Дилъри на време, продавачи на мечти, на спомени, на история. Бяха ли нещо по-различно от това? Подлъгани от примамливата страна на пространствено-времевия континуум, умеещи да го изкривяват в тяхна полза, за да се озоват на следващото място, пътешествениците всъщност не бяха чак толкова специални, колкото им се носеше славата. Или поне Брандън не ги смяташе за такива, не смяташе и себе си за такъв. Той бе поредният, който търсеше себе си през вековете, откривайки нищо друг, освен грозната истина, че рядко в света всеки намира своето щастливо място. Всички онези лигави истории от филмите си оставаха единствено в тях, плод на сладникав сценарии, напарфюмиран с нечии други надежди, които не виждаха бял свят в реалността. Но суровата действителност не те посрещаше с топла прегръдка; тя директно ти зашиваше шамар, който да те накара да се опомниш и да се превърнеш в огледален образ на самата реалност - груб, жесток, мрачен. Брандън нямаше нищо против да бъде именно такъв, дълги години му върши чудесна работа. Съветът не го закачаше, тъй като не привличаше ненужно внимание, самото време не можеше да намери подходящи спътници за него, явно не желайки да обрече никого на компанията му. Прекрасно си живееше, докато не бе осъзнал, че явно в живота всеки намираше своето място, дори то да не беше толкова щастливо, колкото по напудрените филми.