Енцо предложи окуражителна усмивка на Кристина, която дооправи тъмните си коси в малкото огледалце, преди да го върне в дамската си чанта. Съпругата му въздъхна тежко, мразейки твърде много подобни мероприятия. Балерината не обичаше тълпите от лицемерни бизнесмени и малките им ордьовърчета, но често ѝ се налагаше да ги понася заради мъжа си. Енцо, от своя страна, нямаше нищо против тях, тъй като бе отраснал в подобна обстановка. Естествено, не ги обожаваше, но все пак бяха приемливи. Разликата бе, че този път коктейлът не бе организиран от нервната му майка, а Джовани. Щеше да сподели вечерта с няколко меценати, инвеститори и покровители, и изглежда бе преценил, че това бе най-подходящият момент отново да се срещне с малкото си братче.

- Погледни го от добрата страна. Повечето са хора на изкуството. Ще има какво да си кажете. - допълни Енцо, докато двамата излизаха от тъмната кола- Пък и най-накрая ще можеш да се запознаеш с брат ми и съпругата му. С нея бяхме доста добри приятели докато следвах, разказвал ли съм ти?

Кристина изсумтя незаинтересовано и придърпа сребристата си рокля, така че скъпата материя да прилепне по изящните ѝ извивки. Застраховаше се, типично по адвокатски, твърдо решен да не създава драми поне тази вечер. Най-накрая се отправиха към сякаш искрящото и кипящо от живот в мрака имение.

- Да, казвал си ми. - излъга Кристина, навярно без дори да бе изслушала първата половина на изречението или твърде объркана от желанието вечно да угажда на съпруга си, за да не я занимава той твърде дълго

Нещата никога нямаше да се променят или може би щяха, това бе толкова трудно за разбиране, че и самата Джована не бе сигурна. Последните дни мислите й я насочваха доста често към едно лице, което й бе забранено, но след онзи ден просто сякаш той сам нахълтваше в мислите й карайки съзнанието й да се връща назад в онези моменти, в който бяха двамата, двамата срещу всички след това, а накрая просто нямаше вече “ тях.” Мислейки си, че онзи ден, в който той замина, онзи ден, в който си отиде беше деня в който бе настъпил края им, но ето че може би не бе точно така или просто имаше нещо, което Джована не разбираше в този момент. Искаше от нея да му вярва, е правеше го. Отново му се доверяваше, надявайки се този път да не се получава както преди.. не искаше отново да се почувства по онзи начин.. Но като че ли онзи страх, който тогава го имаше, да тръгне с него, сега липсваше, не се страхуваше да стъпи накриво или да сбърка някъде. И все пак знаейки, че тази вечер щеше да го види, просто нямаше как да не се съгласи да присъства на този прием. По принцип мразеше тези събития, заобиколена от дърти сноби, които просто парадираха с парите си и все пак щеше да слезне. Почти не говореше с Джовани, освен ако не се налагаше. Не смяташе, че имаше какво да му каже, а ако той имаше тя просто го игнорираше.
Просто се примири, че трябваше да изтърпи присъствието му, слизайки с широка усмивка – и все пак фалшива… не бе онази истинската. Заставайки до Джовани, за момент, усмихвайки се на няколко от гостите му, докато.
– Поне не бъди фалшива. – едва прошушна той, а Джована просто леко извъртя очи, насочвайки се към таблата с шампанското, докато си вземаше чашата, видя човек, заради когото наистина можеше да се усмихне.
– Ензо. – усмихна се мило, като се приближиха със съпругата му, но определено усмивката й бе отправена за него, макар и скрита. – Предполагам, това е прекрасната ти съпруга. – не знаеше, дали трябваше да продължава, но пък какво можеше да събуди подозрения у Джовани, докато жената на Ензо бе там? Нищо, нали?

