лице, само тя и всичката болка събрана в нея последната седмица. Преди да е казал каквото и да е било, тя просто си отвори устата без да знае какво да каже, за това и изтърси първото, което й дойде на езика. – Аз те излъгах. – думите се откъснаха от нея с мъка и все пак се откъснаха. Свеждайки погледа си, макар че онези думи все още кънтяха в главата й, бе прав щеше да дойде тя сама при него и точно това бе станало. – Моля те, нека поговорим. – започна отново, а от устните й се откъсна поредната дума която за първи път присъстваше в речника й. Молеше му се, само за малко.. само за шанса да поговори с него, а не за решение да се върне обратно, макар и да знаеше че точно за това бе дошла, защото бе осъзнала, че не можеше без него.

Дали щеше да иска да поговорят? Дали щеше да я изслуша или просто щеше да изсипе поредните помии върху нея, наричайки я с всеки грозен епитет, които можеше да съществува в съзнанието му, дори и сега в този момент, седяща там чакайки го искайки да му обясни, сякаш онези думи отново се забиваха в съзнанието й не позволявайки й да продължи напред, макар и всичко да идваше от една лъжа, ала той нямаше как да знае, че това е лъжа. Нямаше и как да предполага, все пак всеки знаеше каква бе Лена преди, защо ли изобщо можеше за секунда да помисли дали всичко това, което му бе казала тогава бе истина? Можеше ли да предвиви всичко. Не можеше и Лена го знаеше, но в онзи момент сега като се замислеше бе осъзнала колко точно малко доверие имаше самия той на нея, защото ако бе опознал онази Лена, която бе с него, онази Лена която той събуждаше в нея никога нямаше и да си помисли за секунда, че тя можеше да бъде способна на нещо подобно. И все пак й бе повярвал, а и тя не му остави кой знае какъв избор в онзи момент. Можеше ли да му го остави със замъгленото си съзнание и всичко онова, което в този момент й раждаше главата?

Не.. и тя самата не бе помислила и все пак, бе тук поради друга причина не бе тук да мисли за случилото се, макар то да бе в основата на всичко онова, което сега щеше да последва. Бе тук, преглътнала всяка капчица гордост, склонила глава пред мъж, а и не просто какъв и да е мъж, ами Бог, някой от когото трябваше да седи на разстояние, някой на когото не трябваше да вярва, но не можеше. Знаеше, че го обичаше, макар и да не бе очаквала, че някога сърцето й щеше да изпита това, не бе вярвала, че можеше да изпита всичко това, което бе изпитало с него. Не можеше да го забрави, не искаше да го прави. Сякаш той навсякъде бе с нея, бе в мислите й и не ги напускаше. Карайки я дори и да не се интересува от онази власт, която също бе част от нея и сърцето й, а Лена не можеше да го отрече колкото и да искаше. И все пак искаше това тук, не бе издържала, бе дошла, бе го потърсила. Точно така както той самия й бе казал, осъзнавайки грешката си, подвивайки опашка и идвайки при него.

И все пак не можеше да се каже точно колко само тя трябваше да пречупи гордостта си и да я преглътне, защото той също щеше да узнае истина, която той не знаеше. Но не очакваше да е толкова бързо, не очакваше че в мига, в който го види пред вратата просто ще се стъписа и нямаше да успее да каже каквото и да е било, просто гледайки го, осъзнавайки колко точно й бе липсвал и как с онази лъжа бе допуснала най – голямата грешка, осъзнавайки го като че ли по – ясно и от преди. Сега сякаш направо блестеше в очите й, но не виждаше онази промяна в него, която виждаше в себе си, все същия сърдит и кисел Арес, какъвто си бе и в началото, когато бе дошъл в дома й… в онова, начало, което бе сложило и тяхното такова. Но пък не можеше да отрече, че след няколко момента на взиране в него, просто й се прииска да го докосне отново, но не смееше. Не би посмяла да го стори, не знаейки как би реагирал той на подобни непредвидени действия от нейна страна, карайки я просто да го наблюдава и да не отмества погледа си.

До един прекрасен момент, в който все още не знаеше какво да каже и както вече бяхме разбрали изтърси онова, което само бе дошло на езика й, не задържайки го за по – натам в разговора им. Осъзнавайки как я гледаше в този момент, седейки там срещу нея, в първия момент чудейки се дали изобщо щеше да каже нещо или щеше да продължи да мълчи. Но след секудни чу също толкова обърканите му думи, карайки я да се замисли дали бе добро решение да му каже това още на вратата, за това и реши да отговори някак заобиколно оставяйки го поне да седне преди да му каже каквото и да е било. – Много добре ме чу, излъгах те.. онази ден те излъгах.. – отговори на думите му, но не каза нищо повече, може би ако не го стореше щеше да се съгласи да поговорят. В този момент не знаеше, дали изобщо ще го стори, но се надяваше да го направи. Надяваше се поне да я изслуша, ако не друго, защото за друго не бе сигурна дали имаше сили или дали ако не я чуеше сега някога щеше да я чуе. Не знаейки дали ще се съгласи до последния момент. Но той го стори, дали заради интереса му или заради онези две прости думички – не знаеше.

