Макар слънцето да се бе скрило зад мрачния хоризонт, давайки място на безкрайното индиго да превземе небосклона, пропивайки всяка багра с мрак, по коридорите все още се носеше глъчка. След последния звънец детските гласове ставаха по-силни, развеселени от края на дългия учебен ден и наближаването пребогатата вечеря. Понесени от напевната тавтология на ден като всички останали, никой не забеляза малката група от тъмни фигури с метални маски, които проблясват мистериозно под бледата лунна светлина. Останаха притихнали на хълма, сякаш чакащи знак от ярките светлини на хилядолетния замък. Той не се забави много - друга група от маскирани смъртожадни подаде пръчки от най-високите прозорци на Северната кула, а защитният прозрачен купол, опасващ училището, се срути ефирно, оставяйки след себе си блещукащ прах в нощното небе.

Eвърет всячески впи поглед в ножа и вилицата, сякаш животът му зависеше от разрязването на парчето препечено месо, каквото и да бе то. Правеше всичко възможно да не попадне погледа му върху момичето в другия край на масата. Вече два месеца умело игнорираше Джесика, в опит да заличи една твърде глуповата грешка. Това ставаше все по-непоносима задача, тъй като химикалките ѝ вечно попадаха насред страниците му, а книгите, които му трябваха винаги вече бяха взети от Уитмор. Все пак не възнамеряваше да се предаде.
Внезапният тътен, разтърсил училището, го накара да надигне механически глава, оглеждайки се за Кейти. Опитната магьосница вече се бе отделила от масата и извадила пръчката си, напълно задействала инстинктите си за самосъхранение. Евърет се втурна към нея, осъзнавайки че това бяха няколкото секунди затишие пред буря, които щяха да се изнижат като миг, преди да възцари хаоса.

- Действаме по протокол. - изсъска Кейти с решителен пламък в очите
- Да...дадада...да... протоколът. Протоколът, който аз познавам толкова добре. Онзи протокол, нали? Протоколът. - очевидно нямаше представа за какъв протокол говореше дребничката дама

За миг улови и рязка досада в борбените ѝ очи, която до някъде го подсети за нещо свързано със секретно съобщение към Ордена. Канеше се съвсем културно да попита за малко детайли, но точно в този миг вратите на голямата зала се разтвориха рязко, разкривайки група от смъртожадни. Веднага последваха задушаващите писъци на деца и неописуем хаос от неопределими заклинания, стрелкащи се в случайни посоки. Няколко преподаватели се заеха с магипортацията на първите ученици, до които успяха да се доберат. Евърет върна погледа си към Кейти, колкото да види полюшването на тъмните ѝ коси, докато магьосницата ловко се стрелна към страничния изход. Мамка му, не знаеше какъв е протокола.

- Мислех, че го обсъдихме. Няма да участваш в никакви битки. - втурна се към Джесика, канеща се да запрати заклинание към един от смъртожадните. Улови китката ѝ и задърпа със все сили по стъпките на Кейти. Брат ѝ със сигурност я търсеше, поне по последна информация. Навярно съвсем скоро целият замък щеше да се напълни със смъртожадни, а Ник нямаше да забрави да съвмести полезното с приятното и да потърси сестра си. Можеше поне да я магипортира с малкото летателна пудра, която му бе останала, стига да успее да си прокара път до кабинета по Вълшебства.

Everett Lexington написа:-

Roll 10 : 3 [unsuccessful]

Каменните стени на замъка звънтяха неестествено, сякаш треперещи под ударите на невидима сила. Тъмните фигури пълзяха из шумните коридори, изпълнени с писъци и пушек. Няколко стъпки извън голямата зала и пътят на Евърет бе препречен от група смъртожадни. Позна един от силуетите твърде лесно, затягайки захвата си около китката на момичето. Само след миг маската бе свалена, ракривайки самия Ник Уитмор и дяволитата му усмивка.
- О, той не бил толкова глупав и безполезен, колкото си мислехме. - започна мъжа, а останалите трима се изкикотиха изпод опушения метал и мрачните плащове - Води ми я. Даже не бе нужно да я търсим.