Нещо в нея напираше в момента, в който чу думите да излизат от неговата уста "съпруга" - да ама само привидна такава. Никога не бе принадлежала на Джовани, макар и той все да си мислеше това. На моменти имаше чувството, че е поредната трофейна съпруга. А това определено не бе само чувство, беше си самата истина, истина която не й се нравеше, но нямаше какво да стори. Надявайки се компанията в този момент, да не се разпадне, усещайки как искаше да каже нещо, само че Кристина в този момент го повлече и сякаш думите на Ензо увиснаха във въздуха. Е щеше да й наложи да намери нова чаша с алкохол, защото определено това щеше да бъде една дълга вечер, изпивайки почти мигновено своята, оставяйки я на табла с празни чаши, Джована доста бързо се сдоби с нова. Имаше нужда от това, особено в този момент, в който се опитваше да не поглежда към разиграващата се сценка пред очите й, но просто не се получи. Виждайки как ръката на Ензо се бе озовала на кръста на съпругата му, срещайки погледа му, но не искаше да показва изобщо в този момент нищо в нейния собствен, просто не можеше да го стори. Макар и да знаеше, че точно в този момент й се искаше да покаже толкова много и все пак нищо. Бе права щеше да бъде една доста дълга вечер. А и сякаш имаше нужда от въздух, а какво по - добро място от терасата. Да, наистина се задушаваше на подобни приеми. В миг се почувства като на сватбата си.. леко и изискано пресуши поредната чаша, пътем вземайки нова излизайки на терасата, най - накрая имаше чувството, че можеше да си поеме въздух.

Енцо твърде бързо забеляза липсата на Джована, почти засрамвайки се от собствената си отдаденост на една твърде деморализираща кауза. Забеляза крехката ѝ фигура, прокрадваща се далеч от шума на празненството и осъзна, че нямаше да си прости ако не я последва. Това може би бе единственият му шанс да се усамотят под зоркия поглед на Кристина, пред която се извини, че спешно се нуждае от цигара. 

Бързо се озова на терасата в ситуация, която му бе толкова позната. Хладният бриз и шумоленето на дърветата, на фона на бурни разговори, твърде много напомняха за сватбата на момичето, което сега се взираше в нищото, избягала от суетата.

- Дежа вю. - подсмихна се Енцо - Последният път, когато бяхме в тази ситуация, дойдох при теб с твърде смела молба. Този път ще се въздържа от подобни предложения.

Опря гръб върху мраморния перваз, но не побърза да извърне очи към Джована, която така или иначе бе търсил с поглед до сега. Втренчи се в нисичкия, гологлав охранител, от другата страна на стъклената врата, където празненството продължаваше. Мускулестият мъж отговори на осторожния поглед, навярно подозиращ, че Енцо може да стори нещо на шефката му.

- Разкарай го. - измърмори едвам доловимо

- Дежа вю или просто съдба? - подсмихна се на свои ред, някак почувствала едно затоплящо чувство, с появата му. - Молба, която не посмях да приема, но винаги ще е късно, за това. Нормално все пак.. онзи момент отмина.. А какво ще предложиш тогава? - някак си не се сдържа да попита, леко прехвърляйки погледа си на него, а след това просто връщайки го обратно на гледката от терасата. Бе прав. Последния път, бе точно преди да си тръгне, преди тя да се откаже от човека, който обичаше само за да изпълни дълга си, дълг който нищо добро не й бе донесъл. Може би само страдание.
Откликна на молбата му почти веднага обръщайки се и срещайки погледа на охранителя. - Всичко е наред, можеш да вървиш. - изчаквайки го да влезне навътре, Джована се обърна и погледна отново към Ензо, май нищо никога нямаше да промени.. не и с тях или поне в този момент смяташе така. - Мислех, че се забавляваш със съпругата си, слушайки разгорещения й разговор с онази лелка. Или просто не се сдържа да ме последваш.. - а може би не се, все пак й бе казал, че той и Кристин.. нищо не е така както се очакваше.. бе същото като при нея.. само, че със сигурност те поне имаха някаква консумация на брака си, а Джована не можеше да се похвали със същото.