– Благодаря ти. – толкова не типични думи излизаха от нея, че сигурно караше самата себе си да чуди на думи, които до този момент никога не бяха фигурирали в речника й. Влезна и го изчака, последвайки го. Но в този момент просто не обърна сякаш достатъчно внимание на апартамента му, сякаш той нямаше значение искаше да поговорят, а той й даваше това право, даваше й да говори с него, което бе добре за нея или поне така си мислеше, защото в този момент можеше да я гледа по този начин, да се държи студено с нея, но знаеше че щеше да я изслуша или поне се надяваше. Сядайки както й бе казал, просто се вгледа отново в него, усещайки как сърцето й се свиваше, а в този момент сякаш и двамата си бяха толкова близко един до друг, но и същото време прекалено далечни. – Не съм казала всичко, казах онова което болката искаше от мен. Има нещо повече, което трябва да знаеш, заслужаваш да знаеш. – отвърна на думите му въздъхвайки леко, осъзнавайки че той също се бе върнал към привичките на алкохола.

Просто го наблюдаваше чудейки се дали и той като нея бе прекарал дните си затворен, а единствения му приятел в тези моменти бе алкохола. Така като гледаше нещата не бяха различни, а и двамата просто бяха толкова еднакви, че дори и не се замисляше над предположението си. Чувайки думите му, виждайки как подаде чашата си към нея, Лена се замисли дали наистина искаше да вкуси алкохол в този момент. Но нещо в нея я отказа, просто сякаш бе прекалила… Въздъхвайки, виждайки една малка усмивка опитваща се да се покаже на устните му, просто поклати глава. – Не искам.. дойде ми в повече предполагам.. – отвърна му, като отказа алкохола, поне сега в този момент можеше да се задържи, а след като си тръгнеше зависи какво се случеше сигурно отново щеше да потърси утехата във водката. – Онзи ден, когато се разделихме.. всичко онова, което казах.. не го мисля наистина, бях прекалено наранена от лъжата на Афродита, исках да те мразя, да ти върна всичко онова, което изпитваше сърцето ми.. но не успях. Излъгах те.. защото исках да те заболи… не замисляйки се какво ще ти причини всичко това..ако ме разбираш какво искам да кажа. – най – накрая Лена просто пристъпи към въпроса.

Все от някъде трябваше да започне, а от тук бе май най – правилното. Поглеждайки към него за секунда, просто вдигна главата си и намери очите му. – Никога не съм ти изневерявала, нито с един, нито с двама, дори и в онзи момент на ярост аз ти останах вярна. Крака ми не е стъпвал в онзи бардак онази нощ… онази нощ я прекарах в дома на Каталина, пиейки и забавлявайки се, опитвайки се да забравя болката си.. Но не съм ти изневерила.. исках го, исках да те нараня така, но не можах, не можах дори и за секунда да си помисля, да стана и да излезна от дома й и да отида там.. – ето каза го, каза всичко онова, за което бе дошла, усещайки как очите й сякаш заплашваха да се напълнят със сълзи в този момент.. Макар и сама да знаеше колко още много искаше да му каже, но едва ли щеше да се случи, а може би щеше, знаеше ли? Не знаеше какво можеше да последва след думите й. Но искаше й се той просто да й кажеше нещо.. Искаше й се да.. но знаеше, че нямаше да се случи, може би или не бе сигурна.. – Както и знам, че не си бил с нея по онзи начин онази вечер.. Съжалявам, че не ти повярвах.. но едва ли може да промени каквото и да е било от случилото се. – поредните думи, които бяха прекалено не типични за нея, па макар и да казваше, че може би нямаше да промени нищо, все пак се надяваше и в нея живееше едно зрънце надежда породено от онази целувка, която сякаш все още гореше с думи по устните й, както и от онова послание на картичката, която тя видя прекалено късно..

Лена.. Лена просто бе преглътнала цялата гордост която имаше, само за да дойде тук. Да бъде с него, да му се извини, да потърси прошката му и да се опита да оправи онова, което бе развалила с глупостта си. Онова, което бе допуснала да се случи, заради някаква Богиня, която просто не се отказваше. Просто искаше да стигнат именно до този момент, момент в който просто или нямаше връщане назад или трябваше да пренебрегнат всичко което са, за да успеят да бъдат щастливи. Нима можеше хора като тях.. да са именно такива? Явно можеше при положение, че вече го бе изпитала, бе изпитала щастието именно с него. Нещо, което явно нямаше да изпита с никой друг искайки да е с него, да са заедно. Но знаеше какво бяха сторили един на друг, знаеше какво си бяха причинили и дали изобщо можеше да се случи, Лена не бе сигурна, не бе сигурна, че каквото и да му кажеше в момента, той някога щеше да успее да й прости всичко онова, което му бе наговорила или да може да преглътне лъжата й. А може би разбирайки, че всичко бе лъжа щеше да му олекне. Въпреки всичко сърцето на Лена не успя да го предаде.

