Не можех да бъда по доволна от развоя на събитията след часът по ГзМС, чувствах се прекалено добре, което пък от друга страна изобщо не приличаше на мен самата, не и начина, по който действително се държах с Оливър, тогава. Ами не беше като да не си го е заслужил, но бе прекалено, не вярвах, че дори и той  би постъпил толкова долно, колкото аз самата сторих. Ала той бе прекалил, бе направил една дълбока рана в мен, която щ трябваше да закърпя, а единствения път към това, бе да го унижа така както той самия бе унижил мен и така и се случи. Сега бяхме квит или може би не бяхме, защото войната ни тепърва започваше и някъде дълбоко в себе си, го знаех.
Стоях на един от предните чинове, както винаги, заедно с една от съдомничките ми, но този път с удоволствие обсъждах това, което се бе случило с Оливър с нея. Но в същото време, продължавах да мълча и да не казвам какво точно го бе сполетяло, докато бяхме далеч от погледите им. А и ми харесваше да го тормоза с тихи подмятания, които само той можеше да разбере. За него бе достатъчно когато пикситата го бяха върнали обратно, а аз, ами бе доволна дори само на това, защото точно в онзи ден успях да срина самочувствието му. Така както той бе злепоставил мен. За първи път ми хареса колко сладко бе отмъщението.

Разбира се, не спрях и да се наслаждавам когато чух подмятанията за гърба на слидеринеца, нямаше нужда да се обърна, за да го съзра, защото знаех, че той вече се бе присъединил към групата змии, но тук не осъзнавах колко близко в същност се намираше отново до мен. А тези подмятания спрямо него, ами предизвикваха усмивката ми. Туше, Ганси, туше! Но наслаждаването на това приключи в мига, в който в стаята бе пристъпил преподавателя. Достатъчно, за да секне всяко шушукане или обсъждане на каквито и да е било теми, а главната със сигурност в този момент бе рошавия брюнет. Записвах внимателно всяка съставка, слушах обясненията и в същото време се бях съсредоточила във всяко действие на Андерсън. Което не бе никак трудно. Когато приключи с даването на насоките си, просто се заех с подготовката на котлето, малко по- малко. Не бързах за никъде, защото всичко трябваше да се получи перфектно както винаги, а перфектността както вече бяхте разбрали, изискваше време. Но това време, ами не знаех колко точно щеше да ми коства.

Разбрах го в момента, в който онзи досадник се озова до мен и започна да ми говори какви ли не неща, допълнително започваше да ме изнервя, което не бе никак добре, на няколко пъти с нежелание откъсна погледа си от това, което правех, за да го погледна и съвсем сериозно да го накарам да се отдръпне, но с тези си действия, не осъзнавах действително колко много от случващото се изпусках. Или по - скоро не забелязвах какво действителност правеше Оливър в този момент, не предвкусвах вкуса на провала. Дори не се замислях, че когато той бе наоколо точно това се случваше, аз се провалях, да не говорим и за нещата, които предизвикваше да правя. Абсолютно нетипичното ми аз. Как само го мразех, а може би не? Не бях сигурна или може би бях? Защото за Бога изобщо се замислях, за това в момента, като имах по - важна работа. Последното предупреждение, да се разкара изсъсках през зъби, а с изненада установих, че го бе сторил. Погледнах го с присвити очи, защото на лицето му имаше нещо, което не можех да разгадая в този момент.

Дори не осъзнах, че бях попаднала в поредния му капан. По дяволите. Малко след като бях върнала погледа си над котлето, то не знайно защо започна да кипи, а погледа ми го стрелна. Ето, че ме бе изиграл за пореден път. Знаех го, виждах го и го усетих в края . Течността сякаш експлодира, оплесквайки ме цялата.  Когато чух смеха зад гърба си, когато дочух и съжалителните въздишки, просто едвам сдържах чувствата си, усетих как очите ми се навлажняваха готови да ме предадат всеки миг. Опитвах се да дишам, уви не се получаваше, не и когато отново се бях провалила, заради него. В този момент го мразех, мразех и самодоволната усмивка, която съзрях в приближаващата се фигура. Можех дори и омразата в очите му да разчета, а колкото и да исках да му отвърна със същото, в моите се виждаха само напиращите се сълзи.
Действията му и думите му меко казано ме изненадаха отново, не можех да повярвам, че наистина постъпваше така долно. Това бе и края, за първи път, прехапах езика си и успях да сдържа думите, които бяха на върхът му, но дали и това не бе с цел? Когато тялото ми вече бе приближено до неговото, усетих неканени тръпки по кожата ми, но сега изобщо не им обърнах внимание, защото сълзите ми се стекоха по оплесканото лице,  следвайки действията на пръчката и чувайки последните му думи. Преглътнах мъчително, осъзнавайки на какво унижение щеше да ме подложи. А сълзите неспирно се спускаха, взирайки се в очите му.

Неочаквано за мен, а може би и за мнозина други, Андерсън се намеси точно в момента, в който очаквах, че всичко щеше да дойде към края си, отдръпвайки Оливър от мен, прекратявайки гаврата му.
- Достатъчно! - думите му прозвучаха грубо, твърдо и достатъчно ясно, за да прекратят всичко. Но не и достатъчно, за да ме накарат да се почувствам по - добре. - При директора, господи Ганси, Веднага! - бе последното което успях да чуя, но не представляваше интерес за вниманието ми в момента. С течащи от очи ми сълзи и потънала от срам, аз просто се втурнах през помещението излизайки колкото бе възможно по - бързо от кабинета, търсейки спасението си, искаше да бъде навсякъде другаде, но не и там. Някъде където щях да бъда сама, далеч от смеха и подигравките, които щяха да последват. Дори сама не разбрах, кога се бях озовала в банята на перфектите.

Туше, Чернов, туше!