- Само, че ти за жалост никак не разбираш от това. - подсмихна се като за миг си пое дълбоко въздух. - Може и да не съм очаквала, все пак нито ти си сам тук, нито аз.. Щях да дойда, тези дни, но не успях да се измъкна. А наистина имах желание да го сторя, все пак обещах. - знаеше колко точно не обичаше да някой да не спазва даденото си обещани, но когато Джована му обещаеше, по принцип винаги държеше на тези обещания, особено когато бяха дадени спрямо него. Определено трябваше да спре да споменава жена му, защото ами знаеше какво точно щеше да реши той, а не бе далеч от истината. Все пак я познаваше достатъчно добре. - Ласкаеш ме, ти не по - малко, но според мен си избрал грешната вратовръзка, разбирам че трябва да се върже с роклята й, но не се връзва с ризата ти.  - подсмихна се леко, закачайки го и ето отново я вметна в разговора им, макар и да не трябваше.  Ала все пак усмивката предизвикана от присъствието му все още не слизаше от лицето й.

Виждайки погледа му се подсмихна. Знаеше как мнението й за избора му на дрехи не му се нравеше. Никога не се чувстваше добре от подобни коментари, но тя не го правеше, за да се засегне. Неочаквано усети дланта му около себе си, а след секунда почувства и така добре познатия аромат на парфюма му. Преглъщайки лекичко от чувството, което се бе разляло по нея в този момент.
- Винаги можем да те лишим от нея, не е толкова трудно да го сторим. - отвърна на думите му, закачайки се също толкова с него. Проследявайки погледа му, извъртя своите. - Нима смяташ, че в този момент представляваме интерес за някого? - Джовани бе погълнат от глупавите си разговори, бе сигурна и че Кристина все още говореше с онази лелка. А може би винаги щеше да е така или можеше да бъде различно? Не знаеше.
Думите му я накараха да го погледне учудване, какво можеше да имаше да й каже? Ала последвалите му слова не закъсняха. - Имаш предвид, че ще се върнеш тук или.. че.. ще се съгласиш на това да бъдеш новия кръстник?! Защо? Защо сега?! - сякаш в този момент въпросите й сами излизаха от нея. Не способна да задържи нито един от тях...

Пръстите му се прокраднаха по бузата ѝ само за миг преди да въздъхне. Знаеше, че Джована ще реагира по този начин, макар да го правеше заради нея. Винаги бе ненавиждала кръвта и арогантността на бизнеса, като самия Енцо, но може би в момента това бе единствената му опция.

- Само така мога да имам повече власт от брат си. - изсумтя и пое огромна глътка от секващото дъха му уиски - Фамилията мисли и двама ни за предатели. Разликата е, че той стана художник, а аз адвокат, който продължи да им помага. Мислят го за слабак, а мен още ме уважават.

Макар Матаразо да бяха меценати, така и не одобриха артистичния нагон на Джовани. Това преди не се нравеше на Енцо, но сега, когато трябваше да изпъкне, бе благодарен.

- Защо не? - звучеше сякаш убеждава себе си, а не събеседничката си - Поне за малко. Джовани ще е длъжен да ми се подчинява. Пък и тези дни, когато говорих с него,... стори ми се, че същите мисли се въртят и в неговата глава. Не мислиш ли? Иска да има сила върху теб, върху мен, върху всички. Ако поиска да се върне шансовете ми намаляват. Усетила ли си нещо подобно? Все пак си му съпруга, прекарвате доста време заедно.