Спря я да не стори някоя глупост, спря я дори и от онова, което до преди седмица споделяше с Каталина, неспособна да стори каквото и да е било, за да го нарани, така както смяташе, че той бе наранил нея. Ала и тази истина бе прозряла, а може би го бе сторила след като съзнанието й за момент се бе изчистило от алкохолното съдържание в кръвта й, от опиянението му, освобождавайки я от лапите си, връщайки я обратно в реалността където тя и той се бяха разделили и не бяха заедно. Може би мисълта за това й бе причинила много по – голяма болка от колкото всичко, което се бе случило онзи ден, онзи скандал, всичко онова, което си бяха казали, съжалили за всичко, което се бе случило, карайки я да се чувства все по – зле от всичко това, което му бе казала. В крайна сметка се видя до къде бе довело всичко това, не бе успяла да издържи и ето я сега тук стояща пред него не способна да спре порива си да е около него. Искайки да поговорят да види и да почувства може би някаква дори и малка надежда, че всичко можеше да се оправи. А нима можеше? Дали можеше или всичко щеше да продължи по този начин, разделили пътя си заради една жена, която точно това искаше да се случи с тях.

Но Лена не желаеше вече това, но не знаеше какво искаше той, не знаеше дали някога щеше да й прости па макар и да му кажеше истината. Притвори за миг очи чувайки думите му, не способна да не им отговори искайки да го стори, просто нямаше смисъл да премълчава каквото и да е било. – Може би и двете, а заедно май не са особено добра комбинация. – заяви му, не смятайки да скрива нищо от онова, което преминаваше в съзнанието си. Засмивайки се горчиво, при последвалите думи. – Перфектния ми живот? Повярвай ми в този момент няма нищо перфектно в него.. Има ли значение, все пак има ли желание има и начин. – отвърна му, като това си бе самата истина от както него го нямаше живота й бе всичко друго, но не и перфектност. Дните й преминаваха прекалено мудно, прекалено зле.. бяха станали още по – сиви и ужасни от това, което бе по принцип. По цял ден плачеше за изгубеното, което просто не я оставяше. А водката бе единственото, което макар и за няколко часа го премахваше от съзнанието й.

Не бе очаквала, че това, че отказваше алкохола по някакъв начин щеше да направи впечатление, но се радваше, че искаше в този момент да остане в съзнание и по никакъв начин да не го омайваше в момента, защото просто имаше нужда да бъде трезва и да се чувства добре. Да бъде там с него, не пияна а съвсем трезва и казваща му всичко онова, което може би не смееше, но все пак щеше да го стори, защото имаше нужда. Не можеше.. бе осъзнала, че не можеше да живее без този мъж, той бе всичко онова, което явно сърцето й винаги щеше да иска, защото със сигурност нямаше втори като него, нямаше и да има такъв който да я разбира по – добре дори и от нея самата. Искаше всичко това да бъде онова, което й трябваше. Той бе онова, което й трябваше. Думите му бяха толкова силни, тези думи, които устните му изричаха я накара да се почувства някак по – зле от преди малко. – Знам.. знам и ужасно съжалявам, че го допуснах.. Просто не знам какво ми става.. не знам как да постъпя. Твоите не бяха по – малко болезнени. Съжалявам.. има значение.. и винаги е имало, просто в онзи момент.. не бях на себе си.. – това беше просто нещо, което не можеше да държи в себе си. Искаше й се всичко това да бъде добре от всичко това. Но последвалите му думи, някак си за секунда сякаш премахна болката поне за малко, явно не само тя съжаляваше за думите си, а и той също.

– Знам. Знам, че съжаляваш, аз също съжалявам, защото просто исках както ти нараняваш мен така и аз да нараня теб, казвайки неща които просто никога не съм чувствала спрямо теб, никога не съм чувствала .. а още по – малко сторила. – някак си за секунда изпита облекчение от това, което си казваха в този момент. Изпитвайки макар и за малко всичко като най – нормалното нещо, което можеха да си кажат в този момент. Искаше й се всичко това да преминеше и да бъдат по – добре заедно. Но не знаеше дали можеха отново да са такива. Не бе сигурна, че той някога щеше да й прости за всичко което бе сторила и казала, за всичко онова, което бе последвало от думите й и за причинената болка, която бе донесло всичко това, разбивайки сърцата им. А след това и време за онази истина, която просто го накара да премълчи прекалено дълго време, виждайки реакцията му. Чудейки се в крайна сметка дали бе казал нещо или изобщо щеше ли да каже нещо и най – вече какво. Дали нямаше да си помисли, че го лъжеше в този момент, само за да намали болката му?

Не знаеше, но мълчанието му в този момент я побъркваше, но не можеше да не забележи как очите му се бяха навлажнили, чудеше се от какво? Дали от болка или просто защото я бе намразил още повече в този момент. Но, докато нещо не излезе от устните му тя просто нямаше как да знае какво бе това, защо се случваше и дали просто наистина онзи край не бе дошъл именно в онзи ден. И все пак в мига, в който си мислеше да го подкани, просто той я изпревари.. Не знаеше какво щеше да й каже, но сякаш самата тя се скова, не сигурна дали искаше да чуе онова, което щеше да каже след думите и. Но самата тя не знаеше как точно да отвърне. Да обичаше го и каквото и да се случеше не би го сторила, знаеше го.. бе го осъзнала още онази нощ когато отиде при Каталина.. ала усещаше и огорчението от това, че изобщо бе решила да постъпи така.. Да това бе грешка, грешка която ако можеше нямаше изобщо да стори, но сега я бе и не знаеше дали всичко можеше да бъде различно в този момент. Не знаеше, но всичко в нея искаше да разбере, защото щеше да се побърка далеч от него.

