Токчетата на Бриджит се забиваха бързо в мраморния под на министерството, оповестявайки пристигането ѝ. Кракът ѝ се хлъзна, твърде неопитен във високите обувки, карайки я да залитне. Момичето огледа празния коридор, за да се увери, че никой не е зърнал случилото се, и продължи все толкова самоуверено към вратата в края му. Продължаваше да стиска документа в ръцете си силно, макар пръстите ѝ вече да мачкаха бялата хартия.

- Хей, Джиджи. - секретарката надигна глава щом вратата се люшна отворена

Жената бе едва десетина години по-голяма от Бриджит, но доста по-улегнала. Често пиеха евтиното кафе от долния етаж заедно, а русокосата прилежно оправяше стегнатия си кок в малко огледалце със сребрист гръб. Това не бе новост, естествено. Джиджи бе твърде благосклонна компания, допадаща на всеки. Днес, за жалост, не бе в толкова добро настроение, вихреща се из цялото министерство. Дори не поздрави, а единствено надигна ръка, сякаш грубовато напомняйки на секретарката да замълчи.
Фитилът ѝ бе дълъг - можеше да гори твърде дълго време преди да я накара да избухне. Днес се бе събудила с прелестната новина, че проектът ѝ за опазване на зеленокрилите златни дракони е спрян от финансиране, което почти я накара да изпусне латето си върху купчина непрегледани документи. Естествено, това съвпадаше със заминаването на отговорника по финансите за САЩ, а над поста му дебнеше неговия заместник.

- Тук ли е? - изсъска Бриджит и се отправи смело към огромните врати

Издърпа дръжките, но нищо не се случи. Естествено, тези кабинети се охраняваха от магия, за да не навлизат простосмъртните като нея съвсем спокойно. Секретарката зад гърба ѝ започна да се суети притеснено, ала това не спря момичето да удря с юмруци върху дървото с колкото сила имаше. Нямаше намерение да мълчи пред когото и да е било що се отнася до магическите животни, камо ли един разглезен Бофис.

- Нямате запазен час. - русокосата дама рязко бе променила тактиката, използвайки нетипична официална форма

Джиджи виждаше уплах в очите ѝ, навярно продиктуван от светлината, в която никой от колегите ѝ не я бе зървал. Не се притесняваше. Сега единственият ѝ проблем бе да смачка фасона на онзи рус елф, който не спираше да се крие в кабинета си. Нямаше конкретен план какво ще му каже, но със сигурност щеше да е придружено от много викане и ръкомахане. Не се притесняваше дори да поступа някой от рода Бофис, съдейки по краткото им засичане в Хогуортс. Бяха добри магьосници, но ужасно горчиви личности.

- Изобщо не ми трябва запазен час! - пробва да надвика думканията по вратата - Излизай, нещастник!

Масковидността, с която се славеше Тиери не ѝ се нравеше. Самата Бриджит бе твърде темпераментна и подобен род хладнокръвие ѝ се струваше твърде далечен. Често се възхищаваше на подобни хора, както на устойчивостта им под напрежение, но не смяташе да дари Бофис с подобни суперлативи. Напротив, непробиваемостта му я дразнеше, също толкова колкото делата му, в допълнение към скъпите дрешки, млечна кожа и перфектна коса на целия род.

- Удоволствието е само Ваше. - изсъска

Знаеше, че на лицемерието му щеше да е по-удачно да се отговори с подобно чувство, но навярно не бе интелигентно извисена, колкото Тиери. Просто не можеше да прикрие неприазаността си към твърде аристократичната личност. В такива моменти Бриджит се чувстваше сякаш е съвсем сама в прекалено студеното министерство, обладавано от духове, а не служители. Знаеше, че никой не би застанал зад гърба ѝ, твърде заплашен или подкупен от Тиери.

- Нямам намерение да Ви мълча, Бофис. - закани се и пристъпи напред

В действителност не се страхуваше от мъжа пред нея. Бе безгръбначен и подмолен, но нищо повече. Нямаше как подобна личност да внесе уплах в Джиджи. Тиери бе от хората, които не мърсяха ръцете си с простолюдието като нея. Надали щеше да направи повече от това да напише дописка против нея, а на този етап вече съвсем не я вълнуваше дали ще задържи нископлатената си работа. Може би бе за добро... Опря ръце върху масивното, дървено бюро, полирано до съвършенство, и се вгледа в кристалните му очи. Констатира, че със сигурност би бил добър на покер, а и можеше да залага огромни суми.

- Мога ли да попитам, защо новият проект на Отдела за Закрила на магическите животни бе дефинансиран лично от Вас?