Миг на близост беше достатъчен, че да накара тръпките да полазят леко по тялото й. Преглъщайки обаче съвсем леко преди това, а след това леко въздъхна.
- Повече власт?! Нима това наистина искаш? Отказа се да цапаш ръцете си, а сега искаш точно това? - имаше нещо повече зад действията му, Енцо рядко бе правил нещо без причина, така че едва ли и сега бе така. Имаше нещо, което го караше да стори това. - Вярно е, ала все пак и двамата знаем, че всеки има право на избор.. е не всеки, но.. - да, визираше себе си, защото знаеше, че бе така, тя нямаше право на избор, знаеше го и в онзи ден, когато й бяха съобщили, че ще я женят, но не за човека, когото желаеше. - И как ще го накараш да ти се подчинява, като той също като теб не иска да е част от това семейство или поне не искаше. Но сега като те слушам го усещам различно. Aко до сега не си разбрал всички ние сме просто предмети в очите му. Ха.. съпруга, привидно.. формално, за пред обществото. Прекарваме по - малко време от колкото прекарва с алкохола си, сигурна съм, че ако питаш чашката му, ще ти даде по - ясен отговор от мен. - това си бе чистата истина и Джована нямаше как да я скрие. Не можеше да скрие нищо от него и той и тя бяха наясно с това.

 

- Заради мен?! Готов си да се върнеш заради мен? - в действителност това не я и учудваше, знаеше много добре какво означаваше тя за него, както и той за нея, познаваше го прекалено добре, макар и да си мислеше, че се е променил, но ето, че отново нямаше нещо, с което да я изненада, освен с решението му. - И после какво ще ме върнеш там? В онзи дом? Далеч от Джовани, близо до теб и съпругата ти, просто .. поредната тайна в живота ни. - не бе сигурна дали това й харесваше, но може би страха в нея говореше, а може би бе и крайно време да спре този страх и най - накрая да има онова, което винаги бе искала, а дали можеше?! - Разбирам го естествено, знам че е така, но смяташ ли че той ще се откаже толкова лесно? - нима наистина Джовани можеше да се откаже от нея и всичко да си дойде на мястото, трудно, но все някак може би можеше да се случи. - Прекрасно знаеш, че тук не ми харесва, още по - малко да съм с брат ти.. мислех, че това е нещо, което ти разбираш. .. - за миг се бе зачудила дали той самия разбираше какво се въртеше в главата й.. какво бе всичко онова, което тя искаше, поне онзи ден смяташе, че го е разбрал, а дали бе наистина така?

Не бе сигурна какво точно се бе случило току - що, как от един нормален разговор, всичко се превърна в това, но какво можеше да стори, когато просто това бе нещо, което знаеше, че и двамата мразеха, но в този момент се случваше. Знаеше какво имаше в предвид с думите си, знаеше го и някак си това не я накара да се почувства по - добре, имаше ли как и да се почувства?! Може би.. а може би, всичко онова което бе в миналото щеше да си остане там, в онзи ден, в който Джована бе допуснала най - голямата си грешка.
- Да, разбира се.. сега вече разбирам... - не искаше да звучи по този начин, но някак гласът й бе прозвучал доста по - различно от обикновено и все пак скри всичко от очите си, само да не покаже, онова неприятно чувство, настанило се в нея. - В действителност май е по - добре нищо да не очаквам. Променили или променил? Това май е най - правилният въпрос.. Ако е така защо си тук? А не си вътре при съпругата си? Или просто търсиш начин да намериш оправдание, страхувайки се този път ти, а не аз.

- Не разбирам.. вероятно, кога ли според теб е имало момент да разбера? Или разбирам достатъчно добре всичко. - думите й извираха директно от онова местенце, а нещо в нея се преобърна в момента. Притваряйки за миг очи, може би нямаше право да му се сърди или да се държи по този начин в момента, там не бе момента.. поредната въздишка се откъсна от нея. Вдигана погледа си и срещна неговия в мига, в който чу следващите думи. Явно имаше много вярност в думите му.. Вероятно бе лудост и все пак.. си беше тяхната. - Вероятно нищо не мога да очаквам да направиш.. А дали трябва да го правиш заради мен в такъв случай. Какво получаваш ти в замяна?! - не искаше да си помисля, че това можеше да се случи, ала ето че в най - неподходящия момент, точно в онзи момент на разговора им.. бяха прекъснати. А след това просто се отдалечиха един от друг, някак си изчезвайки онази топлина..