– Да, това означава, означава че дори и в подобни моменти никога няма да го сторя.. Никога защото именно това изпитвам към теб.. Не знам, Арес.. не знам, бях под ефекта на всичко случило се, вярвах на лъжата, че си бил с нея, вярвах на всичко това.. алкохола размъти допълнително главата ми, исках да те заболи точно така както ме болеше в онзи момент.. но не бях очаквала да сториш всичко онова.. и все пак знам, че аз провокирах всичко това в теб… но не мислех, не можех изобщо да мисля в този момент. И ужасно много съжалявам за всичко това.. – отвърна на думите му, искаше й се да му каже всичко това, защото бе така, имаше чувството, че просто трябваше да му отвърне на всичко това, трябваше да го стори и може би самата тя се почувства по – добре, почувства облекчение, макар че нейните собствени очи в този момент се пълнеха със сълзи. Усещайки, знаейки че сама бе предизвикала всичко това, но не знаеше дали някога щеше да се оправи. Трябваше да направи всичко това, трябваше да се извини, но неговите думи просто я оставиха без глас в момента. Седейки и чувствайки се толкова жалка в този момент, но в същото време и облекчена, че правеше всичко това.

– Няма за какво да ти прощавам, аз докарах всичко това до тук, аз предизвиках всичко това в теб.. – онази думичка която толкова много я дразнеше в началото бе излезнала също така от него, но в този момент й се струваше толкова примамваща толкова на място, макар и да не бе, дали бе сигурна, че бе ? Бе сигурна и искаше всичко просто да е било кошмар, искаше да не се е случвало, но не можеше. Не искаше и за секунда да отклони очите си от него, макар и в тях сълзите сякаш да напираха да излезнат, но не я интересуваше, че той щеше да я види, че плаче, не й пукаше, само от него се интересуваше. Заслушала се в думите ми за пореден път, вникваше в тях, осъзнаваше какво искаше да й каже.. или поне така мислеше в този момент. Но в първия момент, те я оставиха някак още по – зле, докато не чу следващите. Знаеше, че не можеха да променят онова, което си бяха причинили, но винаги можеха да поправят всичко това стига и двамата да го искаха. – Нима ти го искаш?! Искаш ли да … ами да го направим така както ние го искаме и преди и в този момент? – попита го, като самата тя не до изчака отговора му искайки да му каже нещо, което до този момент не можеше да каже, нещо което не му беше казвала.. – Защото ми е толкова трудно да съм далеч от теб.. защото те обичам прекалено много, за да те загубя завинаги и бих сторила всичко, за да си отново мой.. – чак сега осъзнаваше колко лесно й бе да изговори всичко това, да каже тези две думички, с които май не можеше да опише точните си чувства, ала все пак го стори, най – накрая му го каза.

Може би не трябваше, може би решението да дойде бе толкова спонтанно колкото всички чувства, които бе изляла пред него, чувствайки се несигурна какво щеше да се случи, а ако трябва да сме още по – честни Лена Василевна никога не играеше на несигурно. Никога не залагаше карти, без да е сигурна, че щеше да спечели в крайна сметка, но тук.. тук с тях всичко бе различно, не бе сигурна в абсолютно нищо, нито какво щеше да се случи, нито как можеше да протече този разговор. Просто с Арес бяха толкова еднакви, че Лена не знаеше дали можеше да играе срещу себе си, а сякаш той бе създал нея по подобие на себе си, па макар и да не бе така. Характерите им се биеха постоянно, гордостта им също и все пак в крайна сметка се обичаха, търсеха се и желаеха, въпреки че всичко бе започнало като една игра, може би първата в която тя бе загубила, но и същевременно спечелила много повече от колкото можеше да предположи.. Макар, че накрая бе загубила и онова, което бе спечелила, заради собствената си гордост. Нещо, което в този момент, тя бе преглътнала идвайки тук, за да изкаже всичко онова, което в онзи ден бе останало скрито и недоизказано.

Тук при него, а хората казваха, че два остри камъка брашно не мелят. И все пак въпреки това, явно Лена и Арес просто успяваха да намерят синхрона си и да съчетаят нещата по техния си начин, макар и всичко около тях в повечето случай да бе прекалено нажежено и често да спореха за най – различни неща, те просто не можеха да не се обичат. И все пак ето ги тук, седящи в тази отвратителна ситуация, двама души, сякаш опитващи се да намерят пътя си обратно един към друг, но щяха ли? Нищо, че червенокоската бе потъпкала всичките си принципи, цялата си гордост, за да дойде, да го намери и да поговорят. Не това нямаше значение, не и когато бе осъзнала колко точно го обичаше и как колкото повече седеше далеч от него – толкова повече страдаше. И все пак макар и всичко онова, което изпитваше тя в този момент, не можеше просто да вземе решението сама, трябваше и той да каже последната си дума, но Лена не можеше да знае каква бе тя и дали изобщо макар и всичко казано до този момент, той някога щеше да е способен отново да се върне при нея, да бъде с нея. След всичко онова, което бе сторила, казала и съсипала.

