Говореха за Ню Йорк, като за града, където Феята-Кръстница те е орисала да срещнеш късмета си. За магическо място, което ухае на кленов сироп, лате и скъпи парфюми от ъндърграунд дизайнери. Но никой не ти казва, че когато кракът ти стъпи на платформата на Гранд Сентрал, си просто един от всички - по-зле облечен, по-необръгнал, по-изгубен и по-беден от всички останали.

Лусиен направи първата си стъпка на перона и веднага усети как нечия чужда, ментово зелена дъвка, се залепи за подметката на новите му кецове. Стискаше здраво под мишница платнената си торба и влачеше огромният куфар, който Майк Уолъс, неговият угрижен баща, бе натъпкал с изобилие от храни, които Лу така или иначе, можеше да купи и тук.  

“Пристигнах!” - написа на татко си, преди някакво хлапе със скейтборд да профучи край него, вонящо на масло от пуканки и пот. Възрастна жена с червен тюрбан на точни и грамадни пластмасови очила в черешов цвят се блъсна в него, после го нагруби. Да, беше много по-различно от Масачузец.  

Държеше ключа от таванската стая здраво. Беше на обелен ключодържател във формата на жълт,училищен автобус, а някой, вероятно Алесия, майка му, която Лусиен бе изгубил, бе надраскала с маркер “Fuck school”. Лу си спомняше малко от нейния бунтарски период, защото тя се бе разболяла, когато той бе едва на осем, но никога нямаше да забрави, че дори изтощена от химиотерапията, винаги носеше тежките, черни кубинки с изтъркани носове. Погребаха я с тях, въпреки, че беше в дантелена рокля, която не би носила преживе.  

Когато отвори вратата на помещението, го лъхна миризма на трева. Предишните наематели бяха оставили купчина кутии от пица в едното кьоше на студиото, и стаята приличаше на сцена от хорър филм с оскъден бюджет. Някога, Алесия бе отглеждала цветя на малкия балкон, който сега бе станал склад за вещите, които наемателите не бяха искали да си приберат.  

“Как е Лудата къща?” - беше написал Майк и даже бе сложил нерелевантен емотикон с плезещо се личице. Някога Лу бе наричал така този малък апартамент, който Алесия бе купила с пари, спечелени по съмнителен начин. Майка му беше енигма, която Лусиен имаше намерение да разплете. Наричаше таванската стая “Лудата къща”, защото някога, преди баща му да замаже тавана, той бе ярко червен, с налепени, по него стари, винилови плочи. На малкият Лу това му се струваше щуро. Сегашния Лу обожаваше идеята и планираше да го възстанови.