Не знаеше и не бе сигурна дали трябваше да го последва, ала всичко в нея крещеше да стори именно това, да го последва и да разбере точно какво повече можеше да й каже, разбира се го изчака да тръгне, а малко след това и тя самата го стори, не искаше действителност някой да видеше или заподозреше нещо. Нито пък Джовани да стори нещо още по - необмислено в случая. А след секунди се случи нещо, което бе още по - неочаквано за нея. Не и след това, което си бяха казали, усещайки устни върху своите, Джована просто потръпна. Сякаш прекалено дълго бе копняла именно за неговите. Сладки и меки, онези които някак все още съзнанието й помнеше, премесени с парещото чувство за току - що полепналия по тях алкохол.. но въпреки това бе нещо, което бе повече от приятно.
- Нима само свободата ми има значение, че винаги съм държала на това мнението ми да бъде чуто. И ти ме правиш щастлива.. правеше.. - отвърна тихичко, като усещаше аромата на алкохол в парещия му дъх, които все още галеше устните. Беше толкова приятно и някак желано, но може и да не бе мястото на което да се случваше, въпреки това не можеше да се отдръпне от него, не го искаше. - А знаем, че ти спазваш обещанията си. Ако има човек, който да вярва повече в теб от мен.. аз също съм сигурна, че можеш, надявам се да е така.

Джована осъзнаваше колко точно й бе липсвал той, предизвиквайки всичко онова, в нея сякаш отдавна забравено, но истината бе, че просто бе заспало, чакащо сякаш само в мрака, за да бъде разпалено отново, а устните му в този момент, правеха точно това, разпалваха онези макар и заспали чувства отново. Правейки всичко в нея, да крещи и да гори за това, което имаха някога, искайки да успеят някак макар и след толкова време да се справят с всичко това и да вземат решението си без страх.
- Знаеш, че не мога да ти откажа нищо. - прошепна срещу устните му, радвайки се на момента. Надявайки се всичко да бъде както трябва. Поне веднъж, да не оставеха страха да ги води. - Искаш от ме да се правя на приятелка на жена ти?! - за миг се замисли какво ли бе намислил в крайна сметка, докато думите му не се изплъзнаха от устните му, срещу нейните. Карайки една лека усмивчица да се появи на устните й. - Като се замисля, може и да имам с какво да запълня свободното си време, а нима би се усъмнил, ако говорим за балет и жена ти? - a и Сицилия звучеше толкова прекрасно, а в комплект с него, още по - добре.

- Сигурна съм, че най - вече ще се оплакваме от мъжете си.. - заяви му като се усмихна лекичко, предизвикана от неговия смях, карайки я да се почувства още по - добре от всичко в този момент, а след миг, отново да усети устните му изпиващи нейните, сякаш толкова дълго време не го бе правил, а бе наистина така. Осъзнавайки колко точно й бе липсвало всичко това. Всеки момент с него. - Добре, ще сторя всичко за, да се случи. - отвърна му, знаеща, че това щеше да се случи. Знаеше, че каквото и да казваха или както и да извъртяваха нещата, рано или късно всичко в тях щеше да се завърне с пълна сила. Дори в този момент го усещаше, усещаше как тялото й потръпна от допира студените му длани, пръстите му сякаш ефирно докосваха кожата й, събуждайки нещо толкова познато в нея, желание да усети още от всичко това.. И все пак, бе повече от ясно, че нито момента, нито мястото бяха особено подходящи. Явно и той самия го знаеше, отдръпнал се от нея, но не достатъчно, не достатъчно да спре онова чувство, което гореше в този момент и двама им със сигурност.
- Нередно или желано е?! - попита, макар и да знаеше отговора на въпроса си, знаеше го и сякаш искаше да го чуе и от него самия. - Върни се, ако можеш.. върни и остави всичко това за Сицилия или пък не можеш да го сториш? - думите й сякаш бяха достатъчни, но в тях имаше истина, дори самата тя не искаше да се върне долу.. но очевидно наистина им се налагаше..