Но все още се надяваше, надяваше се, че онзи неин късмет нямаше да й изневери, но можеше ли да заложи на това, а накрая да загуби? Залагаше, отново залагаше и независимо от онова, което щеше да се случи, тя щеше да си понесе последствията. – Така е, но все пак знаеш, че аз не слушам никого.. понякога дори и себе си. – отвърна на думите му, искрена с всяка своя дума отправяна в отговор на неговите. Имаше ли смисъл да го лъже, когато той знаеше истината и да му бе казала, че знаеше че е прав и трябваше да спре.. бе напълно невъзможно, да го намали да.. но да го спре напълно.. едва ли.. А как имаше нужда в този момент, просто да запали една цигара и да успокои нервите си, но знаеше прекрасно колко точно той мразеше това и нямаше да го стори. – Абсолютно.. всичко се разпада.. аз се разпадам.. сякаш огънчето в мен угасва с всеки ден, все по – бързо и бързо. – може би звучеше отчаяно, но не бе така, просто му казваше всичко онова, което в този момент мислеше, което в този момент изпитваше и не само в този ами от онзи ден насам.

Може би имаше надежда, може би нямаше и все пак думите отправени към нея, начина по който се изказваше, знаеше че и той съжалява, но всичко онова, което тя видя онзи ден от него, сякаш го разбираше, знаеше и не напълно какво му бе причинила Афродита, а тя .. тя нарочно го бе наранила по същия начин, карайки сърцето му отново да се върне там и да го заболи двойно, за това и не смяташе че той имаше нужда да се извинява. Смятайки, че .. може би след като всичко относно това бе изяснено… знаейки че той все още я обичаше въпреки всичко и можеше да й прости онова, което бе сторил.. може би можеха да продължат напред заедно, ала края на думите му сякаш я накараха вътрешно да посърне, а сълзите й да се опитат да напират още по – силно в очите й, прехапвайки устните си само и само да не ги допусне да закапят по лицето й.. прекалено много плака тези дни, не можеше да продължи, а може би можеше, знаейки че като си тръгнеше от тук.. те нямаше да спрат.. И все пак.. не можеше да го накара на сила, не можеше да иска от него нещо, което може би вече й се струваше невъзможно..

– Аз…. - започна, като се опита да прикрие в този момент болката в гласът си.. както и онова треперене абсолютно не типично за Лена, а и какво бе типичното в този момент в нея? Нищо, сякаш не бе тя.. – Аз.. разбирам те.. и точно защото те разбирам, мисля че няма смисъл да насилвам каквото и да е било или да кажа нещо, което.. не е нито момента – нито мястото – искаше й се да каже нещо повече, но не можеше не искаше наистина да насилва каквото и да е било, а още по – малко да го обърква още повече. Не трябваше.. както и не трябваше да се надява, че нещо можеше да се промени в този момент. Може би бе прекалено рано, може би не изстиналата болка в сърцата им бе по – силна. Беше я заболяло, не можеше да отрече и нямаше да го стори, дори и да го направеше, болката в очите й сама я издаваше, макар и за пръв път, от както дошла в този момент й се искаше да я скрие и да не я покаже.. не искаше да я съжалява.. не бе свикнала, никой никога не го бе правил, не го търсеше и сега..

– Виж не е нужно да се обяснява, за решенията си.. разбрах те още първия път. – не можеше да не отрече, че се бе почувствала отвратително, явно за едно не бе права, в едно не бяха абсолютно еднакви не бе сигурна, че той някога щеше да успее да преглътне гордостта си ид а се върне при нея, може би това бе единствената разлика Лена успя, но той нямаше.. И въпреки всичко следващите слова сякаш затопляха сърцето й, но не можеше да разбере.. – Знам, че изпитваш всичко това към мен. Аз също, но.. но разбрах още преди малко, въпреки това няма да сме заедно, разбрах те.. не е е нужно да го казваш отново. – някак си, в момента сякаш се бе почувствала за миг, прекалено жалка, от собствения си опит, а болката в нея я накара да му каже отново онова, което бе на езика й. Защото макар и замълчаването му и оставяйки изречението си недовършено, Лена знаеше какво той искаше да й каже в този момент. МОже би бе прав и така щеше да е най – добре за двама им, но ако не бе прав щяха да изгубят всичко онова, което някога бяха искали да имат в живота си. И все пак.. както каза нямаше да го насилва..

Мислите й бяха прекъснати обаче, още преди да й е отговорил, ругатнята се изля от устните му, карайки я да потръпне и да ококори очи срещу него, някак стъписана, какво по – дяволите му бе станало в този момент. Но действията му я объркаха още повече оставяйки я сякаш за секунда не дишаща, а в следващия момент, намираща се в скута му, прекалено близо до него, усещайки близостта му, усещайки всичко в нея, което той предизвикваше. Усети дори как дъха му се разби в лицето й, разхождайки се по него и сякаш галейки кожата й, карайки я да настръхне докато думите се изляха отново из между устните му. А края на тези думи, сякаш секнаха въздуха в гърдите й, не можейки да си поеме сякаш глътка в този момент, до следващия.. – Не знаеш, какво значат думите ти за мен или знаеш, защото ти просто изпитваш сякаш всичко онова, което се случва в мен самата, толкова близко, толкова далечен, а в следващия момент, толкова еднакъв. Не искам друг в живота си, обичам те и каквото и да става винаги бих избрала теб.. Не искам нищо друго, освен това – да сме отново заедно.. Аз се върнах, много по – рано от преди думите ти.. и ще се върна и в този момент, бивайки отново там където се чувствам наистина на мястото си – в живота ти. – изказа всичко това сякаш на един дъх, а още преди да е понечила да стори каквото и да е било, усети впиващите се устни в своите, карайки я да притвори очи и да се наслади на онова, което желаеше, онова което сякаш в този момент чувстваше да идва от него толкова крещящо и силно, че можеше да я повали, осъзнавайки как във всяка секунда сякаш нейните устните крещяха колко точно й бе липсвало това и как копнееше да вкуси неговите отново., усещайки как сякаш тялото й пасваше все по – перфектно на неговото..