Бриджит стисна здраво юмруци, карайки кокалчетата на пръстите ѝ да побелеят. Усещаше твърде много неща едновременно - ярост, гняв, но най-вече безпомощност. Взираше се в кристалните очи на Бофис, все така безизразни и изпълнени с непоколебимо самочувствие. Разбра, че няма какво да каже. Този тип хора имаха умението да си проправят път изцяло и само с думи. Не се трудеха много, но винаги знаеха какво и как да го кажат. До сега, преди да пристъпи в просторния кабинет, бе смятала, че е в правото си. Но сега, когато Тиери безизразно сякаш надничаше в кипящото ѝ съзнание, не бе съвсем изпълнена с вяра в себе си. Може би бе прав? Бриджит просто не можеше да измисли контрааргумент, а това все повече караше кръвта ѝ да кипи. Джиджи винаги се бе считала за устата, но ето, че най-накрая някой бе успял да запуши устата ѝ.
Разтвори пухкавите си устни, в опит да се защити, но не успя да произнесе и една дума. Дъхът ѝ секна, възпрян от внезапната мисъл, че наистина нямаше какво да каже. Виждаше го в очите му - лъжеше, съвсем открито, дори горделиво. Не можеше да докаже, че на мъжа не му пукаше конкретно за нейния сектор, навярно, защото "усещането" не бе солиден аргумент. Той не бе "щедър мъж", макар да твърдеше именно това. Всеки го знаеше. Бофис бяха щедри спрямо себе си, обсипани в коприна и хилядолетни скъпоценни камъни. Щеше да отхвърля всеки един нейн проект, колкото и да обещаваше именно обратното. Министерството от дълго време бе спряло да се интересува от магическите създания, а това бе съвсем логичен процес в условията на наближаващата война. Магьосниците се страхуваха за живота си, а препитанието на клепоухите сребърноочки не бе привилегия.
Знаеше, че в крайна сметка Бофис бе прав. Не бяха най-добре организирания сектор, а работата с магически създания винаги е била трудна. Липсата на финанси допринасяше за усложняването на процеса на работа на младия колектив (млад, естествено, имайки предвид, колко къс бе живота на специалистите по магически създания именно заради опасността, с която ги сблъскваше професията). Но все пак не очакваше Бофис да е толкова добре аргументиран и запознат с работата им. Разговорът съвсем не трябваше да протече така в съзнанието ѝ. Представяше си как навиква русокосия мъж, а той подвиваше опашка. Изглежда обстоятелствата наистина не бяха в полза на момичето.

- Ч-чай? - измърмори почти невярващо

За миг Бриджит бе изумена от идеята да пие следобедния си чай с някого от рода Бофис. Може би се издигаше в йерархията на простосмъртните? След това въпросът се преповтори в главата и ѝ тя напълно осъзна иронията. Скълми вежди, още по-разтроена от неспособността си да прояви какъвто и да е характер.

- Наблюдавам Ви, Бофис. Много хора Ви наблюдават. - изръмжа, макар заплашителността да бе валидна само в собственото ѝ съзнание - Рано или късно нещата се променят. Колелото на живота. Аристокрацията никога не печели. По-добре да започнете да трупате приятели от сега, а не обратното.

Побърза да се изниже от кабинета, страхувайки се твърде много, че днес изглежда Тиери бе в настроение и съвсем лесно щеше да я прекърши с няколко думи. Не ѝ се бе случвало подобно нещо, не и до сега. Със сигурност щеше да има едно на ум за мъжа, който бе много по-подготвен, от колкото някой подозираше.

-Извинявам се...

Бриджит глуповато застина в рамката на вратата, съвсем неподготвена за подобен обрат. За миг дори се почуди дали е чула мъжа правилно. Днес господин Бофис успешно бе объркал цялата ѝ представя за реалност. Никога не можеше да бъде сигурна какво ще измисли Тиери, а това пробуждаше в нея колкото възхищение, толкова и страх.
Глуповато, подобно на всяко девойче със слаби ангели, се заслужа в копринените му думи. Гордееше се с факта, че за разлика от всички други жени в министерството, не се бе заглеждала за дълго във фините му черти, но ето, че и това твърдение се бе изпарило. Бриджит, съвсем изгубила разума си в моментния проблясък на фалшива емоция в очите на Тиери, дори съжали, че е повдигнала темата. Изпита неописуемо съчувствие към мъжа, изправен пред нея. Не осъзна, че е една от многото жертви на отработения чар, който лесно можеше да покоси всеки. Повярва му като дете, сякаш преди миг не бе искала да запали целия му офис. Джиджи дори за миг усети собственото си извинение да напира на върха на езика ѝ, неспособна да оцени, че всичко това бе просто маска.

-  Знам слуховете за себе си, какво си шушукат зад гърба ми.

Бофис знаеше точно какво и как да каже, за да повлияе на майчинските инстинкти на дамите. Бриджит се почувства още по-виновна за случващото се. Все пак тя бе една от главните персони, които не щадяха думите си що се отнася до богатия наследник. Поиска ѝ се да го прегърне силно и да погали златните коси, за да успокои по момчешки невинните очи, които криеха толкова много тайни.

- Аз... - започна Бриджит, твърде изненадана от благородното му обещание - Аз... Много Ви благодаря, господин Бофис. Няма да съжалявате!

Искаше ѝ се да каже няколко думи по повод слуховете, които се носеха зад гърба му, но знаеше, че ще е чиста проба лъжа. Джиджи се поколеба на вратата, все още търсейки правилното изказване. Не понасяше Тиери, макар в този момент да ѝ се струваше изключително очарователен.

- Аз... Аз не мисля, че... - изпелтечи, но така и не довърши изречението