Е не знаеше кое от двете бе по – силно от нея в този момент, дали чувството за вина, дали любовта в нея или може би онова чувство, което в крайна сметка бе успяла да преглътне и да дойде тук при него, искайки всичко да бъде изяснено, искайки да са заедно, но не можеха знаеше, нещо в нея сякаш се обръщаше и започваше да мисли точно това. Но може би и можеше, не знаеше чувстваше се ужасно объркана, не бе сигурна, че каквото и да си кажеха щяха да се промени нещо. Просто наистина все повече се объркваше, а сякаш сърцето започваше да я боли още повече задушавайки я, а може би не, а може би всичко бе различно.. Искаше й се всичко, което се бе случило от онзи ден насам да бе най – лошия й кошмар, ала за нейно съжаление бе чистата истина и това нямаше кака да се промени, просто нямаше, колкото и да го искаше просто щеше да е невъзможно, можеше да имаше възможността да спре времето, да го забави, но не и да го върне назад, само да имаше тази възможност… щеше да промени толкова много неща, нямаше да каже още толкова.. но все пак не го можеше и това правеше нещата още по – трудни. Още по- неприятни, сякаш всичко това се забавяше..

Времето в този момент сякаш не се точеше в секунди, а часове, а колкото повече време минаваше… сякаш толкова по – бавно се точеше времето карайки я да се чувства все по – зле и по – зле колкото и да не й се искаше да бе така, сърцето й направо … направо искаше да се пръсне, да се пръсне и да не можеше да продължи на пред. На няколко пъти замаяна от поредната доза алкохол й се бе приискало просто да счупи онази скапана матриошка, която толкова пазеше и да приключеше всичко онова, което я мъчеше.. но гордостта й бе по – голяма от тези й мисли, за това и не го бе сторила, а можеше, знаеше го. Но все пак не го искаше. Може би защото така или иначе й се искаше просто да говори с него, но тогава не можеше да преглътне егото си, не можеше, а докато го направи.. сякаш бе минало прекалено много време. И все пак ето я тук, заедно с него седящ наблизо до него не способна явно въпреки всичко да седи далеч от него . И все пак нещата ставаха все по – зле и по – зле. А болката в нея се усилваше още повече..

- Е това вече нямаше да се случи.. така или иначе. – заяви му, като се подсещайки се как точно той я наказваше за това, всичко бе в кръга на изразяване и все пак дори тогава обожаваше да я правеше своя.. карайки сърцето й още повече да се свие … защото знаеше, че наистина това нямаше да се случи отново, може би защото се страхуваше в този момент дори и за секунда да си помисли, че всичко щеше да бъде наред, ала все пак не знаеше какво повече можеше да се случи или как можеше да стане, когато не бе сигурна дали нещо изобщо можеше да се случи в следващите няколко минути или часове. Дори и не знаеше самата тя колкото точно можеше да остане още около него, ако бяха заедно всичко в нея се усилваше, а не сигурна, че трябваше да се усилва в момента.. просто й се искаше всички тези мъки в този момент да спрат и нещата да се променят, но нямаше да е толкова лесно, а дори и не бе сигурна, че някога щеше да бъде каквото и да е било. Просто имаше чувството, че в този момент щеше да се побърка само от мислите в главата си.

– Дори и да го познаваш… аз нямам нужда да ме съжаляваш.. просто всичко е наред.. – в същност нищо не бе наред и тя прекрасно го знаеше. Знаеше го и не можеше да го отрече, докато не дойдеше момента, в който нещата щяха да се наредят… или пък просто нищичко нямаше да се нареди.. искаше всичко, всичко това просто да си остане кошмар, ала не бе и нямаше да се превърне в такъв или бе именно това, чист кошмар от който тя нямаше да се измъкне скоро, просто нямаше и бе по – трудно, от колкото предполагаше. Нещата се бях променили и нямаше как да станат по – различни. Нещо в нея й нашепваше точно това, нещо в нея искаше да й каже точно това, но нима бе така или може би бе различно, можеше ли да знае? Не можеше и това бе ясно, дори и на нея в този момент, колкото и да искаше всичко това просто да бъде поправено, но не бе сигурна дали трябваше да се поправя каквото и да е било или може би нещата бяха такива и така трябваше в крайна сметка да си останат. – Не.. няма какво да оценяваш или да… аз просто нямам какво друго да сторя, нито ще те насилвам, за каквото и да е било. Загубих това право още в онзи ден, в който ти си тръгна, аз те прогоних от себе си и именно това заслужавам.

Искаше й се да не казва това, и въпреки всичко го бе казала, може би не трябваше не искаше да му показва колко зле се чувстваше, от думите от това, че той можеше никога да не й прости наистина, не не.. не да й прости, а никога да не се върне при нея, карайки сърцето й някак да се свива и отпуска едвам – едвам искайки й се отново и отново всичко да е различно, да бъде по – добре, но бе толкова трудно, да се случи всичко това искайки й се всичко да бъде много по – различно. – За мен е по – добре да не мисля нищо, да не се надявам на нещо, което може никога да не се случи, защото тогава ще боли още повече. Предпочитам, че никога няма да се съберем, пред това да вярвам дори и малко в една лъжа. Може и винаги да е мое, може и моето винаги да е твое, но това не променя случилото се, не променя това че се разделихме.. – това бе всичко, което имаше сили да му каже.

Но дали можеше и още? Не знаеше, чувстваше се по – зле и по – зле искаше й се да си тръгне, да се свие отново в дупката си и да не показваше колко точно я болеше в момента, защото усещаше че ако това продължеше, сълзите й нямаше да се сдържат в очите за дълго, а не можеше да знае точно колко време щеше да успее да се сдържат там.. Ала действията му, всичко онова, което последва.. всичко това просто нямаше как… нямаше как да не повярва, че въпреки всичко, въпреки всяка обида всичко бе възможно и й даваше в този момент, точно онова, което искаше тя, което двамата искаха, усещаше го в всеки допир, във всяко докосване на устните му с нейните, начина по който сякаш тялото му отвръщаше на всяка сякаш неизговорена дума в този мометн, искайки да не спира, усещайки как всичко в нея се разтреперваше отново, отново онова чувство, което изпитваше само и единствено с него се събуждаше в нея, сякаш бе заспало и само той и само той имаше силата да го пробуди.. Както правеше в този момент.

– Думите ти.. те събуждат нещо толкова различно и силно в мен, сякаш дори по – силно и от преди, знаейки че никога няма да спреш да ме обичаш, точно както аз теб, защото сърцето ми никога не е принадлежало на никого другиго… винаги и само и единствено на теб.. Обичайки те точно както винаги си заслужаваш.. Искайки да бъда именно такава твоя жена.. - отвръщайки на думите му преди отново да слее устните си с неговите. Усещайки ръцете му по тялото си, не искайки това да спре, искаше да продължава, да я докосва и да събужда всяко това прекрасно чувство в нея, всяко чувство, което той я бе научил да изпитва, всяко чувство, което само той предизвикваше в нея, с никой друг никога не го бе изпитвала и тя го знаеше, още в началото когато той самия й го бе казал. Очудвайки се в мига, в който я отдръпна от себе си, а след това и действията му, карайки кожата й да настръхне още повече, а възбудата в нея да се покачи още повече. Оставяйки се напълно и единствено в ръцете му, които отново щяха да се погрижат за нежното й тяло, карайки я да желае това все по – силно.

Усещайки сама как изобщо не се замисли, изобщо не спря нищо от това.. Просто правеше онова, което той искаше от нея, оставяйки го да премахне всичко от нея, оставяйки точно по онзи начин, който той обожаваше да я гледа. По онзи начин от който щяха да последва всяко следващо действие, с което щеше да дари тялото й и той го правеше точно по този начин, по който той самия знаеше че тя обичаше да го прави. Побърквайки я още повече, усещайки устните му по ушето й, което в този момент, знаейки точно как й действаше и какви чувства още по – силно започваха да се борят в нея. – Направи ме, точно такава каквато трябва да бъда – твоя. – отвърна му, усещайки как дишането й се бе зачестило, а тялото й трепереше в ръцете му, точно както винаги го е правило в неговите, отърквайки се в него искайки да го усеща още по – силно. – Аз теб не по – малко – отвърна, съвсем спокойна в този момент сякаш толкова лесно му отвръщаше по – лесно от колкото някога бе предполагала. Оставяйки се да бъде всичко онова, от което той имаше нужда в този момент, от което тя имаше нужда – да са заедно.

Имаше толкова много неща, които бяха новост, всичко което чувстваше а преди това не бе чувствала. Всичко това има чувството, че желанието й за власт не бе било толкова силно колкото желанието й да има този мъж някак си той предизвикваше всичко това в нея и по никакъв начин тя не можеше да го промени, не искаше да го променя. Единственото, което в този момент искаше да промени бе това, че искаше всичко да бъде по старо му. Искаше да са заедно, да са спокойни и всичко по между им да е наред. Да се върнат в онези моменти на любов и нормален живот, който последната седмица изобщо нямаха и едва ли щяха да имат, при положение, че всичко се променяше толкова бързо. Вече не знаеше той какво желаеше, не само той бе объркан, но в този момент объркваше и нея самата карайки я да се чувства може би зле, не , не бе може би зле, а точно така се чувстваше. Отчайвайки се от това нещо което се случваше. Отчайвайки се все повече и повече искайки й се наистина просто да приключи по – бързо и да се прибере отдавайки се на мъката, която в този момент.. в този момент просто не можеше да приеме и не можеше да покаже пред него.

Но само да си тръгнеше. Макар, че в този момент Лена не знаеше, че скоро нямаше да си тръгне, не бе както си го мислеше. Нито знаеше, че нещо щеше да се прекърши в него, точно както се бе прекършило в нея, не способна да прекара прекалено дълго време далеч от него. Въпреки всичко, въпреки собствената си гордост. Тя я бе захвърлила на вятъра, заради този мъж, предполагайки че той можеше да стори същото в мига, в който разбереше истината, но явно бе грешала, явно имаше нещо в тях което не бе толкова еднакво и това бе гордостта им, карайки я да мисли, че нямаше да се получи и макар и да й проставаше, да приемаше извиненията й, той нямаше да може да се върне при нея. Всичко сякаш в него говореше по този начин, макар и да знаеше, че той бе объркан, че може би имаше нужда от още време, тя не бе способна да седи толкова далеч от него, не можеше повече, беше прекалено неприятно, а можеше ли да бъде изобщо приятно? Или нещо различно от всичко онова, което изпитваше Лена в този момент, разкъсващо сърцето й, макар и да виждаше, че той самия се разкъсваше между онова, което трябваше да стори.

Тя самата бе преминала сякаш през това, опитвайки се да избере какво да послуша дали сърцето си или пък разума си, който постоянно й нашепваше, че тя не бе такава, че никога не бе обичала, а се бе появил един мъж, който бе разклатил целия й свят показвайки й, че да се влюбиш и научиш да обичаш е възможно… ала все пак тя бе послушала сърцето си, не способна да му откаже.Искайки да поправи всичко, но явно не можеше дори и да се опитваше, дори и да искаше, явно при него нещата не можеха да се случат лесно, а бе по – трудно… но онова, за което и двамата копнееха рано или късно щеше да надделее в тях, но се надяваше да не е късно, защото в нея се бе получило, ала в нещо дали щеше? Може би, а може би нямаше и все пак.. ето, че не бе познала. Всички онези намеци до преди секунди, а след това и всичко това, което бе последвало в този момент. Карайки тялото й да нашепва само за желанията си, нашепвайки къде и как искаше да бъде докосвано. Макар и да не бе нужно, защото той прекрасно знаеше, как да я докосне за да запали абсолютно всичко в нея.

– Нима, можеш да си го позволиш, когато все още си женен за нея?! Нещата тук не седят по този начин, макар и да не ти пука, не би ли трябвало всичко да се случи, точно както трябва?! Все пак вече си просто човек, точно като всеки в този свят и … все още имаш брак.. Така, че нима е възможно?! – вероятно точно в този момент, не бе правилно да говорят за това и все пак Лена не издържа да не го попита, макар и думите й да излизаха между целувките им, между моментите, в които устните й, показваха онова което й причиняваше с всяко следващо действие, показвайки му колко лесно бе способен да й повлияе и да й даде онова, което тялото й винаги щеше да копнее за него.. стончета макар и все още в зародиш се откъсваха от нея. А тялото й не търпеливо трепереше, показвайки му какво искаше, давайки му своите насоки, макар и да не бе необходимо, макар и да го знаеше. Разтапяйки се в ръцете му като всеки път, но сякаш в този момент бе и малко по – различно осъзнавайки, че май всичко в нея бе по – засилено от всеки друг път. А може би и липсата му правеше това чувство, още по – силно и по – приятно.. искайки да я направи своя отново и отново. Докато разбиеше тялото й на малки парченца, достатъчно че да не можеше да помръдне след това.

Знаейки, че именно това щеше да се случи. Явно макар и цялата гордост която имаха в себе си, бяха готови на всичко това, което всичко значеше любов и нищо по – малко от това. Готови в името на тази любов да сведат глава и да бъдат заедно отново. Макар и до преди минути да смяташе, че той никога нямаше да се върне при нея, сега вярваше в коренно различно нещо. Нежно посатавяйки я да легне, а след това да наблюдава изтръпвайки при всяка дреха която напускаше тялото му и разкривайки онази негова голота, на която винаги се наслаждаваше, искайки да го наблюдава постоянно. – Ако бе възможно никога нямаше да искам да спираш. – отвърна му, със секнал дъх, усещайки устните му по бедрата си, а след секунда и на място, от което дъха й секна, карайки я след това да простене. Крадейки си всичко от нея, малко по – малко влудявайки я, до мига в който тя започваше да не издържа на напрежението, а след това давайки й именно онова, което желаеше. Давайки й себе си, чувството да я усети в нея, дарявайки с любов, по начин, по който само той можеше. Тръпнейки от всичко онова, което се случваше, тръпнейки и не искайки да спира. Знаейки че всичко което желаеше бе да я го чувства, как разкъсваше тялото си, а неговото забързваше ритъма си докато я правеше своя.

Не искайки да спира, ала липсата.. на именно този контакт, сякаш събуди много в тях, карайки телата им сякаш по – бързо от друг път да достигнат своята връхна точка, нейното собствено да изпита едно върховно чувство, чувство за облекчение, което не бе изпитвала толкова отдавна, а в този момент й го даваше, даваше й всичко това, което искаше. Всичко онова, което можеше да поиска. Не я интересуваше нищо друго, а само това, което бе предизвикал в тялото й и тя в неговото, усещайки как неговия край, не бе далеч от нейния, не закъснял, сякаш се сливаха много повече от всеки друг път, обичайки се безкрайно много, докосвайки в другия всичко онова, което искаха.. – Обичам те, обичам те ужасно много, Арес.. – прошепна едвам поемаща си въздух, усещайки как тялото й бе разбито от всичко, което се бе случило с него последните минути. Обожавайки всичко това, обожавайки него. Заклевайки се, сякаш сама пред себе си в този миг, че друг никога нямаше да погледне, а и не можеше, знаеше го.